Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Н. Н. срещу въззивното решение на Софийски градски съд /ГС/ по гр. д. №16857/12 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] частичен иск по чл. 49 от ЗЗД – за присъждане на сумата от 5 100 лв./ при пълен размер на иска от 500 хил./, като обезщетение за неимуществени вреди, нанесени на ищеца с обидни и клеветнически твърдения, изложени пред съд от физическото лице М. Е., в изпълнение на възложената му от ответното дружество работа.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 от ГПК. Твърди, че по поставените в изложението въпроси въззивното решение противоречи на константната практика на ВКС и съдилищата в цитираните и приложени решения, постановени по граждански и наказателни дела. От тези решения значение за обосноваване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК имат само постановените по граждански дела, по реда на ГПК и ГПК, отм. – ТР №1/19.02.10 г. Освен това голяма част от въпросите в изложението, формулирани като: „представлява ли касационно – отменително основание обстоятелството. ..”, не са правни въпроси по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, а се отнасят до основанията по чл. 281 ГПК, за които ВКС не са произнася в това производство. В цитираното ТР №1/10 г. е посочено, че основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281 ГПК. За наличието на касационните основания по чл. 281 ГПК ВКС се произнася, ако допусне разглеждане на касационната жалба.

В. съд е отхвърлил иска по две групи съображения, всяка от които самостоятелно обосновава този резултат. На една страна е приел, че сочените в исковата молба твърдения на М. Е., дадени в качеството му на свидетел в съдебно заседание по посоченото гр. дело, не съдържат обидни и позорящи ищеца твърдения. Единствено последното изявление / пункт 8 - ми от мотивите на ГС/ съдържа негативно оценъчно твърдение за дейността на ищеца, като пълномощник на дружеството, но то е лично мнение, изказано в допустима форма, без да приписва престъпление на ищеца или да съдържа груби и непристойни изрази. От друга страна въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че е налице противоправно и виновно поведение на свидетеля, то е извършено от него в лично качество, като свидетел пред съд, а не в изпълнение на или във връзка с възложената му от ответното дружество работа.

Първата част от въпросите на касатора, поставени в контекста на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, са материалноправни и засягат понятието „информация” / р. по гр. д. №183/02 г. на четвърто г. о. на ВКС/ и принципната възможност деликтът да бъде осъществен с невярно и позорящо, публично огласено оценъчно твърдение / р. по гр. д. №1486/11 г. на четвърто г. о. на ВКС и по гр. д. №178/98 г. на петчленен състав на ВКС/, както според касатора е в процесния случай.

Дори да се приеме, че първият от решаващите изводи на ГС противоречи на тази практика, не се установява оценъчното твърдение на свидетеля Е. да е изказано в изпълнение на възложена му от ответното дружество работа. Е. не е законен представител на ответното дружество, за да се приеме, че действа по възлагане от дружеството – ППВС №9/66 г.; освен това законният представител не се разпитва като свидетел, а дава обяснения – чл. 177 ГПК, р. по гр. д. №1262/11 г. на ВКС, четвърто г. о. Затова изводът на въззивният съд, че свидетелят носи отговорност в лично качество, ако се приеме, че твърдението му уврежда ищеца, не е в противоречие с цитираната практика на ВКС. Така напр. в приложеното от касатора р. по гр. д. №183/02 г. на четвърто г. о. е посочено: „като издател на вестника, публикувал процесните статии, ответникът по спора има качеството на възложител на работа. Дефинитивно това възлагане представлява отделяне на собствена работа и изпълнението й чрез друго лице, което е в интерес на възложителя и рефлектира пряко в неговата имуществена сфера”. В случая възлагане в посочения смисъл не е налице - св. Е. е изложил своите лични възприятия за определени факти пред съда, в изпълнение на дълга да свидетелства и при отговорността по чл. 290 НК. Отричането на свидетеля / като първоначален ответник по иска/ от дадените показания в сключената по делото спогодба, е насочено към отпадане на тази лична отговорност – чл. 292 НК, но е неотносимо към претендираната отговорност на ответното дружество по чл. 49 ЗЗД.

Част от процесуалните въпроси – по приложението на чл. 183 ГПК, са без значение за спора. ГС е основал решаващите си изводи на показанията на свидетеля Е., цитирани в исковата молба и удостоверени по съдържание в приложения към молбата на пълномощника на ищеца съдебен протокол – л. 189 от делото. Подробно е анализирал сочените в исковата молба за позорни и обидни части от показанията и е изложил съображения за несъставомерността им в деликтния състав. В изложението на касатора са наведени и доводи, че първоинстанционното и въззивното решение не са постановени от независим съд и са налице основания за отвод на състава по чл. 12, ал. 2 от ГПК, отм. сега чл. 22 ГПК/. Подобни оплаквания са били изложени и в производството по гр. д. №580/12 г. на четвърто г. о., приложено към жалбата. Там ВКС е приел, че съгласно указанията, дадени в ТР №13/76 г. и ППВС №1/85 г., дори да е налице някое от основанията за отвод, то не обуславя нищожност или недопустимост на решението, а само неговата неправилност. Освен това не се установява обективно да е налице някое от посочените в закона основания за отвод и самоотвод на съдиите. Същият отговор на посоченото оплакване следва да се даде и по настоящото дело, в изпълнение на задължението на ВКС да следи служебно за вероятната недопустимост или нищожност на обжалваното решение в производството по чл. 288 ГПК– ТР №1/19.02.10 г..

Ищецът – касатор твърди, че е лишен от правото на справедлив, при равнопоставеност на страните, процес в противоречие с вътрешното /ГПК и цитираната практика/ и европейското право/Е. и цитираната практика на Е., Х. на основните права в ЕС и др. посочени в жалбата/. Такова противоречие не се установява: Искът е отхвърлен и от двете инстанции с подробно изложени мотиви за неоснователност. Разглеждането на спора при спазване на съдопроизводствените правила, които гарантират равно участие и защита на страните – чл. 8 и 9 ГПК, и отхвърлянето на иска с подробно изложени от инстанциите по същество фактически и правни съображения от предмета на спора са в съответствие с указанията на ТР №1/2001 г., т. 19 на ВКС и ППВС №1/85 г. на ВС и практиката по чл. 290 ГПК – напр. р. по гр. д. №209/11 г. на първо г. о. на ВКС.

Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отд.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд С. по гр. д. №16857/12 г. от 2.12.13 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: