Образувано е по касационна жалба на К. Р. В., от [населено място] против решение № 5965 / 26.09.2016 г. по адм. дело № 4905 / 2016 г. на Административен съд София – град, с което е отхвърлено оспорването срещу решение № 2153 – 21 – 117 / 07.04.2016 г. на директора на ТП на НОИ София – град, и потвърденото разпореждане № [ЕГН]/98 от 11.12.2015 г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон във връзка с прилагането на чл. 99, ал. 1 т. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), чл. 145, ал. 1 от Дял ІІІ от Кодекса на труда от 1951 г. (отм.) и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Ответникът по касационната жалба – директорът на ТП на НОИ София – град изразява становище за неоснователност на същата.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване.

Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК е неоснователна.

Предмет на контрол за законосъобразност пред административния съд е решение № 2153 – 21 – 117 / 07.04.2016 г. на директора на ТП на НОИ София – град, с което е потвърдено разпореждане № [ЕГН]/98 от 11.12.2015 г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ досежно постановен отказ за изменение на отпуснатата на К. Р. В. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 99, ал. 1, т. 1 КСО, предвид представено удостоверение обр. УП – 2 с № 94 – 00 – 472 / 13.08.2014 г. на Министерството на околната среда и водите за периода 07.04.1992 г. – 31.03.1993 г. за осигурителен стаж и осигурителен доход по допълнително трудово правоотношение.

Съгласно §9, ал. 1 ПЗР на КСО времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31.12.1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. В тази връзка законосъобразно административният съд е приел, че при преценка на правото на пенсия и зачитане на относимия осигурителен стаж задължително се съобразява нормативната уредба, действала към периода на полагане на труда.

Пенсионните органи и административният съд правилно са се позовали на чл. 2, б.“к“ от Правилник за прилагане на Дял ІІІ от Кодекса на труда отм. съгласно който, подлежат на задължително осигуряване само в случай на трудова злополука лицата, които работят по допълнителен или по втори трудов договор, когато са осигурени по основния си трудов договор при пълно работно време за всички осигурителни случаи. За спорния период жалбоподателят е работил по допълнително трудово правоотношение с МОСВ като е бил осигурен по основното си правоотношение за всички осигурителни случаи. Норма със същото съдържание е налице и в Правилник за колективната и личната трудова дейност на гражданите за допълнително производство на стоки и услуги отм. , действала за процесния период.

Неоснователни са доводите на касатора, че с прилагането на посочените норми се нарушава принципът на всеобхватност на задължителното държавно обществено осигуряване, заложен в чл. 145, Дял ІІІ от КТ от 1951 г. (отм.). Условията, реда и сроковете за признаване на трудов стаж, както и условията и сроковете за внасяне на осигурителните вноски за зачетен трудов стаж и условията за взаимно зачитане на трудовия стаж и осигуреното време по различните осигуровки са били предмет на детайлно уреждане от съответните правилници.(чл. 164 ЗР на КТ / 1951 г.(отм.)). Внасянето на осигурителни вноски за всички осигурителни рискове по допълнителния трудов договор на жалбоподателя с МОСВ за периода 07.04.1992 г. – 31.03.1993 г. не е било в съответствие с действалата нормативна уредба. Недължимо внесените осигурителни вноски не могат да породят осигурителни права, тъй като не касаят съществували правоотношения по задължителното обществено осигуряване.

Не е налице и твърдяното нарушение на чл. 9, ал. 8 КСО в действалата му редакция към момента на отпускане на ЛПОСВ. С последващата ал. 10 на цитирания текст изрично е била предвидена възможност, че осигурителният стаж по допълнителен или втори трудов договор с дневно работно време не по-малко от три часа е следвало да бъде зачитан за достигане на изискуемия по чл. 68 КСО и придобиване правото на пенсия осигурителен стаж, без да се взема при изчисляване на размера на пенсията.

Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5965 / 26.09.2016 г. по адм. дело № 4905 / 2016 г. на Административен съд София – град. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.