Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №134/31.01.2020г. по в. гр. д. №2399/2019г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско въззивно отделение, 9 състав. С него е потвърдено решение № 2600/21.06.2019г. по гр. д. №14932/2018г. на Пловдивски районен съд, XX състав, в обжалваната част, с която касационният жалбоподател е осъден да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД сумата от 20 441, 28 лв., представляваща платено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка за вредите, причинени на лек автомобил „БМВ 750 И“, с рег. № 7382РС, собственост на „Е. Т. и Синове“ ООД, от ПТП, настъпило на 27.01.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 18.09.2018г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че не е от значение скоростта на движение на процесното МПС, управлявано от водача С. Т.. Твърди, че липсата на установена скорост води до неяснота относно установяване на настъпилите щети на застрахованото МПС и механизма на причиняване. Изразява несъгласие с приетия от въззивния съд принос на водача на МПС за настъпване на вредоносния резултат в размер на 15 %. Поддържа, че същият възлиза в размер на 80 %, предвид нарушаване на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Излага съображения за недоказано конкретно действие или бездействие на свои служители или изпълнители, противоправност на поведението им и наличие на причинна връзка с настъпилите и доказани по вид и размер вреди на застрахования автомобил. Твърди, че заключенията на САТЕ са изготвени въз основа на част от събрания по делото доказателствен материал. Счита, че ищецът не е провел успешно доказване относно намокрянето на пътната настилка от крайпътната чешма, замръзването й при минусови температури, скоростта на лекия автомобил, механизма на ПТП и настъпилите щети. Моли за отмяна на въззивното решение. Претендира и присъждане на разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи въпросите: 1/Изпълнено ли е основното процесуално задължение от съда с оглед спецификата на подлежащите на установяване факти и връзки между тези факти относно процесното ПТП, обосновавайки съдебния си акт на установените обстоятелства по делото, като отграничи тази категория връзки между фактите, за които са му нужни специални знания, дадени от вещи лица автоексперти, от други, за които следва да изгради собствени изводи, съобразно опитните правила и обичайната логика?; 2/ Необходимо ли е в определението за допускане на автотехническа експертиза съдът да възложи на вещото лице да отговори на поставените задачи, като съобрази конкретно посочени доказателства, които следва да подложи на експертно изследване, при наличие на две различни твърдения на водача – наличие на извънсъдебно признание на движение на МПС от 60 км/ч от водача, и показания на водача пред съда за движение на МПС от 30 – 40 км/ч? Допуснато ли е процесуалното нарушение от съда относно непосочване на доказателства, предмет на експертното изследване, по които вещото лице следва да работи, което е основната причина за множеството варианти за механизма и причините за ПТП от 27.01.2018г., които лишават заключенията по автотехническите експертизи от необходимата категоричност и убедителност?; 3/ При определяне приноса на водача на застрахованото моторно превозно средство на 15 % и на общината, поддържаща пътния участък - на 85 %, следва ли да се извърши в пълна степен съпоставка между тежестта на осъщественото нарушение на Закон за движение по пътищата от водача и осъщественото нарушение на ЗП (ЗАКОН ЗА ПЪТИЩАТА) от собственика на пътя, за да се установи действителният обем, в който всеки един от участниците е допринесъл за настъпване на процесното пътно – транспортно произшествие и произтичащите вреди от него?; 4/ Задължително ли е детайлно сравнение на поведението на всеки един от участниците в ПТП, с оглед правилата на ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) и ЗП (ЗАКОН ЗА ПЪТИЩАТА), които са били длъжни да спазват, при определяне на конкретната степен на съпричиняване на вредоносния резултат?; 5/ Следва ли да се анализират и изследват данните от образуваната преписка по съставения протокол за ПТП в пътна полиция, ликвидационната преписка в застрахователното дружество и поведението на водача на застрахованото МПС по имуществена застраховка, спрямо когото следва да се преценява презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, поради несъобразяване със състоянието на пътя, характера, релефа, видимост, познаване на пътя, скорост и интензивността на движението?; 6/ Какви са предпоставките за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, във връзка с деликтното поведение на участниците в процесното ПТП и определяне на конкретния размер на принос при наличие на съпричиняване на вредоносния резултат, съгласно ППВС №17/18.11.1963г., т. 7? Поддържа, че въпросите са решавани противоречиво от съдилищата, в противоречие са с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и твърди наличието на очевиден порок на въззивното решение, свързан с тълкуването на материалния закон, съдопроизводствените правила и необосноваността.

Ответникът по касация „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл. 280 от ГПК, съответно на неправилност на обжалваното решение. Претендира и присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд и е препратил на основание чл. 272 от ГПК към мотивите му. Изложил е и свои съображения във връзка с оплакванията, релевирани във въззивните жалби на насрещните страни. Приел е за безспорно, че между ищеца „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД и „Е. Т. и синове“ ООД е сключен договор за имуществена застраховка „Каско +“, по силата на която застрахователят приел да носи имуществената отговорност за вредите, причинени във връзка с притежаването и ползването на лек автомобил „БМВ 750“, с рег. [рег. номер на МПС] ; в срока на действие на застрахователния договор – на 27.01.2018г. на път, общинска собственост PDV 2110 [населено място], [населено място], е настъпило ПТП със застрахования лек автомобил, вследствие на което е увредена цялата негова предна част; на 30.01.2018г. собственикът на увреденото МПС е завел при ищеца щета №44011511800769; застрахователят е оценил щетата в размер на 24 048, 57 лв. и е превел тази сума на „Е. Т. и синове“ ООД на 11.05.2018г. Въззивният съд е приел, че спорни са въпросите относно наличието на противоправно поведение, причинно – следствена връзка между противоправното поведение и претърпените вреди, както и на съпричиняване на процесното ПТП от водача на лекия автомобил. Счел е, че формалната доказателствена сила на представения по делото Протокол за ПТП не е оборена, поради което същият като официален документ се ползва и с материална доказателствена сила за констатираните в него обстоятелства от длъжностното лице, посетило местоизвършването на произшествието, непосредствено след него: наличие на заскрежен и заледен участък от пътя, завъртане на МПС на десен завой и удрянето му в крайпътния скат до течаща чешма, която мокри пътя, както и увреждане на цялата предна част на автомобила. Решаващият съд, позовавайки се на отразеното в протокола и на показанията на съставителя на протокола - св. С., е приел, че са били налице достатъчно данни за съставянето на схема на ПТП, ползвана и за уточняване на механизма на ПТП в приетите по делото заключения на САТЕ. Изложил е съображения, че заключението на САТЕ, с вещо лице инж.С. М., е компетентно и обосновано изготвено и e приел, че същото установява механизма на ПТП, както и причинно – следствената връзка между ПТП и щетите, причинени на застрахованото МПС. По отношение на обстоятелството, че заключението е изготвено при позоваване на скорост на водача на МПС – 30 – 40 км/ч, според показанията на водача – св.Т., вместо на скорост до произшествието – 60 км/ч, посочена от водача в Приложение №1 – искане за изплащане на застрахователно обезщетение, въззивният съд е изтъкнал, че скоростта от 40 км/ч е посочена от вещото лице като критична скорост на автомобила, а движейки се със скорост 60 км/ч, водачът в още по – голяма степен увеличава възможността да стане участник в ПТП, предвид безспорното установяване на заледяването на процесния пътен участък от течаща вода от крайпътна чешма, намираща се на средата на завоя. С оглед на това решаващият състав е приел за неоснователно оплакването на [община], че липсва проведено доказване за наличието на причинна връзка между деянието и вредата, както и на механизма на настъпване на ПТП. Приел е за неоснователно и оплакването на ответника, че единствената причина за произшествието е движението на автомобила с технически несъобразена скорост с радиуса на десния завой на пътя. Изложил е съображения, че състоянието на общинския път следва да е постоянна грижа на общината, като негов собственик и стопанин, която следва да осигурява нормалното му ползване през цялата година, респективно и в зимни условия, така че да не се създават условия за настъпване на пътно – транспортни произшествия. С оглед на това въззивният съд е приел, че ответникът, като е допуснал заледяване на общинския път и впоследствие не го е отстранил своевременно, не е изпълнил вменените му от закона задължения като собственик на пътя и съответно е нарушил задълженията си по действащата към момента на ПТП Наредба № 13 за управление на общинските пътища в [община] – чл. 36, ал. 1 и ал. 2 и чл. 47, ал. 1 и ал. 2. Изтъкнал е, че дори и да е било извършено опесъчаване, това мероприятие не е било достатъчно да предотврати настъпилото заледяване на общинския път. Посочил е, че въпреки липсата на валежи в деня на произшествието и няколко дни преди него, от минусовите температури през нощта е било възможно заледяване на стичаща се вода от чешмата, което е довело и до заледяване на завоя на пътя. С оглед на това въззивният съд е приел за доказана причинно – следствената връзка между некоректното изпълнение на задълженията на ответната община и процесното ПТП.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

В настоящия случай, поставените от касационния жалбоподател въпроси нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В съдържанието си същите инкорпорират оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд, основани на защитната теза на касатора за неразбиране на фактическата обстановка от страна на съда, неправилна преценка на доказателствата, необсъждането им в тяхната съвкупност, недоказване на причинната връзка между механизма на настъпването на ПТП и щетите, причинени на лекия автомобил, както и на причинно – следствената връзка между некоректното изпълнение на задълженията по поддържане и контрол на състоянието на пътя и процесното ПТП. Тези оплаквания са от значение за правилността на обжалваното решение, т. е. относими са към основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Същите могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол.

