Производството е по реда на чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. Д. срещу решение № 4711 от 04.08.2020 г. по в. гр. д.№ 4517 от 2019 г. на Софийския градски съд, въззивно отделение, IV-Д състав, с което е потвърдено решение № 544326 от 23.11.2018 г. по гр. д.№ 30055 от 2017 г. на Софийския районен съд, 41 състав за отхвърляне на предявените от Д. П. Д. срещу Столична община, С. А. Б. и Р. К. К. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост, придобито на основание давностно владение, върху следните недвижими имоти:

1. имот с идентификатор. .... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-32 от 01.04.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, целият с площ от 282 кв. м., находящ се в [населено място], район „В.“, [улица]

2. имот с идентификатор. ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-32 от 01.04.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, целият с площ от 186 кв. м., находящ се в [населено място], район „В.“, [улица].

Касаторът твърди, че решението на въззивния съд е недопустимо и неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Счита, че обжалваното решение е недопустимо, както и че противоречи на посочена от касатора практика на ВКС по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да формира изводите си за фактите след обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост, както и на всички доводи на страните? Длъжен ли е съдът да даде отговор на всички релевирани от ответника доводи и възражения? Следва ли направените изводи въз основа на косвени доказателства и показания на заинтересован свидетел да са недвусмислени? - по тези въпроси сочи противоречие с решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр. д.№ 6832 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 188 от 04.03.2013 г. по т. д.№ 945 от 2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 347 от 28.06.2018 г. по т. д.№ 716 от 2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 144 от 09.08.2016 г. по гр. д.№ 566 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д.№ 3848 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 45 от 06.04.2017 г. по гр. д.№ 3343 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г. о.;

2. Допустимо ли е съдът да основава фактическите си и правни изводи на писмени доказателства, надлежно оспорени по установения в закона ред, респективно да зачете съществуването и доказателствената сила на официални и частни документи, за които не са изпълнени условията на чл. 179, чл. 180, чл. 181, чл. 183, чл. 186 и чл. 190 ГПК, включително относно представянето на оригиналите на документи, респективно относно представянето на официално заверени преписи? Представлява ли официален документ заверено от юрисконсулт или друг служител на общината ксероксно копие, ако оригиналът на този документ не е бил наличен и лицето не е имало действителна възможност за сверяване? Как следва да се установи съдържанието на такъв документ и върху коя страна пада доказателствената тежест за това и следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл. 194, ал. 2 ГПК при непредставяне на оригинала? - по тези въпроси сочи противоречие с решение № 766 от 03.02.2011 г. по гр. д.№ 1590 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 215 от 22.12.2015 г. по гр. д.№ 6209 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г. о.;

3. Следва ли при нарочно оспорване съдът да осъществи косвен съдебен контрол относно действителността и законосъобразността на представени доказателства за отмяна на отчуждаване по З., за които липсват данни относно осъществен съдебен контрол, респективно длъжен ли е да зачете последиците от представяне на такива доказателства, без предварително да се е произнесъл по действителността, респективно законосъобразността? - по тези въпроси сочи противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 07.02.2011 г. по тълк. д.№ 5 от 2010 г. на ВАС и т. 4 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС;

4. Допустимо ли е въззивният съд да основава правните си изводи относно проведено и завършено производство по отчуждаване на недвижими имоти за държавни и общински нужди на заключението на техническа експертиза, чиято задача е била да установи обектите и параметрите на отчуждаването, респективно допустимо ли е съдът да основе изводите си на отговор на поставена задача към експертиза, която дава принципно правен, а не фактически извод, за извеждането на който са нужни специални знания? Следва ли въззивният съд да кредитира заключение на вещо лице, без да го цени и обсъди във във връзка с останалите доказателства по делото? - по тези въпроси сочи противоречие с решение № 48 от 23.07.2020 г. по т. д.№ 199 от 2019 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. д.№ 321 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г. о.;

5. Следва ли възстановяването на отчужден имот, респективно отмяната на отчуждаването да са предхождани от надлежно проведено отчуждаване? Налице ли е одържавяване, ако отчуждително производство не е провеждано? - по този въпрос сочи противоречие с решение № 215 от 22.12.2015 г. по гр. д.№ 6209 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г. о.;

6. Следва ли при преценка относно наличието на проведено отчуждително производство да бъдат обсъдени и ценени доказателствата, респ. данните за действителния обект на отчуждаването - сгради и/или земя? - по този въпрос сочи притоворечие с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 185 от 02.01.2019 г. по гр. д.№ 1161 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г. о.;

7. Следва ли ангажираните от ищцовата страна доказателства относно отпочнала и изтекла придобивна давност да бъдат обсъдени поотделно за всеки един от процесните имоти, за които се твърди придобиване по давност? - по този въпрос сочи противоречие с решение № 133 от 10.11.2017 г. по гр. д.№ 4216 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г. о.;

8. Кога презумпцията по чл. 69 се счита за оборена? - по този въпрос сочи противоречие с решение № 465 от 27.05.2010 г. по гр. д.№ 1199 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о.;

9. Има ли носителят на ограничено вещно право върху имот качеството на задължителен необходим другар в производство по предявен срещу твърдяния собственик установителен иск за собственост? - по този въпрос сочи противоречие с решение № 14 от 22.02.2016 г. по гр. д.№ 4205 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г. о.

В писмен отговор от 22.12.2020 г. пълномощникът на Столична община оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски.

Останалите ответници С. А. Б. и Р. К. К. не вземат становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, независимо от цената на исковете.

За да постави решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел относно имот с идентификатор. .... по кадастралната карта на [населено място], че от представените по делото акт за държавна собственост № 12382 от 23.06.1987 г. и акт за общинска собственост № 1376 от 05.11.2014 г. се установява, че този имот е бил държавна собственост /отчужден от бившите собственици Д. С. и Н. С. по реда на З. /отм./- със заповед № РД-40-1324 от 03.09.1986 г. на Председателя на ИК на СНС и заплатено обезщетение в размер съгласно оценителен протокол № 87 от 25.10.1986 г. на Комисия по чл. 265 от ППЗТСУ отм., а от 2014 г. и понастоящем е общинска собственост. Приел е, че доказателствената стойност на тези два акта за държавна и общинска собственост не е била опровергана в рамките на производството, като в съдебно заседание от 13.09.2018 г., проведено от районния съд, ищецът Д. Д. изрично е заявил, че оттегля оспорването си по чл. 193 ГПК. От представените по делото доказателства по отчуждителната преписка и заключението на вещото лице съдът е приел за безспорно установено, че отчуждаването на имота е извършено в съответствие с предвижданията на ЗРКП, одобрен със заповед № РД-50-09-387 от 05.10.1984 г. на Гл. архитект на [населено място] и тъй като бившите собственици са били надлежно обезщетени, процедурата по отчуждаване е завършена. Поради това и предвид разпоредбите на чл. 86 ЗС и пар. 1 от Закон за допълнение на ЗС този общински имот не е можел да бъде придобит по давност нито от ищеца Д., нито от кое да е друго лице. Дори и да се приеме, че имотът не е обхванат от забраните на ЗС и ЗД на ЗС, според въззивният съд, обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че от доказателствата по делото /писмени доказателства и свидетелски показания на С. П., З. У. и М. Б./ не е установено ищецът да е владял имота непрекъснато, необезпокоявано, явно, без противопоставянето на ответниците, с намерение да го свои.

Относно имот с идентификатор. .... по кадастралната карта на [населено място] във въззивното решение е прието, че със заповед № РД-40-1146 от 30.07.1987 г. на Председателя на ИК на СНС този имот, който е бил застроен с две жилищни сгради, е бил отчужден по реда на чл. 95 и 98 З. /отм./ за реализиране на предвидено по застроителния и регулационен план мероприятие: пробив „П.С.“. Отчуждаването на имота е приключило с влизане в сила на заповедта по чл. 95 и чл. 98 З. /отм./ и е породило действие, тъй като в този случай получаването на обезщетение не е елемент от фактическия състав на отчуждаването. Обстоятелството, че парцелът не е изрично посочен в протокола за оценка от 01.07.1986 г. на Комисия по чл. 265 ППЗТСУ отм., не означава, че той не е бил оценен и отчужден. Напротив, той бил оценен като обща част на намиращите се в него към момента на отчуждаването две сгради, които към настоящия момент са съборени /видно от констативни протоколи от 25.01.2016 г. и 14.11.2016 г., през 2016 г. и двете сгради в имота са премахнати като опасни, представляващи руина - необитаеми и без покрив и някои стени/. Със заповед № РД-43 -604 от 10.12.1992 г. на Кмета на Столична община по искане на бившия собственик А. Х. Д. е било отменено отчуждаването само за частта от имота, притежавана от А. Д., а именно: апартамент на първи етаж, заедно с 1/2 ид. ч. от общите части на сградата. Останалата част от имота /останалата част от жилищната сграда и дворното място/ и след 1992 г. е останала общинска собственост, съгласно представения по делото акт за общинска собственост № 277 от 28.07.1998 г. С нотариален акт №. .... от 04.03.1996 г. ответниците - физически лица С. А. Б. и Р. К. К. са придобили от К. И. Ж., при равни дялове, партерния етаж от двуетажната сграда, заедно с 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и 1/3 ид. ч. от дворното място. Предвид тези доказателства въззивният съд е приел, че ответниците Столична община, С. Б. и Р. К. са съсобственици на този имот. По отношение на СО съдът е посочил, че важи казаното по-горе относно невъзможността да се придобие по давност имот - частна общинска собственост. По отношение на ответниците - физически лица, съдът е приел, че не са доказани предпоставките за придобиване на имота по давност - явно и постоянно владение на имота от страна на ищеца в продължение на повече от 10 години. От доказателствата по делото се установявало, че в тази част от имота от 1993 г. до 2005-2010 г. е живяла, а в последствие и отдавала под наем, вещният ползувател Койка Ж..

I. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното:

1. По първата група поставени въпроси /Следва ли въззивният съд да формира изводите си за фактите след обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост, както и на всички доводи на страните? Длъжен ли е съдът да даде отговор на всички релевирани от ответника доводи и възражения? Следва ли направените изводи въз основа на косвени доказателства и показания на заинтересован свидетел да са недвусмислени? / няма противорочие между обжалваното решение и практиката на ВКС, включително посочената от касатора: решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр. д.№ 6832 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 188 от 04.03.2013 г. по т. д.№ 945 от 2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 347 от 28.06.2018 г. по т. д.№ 716 от 2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 144 от 09.08.2016 г. по гр. д.№ 566 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д.№ 3848 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 45 от 06.04.2017 г. по гр. д.№ 3343 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г. о. Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост. Решението по отношение на имота с идентификатор 68134.306.163 не е основано на свидетелски показания. Решаващите изводи на съда за отхвърляне на иска за този имот са, че той не е можел да бъде придобит по давност от ищеца, тъй като е бил държавна собственост поради отчуждаването му по реда на З. /отм./, а понастоящем е общинска собственост. Тези изводи на съда се основават на представените по делото писмени доказателства /доказателствата по отчуждителните преписки/, а не на свидетелски показания. Обсъждането на свидетелските показания е само с оглед изложения за пълнота допълнителен довод, че освен всичко ищецът не е доказал да е владял имота явно, постоянно и необезпокоявано през посочения период от време. Действително, по отношение на част от втория имот /имота с идентификатор. .../ съдът е основал извода си за недоказано владение на ищеца на свидетелски показания, но не и на показания на заинтересован свидетел. Свидетелят Ж. Д.- управител на фирмата „Д енд Д-инженеринг“ Е.- по никакъв начин не може да се счете за заинтересован свидетел. Изводът на съда, че други лица, а не ищецът, са владяли този имот от 1993 г. до 2014 г. обаче се основава не само на свидетелските показания на Д., но и на писмени доказателства по делото - договори за наем между К. И. Ж., И. Г. Д. и „Д енд Д-инженеринг“ Е., справки от НАП за изплатени доходи от наем, решение по гр. д.№ 8069 от 1996 г. на Софийския районен съд и др.

2. По втората група поставени въпроси /Допустимо ли е съдът да основава фактическите си и правни изводи на писмени доказателства, надлежно оспорени по установения в закона ред, респективно да зачете съществуването и доказателствената сила на официални и частни документи, за които не са изпълнени условията на чл. 179, чл. 180, чл. 181, чл. 183, чл. 186 и чл. 190 ГПК, включително относно представянето на оригиналите на документи, респективно относно представянето на официално заверени преписи? Представлява ли официален документ заверено от юрисконсулт или друг служител на общината ксероксно копие, ако оригиналът на този документ не е бил наличен и лицето не е имало действителна възможност за сверяване? Как следва да се установи съдържанието на такъв документ и върху коя страна пада доказателствената тежест за това и следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл. 194, ал. 2 ГПК при непредставяне на оригинала? / също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС, включително посочената от касатора: решение № 766 от 03.02.2011 г. по гр. д.№ 1590 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 215 от 22.12.2015 г. по гр. д.№ 6209 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г. о. Въззивният съд не е основал решението си на доказателства, за които не са изпълнени условията на чл. 179, чл. 180, чл. 181, чл. 183, чл. 186 и чл. 190 ГПК, както твърди касаторът. Основал е решението си на писмени неофициални и официални документи, създадени по съответния ред и в съответната форма, издадени и подписани от надлежно лице. Тези документи са били представени по делото в заверен препис, а в съдебно заседание от 13.09.2018 г. съдът е сверил тези преписи с представените техни оригинали. Единични документи не са представени в оригинал, но те са официално заверени преписи, като за тях не е доказано твърдението на касатора, че юрисконсултът на общината е извършил тяхната заверка, въпреки че документът не е бил наличен и той не е имал действителна възможност за сверяване. Ищецът не е представил по делото доказателства за твърдението си, че юрисконсултът е извършил заверка на преписите, без да ги свери с оригиналите, тъй като такива оригинали не се намирали в общината. Нещо повече, в съдебно заседание от 21.06.2018 г. извършилият заверката за вярно с оригинала юрисконсулт Б. е заявил, че СО разполага с оригинали на всички представени от СО документи, че юрисконсултът е виждал тези оригинали и може да ги представи за сверка по делото.

3. По третата група поставени въпроси /Следва ли при нарочно оспорване съдът да осъществи косвен съдебен контрол относно действителността и законосъобразността на представени доказателства за отмяна на отчуждаване по З., за които липсват данни относно осъществен съдебен контрол, респективно длъжен ли е да зачете последиците от представяне на такива доказателства, без предварително да се е произнесъл по действителността, респективно законосъобразността? / също няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС: т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 07.02.2011 г. по тълк. д.№ 5 от 2010 г. на ВАС и т. 4 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. Напълно в съответствие с тази практика, съдът е изложил подробни мотиви и се е произнесъл по възраженията на ищеца относно законосъобразността на извършеното отчуждаване на имотите, относно това дали отчуждителната процедура е била завършена и относно това дали отмяната на отчуждаването на част от имота е законносъобразна. Следва да се има предвид, че дори да се приеме за незаконосъобразна отмяната на отчуждаването на част от имот с идентификатор. ...., то това не би довело до промяна на крайния извод за неоснователност на предявения иск за собственост, доколкото последицата от незаконосъобразната отмяна на отчуждаването би била оставане на целия имот с идентификатор. .... в собственост на общината, от която ищецът не може да го придобие по давност с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС и пар. 1 от ЗД на ЗС.

4. По четвъртата група поставени въпроси /Допустимо ли е въззивният съд да основава правните си изводи относно проведено и завършено производство по отчуждаване на недвижими имоти за държавни и общински нужди на заключението на техническа експертиза, чиято задача е била да установи обектите и параметрите на отчуждаването, респективно допустимо ли е съдът да основе изводите си на отговор на поставена задача към експертиза, която дава принципно правен, а не фактически извод, за извеждането на който са нужни специални знания? Следва ли въззивният съд да кредитира заключение на вещо лице, без да го цени и обсъди във във връзка с останалите доказателства по делото? / също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: решение № 48 от 23.07.2020 г. по т. д.№ 199 от 2019 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. д.№ 321 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г. о. Напротив, напълно в съответствие със съдебната практика въззивният съд е основал изводите си за извършено надлежно отчуждаване на имотите не на заключение на вещо лице, а на представените по делото писмени доказателства по отчуждителни преписки - заповеди, оценителни протоколи, актове за държавна и общинска собственост. Заключението на вещото лице е посочено само като доказателство за идентичността на отчуждените имоти с пл.№. .... и. .... с процесните имоти с идентификатори. .... и. .... по действащата кадастрална карта на града. Не на последно място следва да се отчете, че заключението на експертизата е ценено от въззивния съд във връзка с останалите събрани по делото доказателства.

5. По петата група поставени въпроси /Следва ли възстановяването на отчужден имот, респективно отмяната на отчуждаването да са предхождани от надлежно проведено отчуждаване? Налице ли е одържавяване, ако отчуждително производство не е провеждано? / също няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС - решение № 215 от 22.12.2015 г. по гр. д.№ 6209 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г. о. Въззивният съд не е приел, че процесните имоти са били одържавени, въпреки че не е било проведено надлежно отчуждане. Напротив, след преценка на събраните по делото доказателства съдът е приел, че и за двата имота е била проведена надлежна процедура за отчуждаване по реда на З. /отм./ и поради това те са станали държавна собственост.

