Образувано е по касационна жалба на Л. К. М., [населено място] и М. К. А., [населено място], чрез проц. им представител адв. Н. Г. М., против решение № 1304/23.06.2016 г., постановено по адм. д. № 925/2016 г. по описа на Административен съд Пловдив. С доводи за неправилност и незаконосъобразност се иска неговата отмяна.
Писмени възражения по касационната жалба са депозирани в законовия срок.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на решението в сила.
Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 ал. 1 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от Л. К. М. против заповед № КД-14-43/28.03.2014 г. на изпълнителния директор на АГКК, [населено място] в частта, засягаща имот с идентификатор [номер]. С процесната заповед, на осн. чл. 53, ал. 1, т. 2 ЗКИР (редакция на закона от ДВ, бр. 66 от 26.07.2013 г., в сила от 26.07.2013 г., доп., бр. 109 от 20.12.2013 г., в сила от 1.01.2014 г.) изпълнителният директор на АГКК е одобрил изменение в КККР на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-8/11.03.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, състоящо се в нанасяне на нови обекти в КККР. Съдът, след като е приел, че жалбата е недопустима като просрочена, в частта й, касателно твърдяната незаконосъобразност, е разгледал същата, в частта й за твърдяната нищожност на процесния административен акт. Със съдебния акт е отхвърлено оспорването. Решението е законосъобразно.
Правилно е прието, че предявената пред АС Пловдив жалба е просрочена, подадена е след преклузивния срок. М. е била уведомена за заповед № КД-14-43/28.03.2014 г. на 03.04.2014 г., а жалбата е депозирана на 23.04.2014 г.
Относно твърдяната нищожност съдът е изложил верни, но непълни мотиви.
При контрола за законосъобразност се преценява съответствието на административния акт със закона, докато при нищожността – тази преценка се свежда до извеждането на един много тежък порок, тежък да степен да направи невъзможно съществуването на акта като такъв. Нищожността се констатира и обявява. Порокът е толкова тежък, че приравнява административния акт на едно „нищо” в правния мир, на несъществуващ факт.
Критериите (изискванията) за законосъобразност на административните актове са нормативно определени и са: компетентност на автора на административния акт; спазване на формата, предвидена в закона; спазване на административно производствените правила; спазване на материално правните разпоредби, приложими за съответния административен акт; съответствие с целта на закона. Всяко изключително тежко нарушение на тези признаци може да има последица нищожен административен акт. Тук следва да се извадят „извън скоба” критериите (в най-обобщен вид) за различаване на нищожните от унищожаемите административни актове при порока „материална незаконосъобразност” – нищожност на административния акт има, когато: 1. налице е пълна липса на предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата материално-правна норма; 2. актът е изцяло лишен от законово основание; 3. акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган.
Правилно решаващият съд е видял, че оспорената заповед е издадена от компетентния за това административен орган и предвидената за това форма.
Видно от доказателствата по делото не са налице останалите, описани по-горе, предпоставки за нищожност. Относно законосъобразността не следва да бъдат излагани мотиви, с оглед изтеклия преклузивен срок за подоване на жалбата.
Касаторът твърди, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като обжалваната заповед била порочна до степен на нищожност, тъй като в основата й била нищожна заповед № 988/23.11.1999 г. Касаторът твърди и, че първоинстанционният съд е отказал да събере доказателства, дали последната заповед, относно ЗРП, е доведена до знанието на всички заинтересувани лица, в който смисъл била незавършен акт.
Нищожният административен акт не може да породи целените от автора му правни последици, както и не може да бъде годна основа на друг акт. Тази нищожност, обаче, трябва да бъде прогласена. Констатацията и обявяването на нищожност е от компетентността на съда. До този момент, евентуално нищожният административен акт поражда, макар и привидни, но - правни последици. Не би могло в производството пред АС Пловдив да бъде обявена заповедта за нищожна, след като липсва такава констатация, за акта, послужил, както се твърди, за основа на процесния. Нещо повече - със заповед № КД-14-43/28.03.2014 г. е одобрено изменение в КККР на база съдебно решение на АС Пловдив, потвърдено от ВАС и приложени нотариални актове.
Този съд намира за неоснователни другите две възражения от касационната жалба, касателно приоритетите, предвидени в чл. 14, ал. 1 от Наредба № 3 от 28.04.2005 г., определени като несправедливи и несъответни на правова държава, както и, че незаконен строеж не може да служи за определяне на имотна граница. Същите са и неотносими към настоящия казус.
Не са налице отменителните основания на чл. 209 АПК, решението като валидно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, при горните мотиви, а касационната жалба - без уважение.
Воден от изложените съображения и на осн. чл. 221 ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1304/23.06.2016 г., постановено по адм. д. № 925/2016 г. по описа на Административен съд Пловдив. РЕШЕНИЕТО е окончателно.