Следва да се отбележи, че вторият въпрос в изложението на касатора, не е обуславящ за извода на въззивния съд за основателност на предявения иск по чл. 410 ал. 1 т. 2 от КЗ. Въпросът е поставен във връзка с оплакванията на касатора, че при формулиране на задачите на автотехническата експертиза, съдилищата не са указали на вещите лица кои доказателства да изследват, както и да съобразят двете различни скорости на движение, посочени от самия водач – едната пред застрахователя, другата в свидетелските му показания в настоящото производство. В трайната и безпротиворечива практика на ВКС, формирана с решение №356 от 30.03.1955г. по гр. д.№1208/1955г. на ВС, І г. о., решение №1072 от 06.07.1956г. по гр. д.№4267/1956г. на ВС, ІІ г. о., решение №174 от 13.01.2016г. по т. д.№3122/2014г. на ВКС, ТК, І т. о и други се приема, че вещото лице трябва да изготви заключението си само на база на собствените си знания и опит, както и въз основа на събрания по делото доказателствен материал и на предоставените му от страните писмени доказателства, но не и на база на странични данни или предположения. Видно от основното и повторното заключение на автотехническата експертиза, вещите лица са се запознали с всички приложени по делото писмени доказателства, както и с показанията на свидетелите, поради което заключението е изготвено в съответствие с изискванията, установени в практиката на ВКС. Обстоятелството, че в заключенията не са коментирани изрично различните обяснения на водача относно скоростта на движение на лекия автомобил, не е препятствало съда да формира изводите си с помощта на специалните знания на експертите, доколкото в заключението на повторната експертиза са дадени четири варианта за технически съобразена скорост на конкретния пътен участък, с оглед състоянието на настилката при различни атмосферни условия – при суха, мокра, заснежена или заледена настилка. При всички варианти съобразената скорост не превишава 40 км./ч. Констатациите си относно действителната скорост, с която се е движил автомобила – 60 км./ч., съдът е направил като е кредитирал обясненията на пострадалия и представената по делото декларация по щета №44011511800769, след което е формирал извода си за управление на автомобила с несъобразена скорост, в какъвто смисъл е и твърдението на касатора.

Въпроси от трети до шести не съответстват на мотивите на въззивния съд, доколкото въззивният съд е изложил подробни съображения както относно задълженията на [община] по поддръжка на пътя, включително като е обсъждал приложимите разпоредби на Наредба №13 за управление на общинските пътища в [община], в сила от 15.03.2005г., така и относно дължимото поведение на водача Т., съобразно разпоредбите на ЗДвП. При това съдът е анализирал в съвкупност всички представени по делото доказателства, включително представения по делото протокол за ПТП, преписката по щета №44011511800769, образувана при застрахователното дружество – ищец по иска и данните за поведението на водача на увредения автомобил, включително и свидетелските му показания по делото. Следователно въззивният съд, е обосновал своята преценка за приноса на водача и общината за настъпването на процесното ПТП. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на клаузите на договорите, не подлежат на проверка в производството по допускане на касационното обжалване.

Отделно, касационният жалбоподател не обосновава допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, доколкото е налице само формално посочване на разпоредбите.

За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, следва поставеният релевантен въпрос да е разрешен с тълкувателно решение, постановление или решение по чл. 290 от ГПК, обективиращо практиката на ВКС, в противоречие с което въззивният съд се е произнесъл по същия въпрос. Доводът, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС изобщо, не е достатъчен, за да бъдат осъществени предпоставките на нормата. Следва да бъде посочена конкретна практика /подробно изброени актове на ВКС/, по отношение на която е налице твърдяното противоречие. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК липсват доводи за противоречие с конкретна практика по първите пет въпроса, поради което предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е недоказана.

Само по шести въпрос касаторът се е позовал на противоречие със задължителната практика на ВС – ППВС №17/18.11.1963г. Твърдяното от касатора противоречие със задължителната практика обаче не е обосновано. Изцяло в съответствие с разясненията в т. 7 от цитираното постановление, съставът на Пловдивски окръжен съд е съобразил наличието на причинна връзка между поведението на увредения и настъпилия вредоносен резултат и е намалил размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане. Изводите на въззивния съд за приетия конкретен размер на съпричиняването са аргументирани, а несъгласието на страната с тях не може да послужи като основание за осъществяване на факултативния касационен контрол.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предполага обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона или за развитие на правото. По аргумент на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да изложи доводи относно наличието на неправилна, създадена поради неточно тълкуване, съдебна практика, която следва да бъде изоставена, или наличието на настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които налагат осъвременяване на съществуващата практика. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не съдържа аргументи в тази насока, поради което не е доказана и предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Не е налице и твърдяното от касационния жалбоподател основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци, нито касационният жалбоподател излага доводи за очевидна неправилност, различни от оплакванията за неправилност, изложени в касационната жалба. Приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като същото не е тъждествено на касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и е независимо от въпросите по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №134/31.01.2020г. по в. гр. д. №2399/2019г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско въззивно отделение, 9 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.