6. По шестия поставен въпрос /Следва ли при преценка относно наличието на проведено отчуждително производство да бъдат обсъдени и ценени доказателствата, респ. данните за действителния обект на отчуждаването - сгради и/или земя? / също няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС. В т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС не е разглеждан и решаван посочения въпрос - тази точка от тълкувателното решение е по въпроса в кои случаи въззивният съд е длъжен да събира служебно доказателства. В решение № 185 от 02.01.2019 г. по гр. д.№ 1161 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г. о. също няма произнасяне по въпроса. Това решение е постановено по въпроса дали по предявени искове за нищожност и унищожаемост на договор въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по възражението, че са продадени реални, а не идеални части от имота - предмет на договора, тъй като не е посочена дроб или процент на идеалните части.

7. По седмия поставен въпрос /Следва ли ангажираните от ищцовата страна доказателства относно отпочнала и изтекла придобивна давност да бъдат обсъдени поотделно за всеки един от процесните имоти, за които се твърди придобиване по давност? / също няма противорочиее между обжалваното решение и посоченото от касатора решение на ВКС. Нещо повече, в решение № 133 от 10.11.2017 г. по гр. д.№ 4216 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г. о. въобще няма произнасяне по този въпрос. Това решение е постановено по въпроса: при разглеждане на спора по същество въззивният съд дължи ли произнасяне по направено по реда на чл. 193 ГПК оспорване на доказателствената сила на документ, на който основава решението си и длъжен ли е да прецени оспорения документ във връзка с представените от насрещната страна доказателства? В мотивите на решението на ВКС въобще не е обсъждана придобивна давност, съответно не е бил поставян и няма произнасяне по въпроса дали доказателствата за давностно владение следва да бъдат обсъдени поотделно за всеки един от процесните имоти. Независимо от горното, следва да се отбележи, че в обжалваното решение съдът е обсъдил доказателствата по делото, включително и доказателствата за изтекла придобивна давност, поотделно за всеки един от двата процесни имота.

8. По осмия поставен въпрос /Кога презумпцията по чл. 69 се счита за оборена? / също няма противоречие между обжалваното решение и в посоченото решение № 465 от 27.05.2010 г. по гр. д.№ 1199 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о. В това решение на ВКС е разгледан въпросът как се доказва установяването на владение от един от наследниците върху целия сънаследствен имот, включително и върху притежаваните от другите наследници идеални части. По настоящото дело не сме в хипотеза на владение на един наследник по отношение на наследствен имот, поради което това решение на ВКС няма отношение към конкретния казус.

9. По деветия поставен въпрос /Има ли носителят на ограничено вещно право върху имот качеството на задължителен необходим другар в производство по предявен срещу твърдяния собственик установителен иск за собственост? / няма противоречие между обжалваното решение и посоченото от касатора решение № 14 от 22.02.2016 г. по гр. д.№ 4205 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г. о. В това решение ВКС е прието, че притежателите на вещни права върху имота са задължителни и необходими другари по предявен иск по чл. 109 ЗС за премахване на изградена подпорна стена и ограда в този имот, тъй като премахването на строителството ще засегне правната сфера на всички лица, притежаващи вещни права върху съответния имот, доколкокто има за резултат промяна в обекта на вещното право. По настоящото дело не е предявен иск по чл. 109 ЗС, а иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, който няма за резултат промяна в обекта на вещното право, поради което това решение е неприложимо и съответно няма противоречие между него и обжалваното решение.

II. Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Неоснователно е твърдението на касатора за недопустимост на решението поради неконститурането по делото на задължителен необходим другар - лицето К. Ж., която при прехвърлянето на част от втория процесен имот на ответниците - физически лица си е запазила правото на ползване. Дори съсобствениците на имот не са задължителни другари по предявен срещу един от тях иск за собственост. На още по-голямо основание не е задължителен другар на собствениците, спрямо които е предявен иск за собственост, лицето, което си е запазило ограничени вещни права върху имота. Поради това няма вероятност обжалваното решение да е недопустимо поради неконституирането на необходим задължителен другар на ответниците по делото.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност като основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, З. /отм./, ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и цената на исковете и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 25, ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ касаторът дължи на ответника по жалбата Столична община разноски за юрисконсулт по делото пред ВКС в размер на 450 лв.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4711 от 04.08.2020 г. по в. гр. д.№ 4517 от 2019 г. на Софийския градски съд, въззивно отделение, IV-Д състав.

ОСЪЖДА Д. П. Д. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Столична община - район „В.“ със съдебен адрес: [населено място], [улица] на основание чл. 78 ГПК сумата 450 лв. /четиристотин и петдесет лева/, предсталяваща юрисконсултско възнаграждение за делото пред ВКС.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.