Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс.
Образувано е по касационни жалби, подадени от О. С и от М. Г. К. против решение № 1374/14.07.2016г., по адм. дело № 2154/2015г. на Административен съд гр. Б..
С обжалваното решение О. С е осъдена да заплати на М. Г. К., на основание чл. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ) (ЗОДОВ), обезщетение за настъпили имуществени вреди в размер на 17 831, 05 лв., причинени от незаконосъобразното бездействие на органа по изпълнението - кмет на община С. да изпълни влязла в сила своя заповед № Z-323/11.02.2010г., изразяващо се в лихва за забавено плащане на определеното със заповедта обезщетение за отчужден имот за периода 11.03.2011г. – 04.07.2012г. Искът е отхвърлен в останалата част за сумата над 17 831, 05 лв. до 29 034, 26 лв.
Касаторът М. Г. К. обжалва решението в частта, в която искът и е отхвърлен, с твърдения за неправилно приложение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че съдът неправилно е определил момента на забавата, тъй като, според нея административният орган изпада в забава от момента на издаване на заповедта. Евентуално поддържа, че вземането е изискуемо от 11.12.2010г. По тези съображения моли обжалваното решение да бъде отменено в частта му, с която е отхвърлен иска, като се присъди обезщетение за периода 12.05.2010г. – 10.03.2011г. Претендира разноски за всички инстанции.
К. О. С оспорва решението в осъдителната му част, с твърдения за неправилност, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че съдът не е обсъдил доводите му, не е изложил мотиви и необосновано е приел, че ищцата е била лишена от ползване на имота. Счита, че не съществува правна норма, по силата на която неплащането на обезщетение за отчуждаване на недвижим имот преди завземането му е противоправно. Поддържа, че по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ се обезщетяват само претърпените загуби, а не и пропуснатите ползи, както и че ищцата не е изложила твърдения и не е доказала вида и размера на вредите. Касаторът изтъква, че не е налице и причинна връзка, тъй като неизплащането на обезщетението не се е отразило на имущественото състояние на ищцата. Твърдят се нарушения на чл. 29, ал. 4 ЗОС и чл. 83, ал. 2 ЗЗД. Поради това се иска отмяна на решението в осъдителната му част, отхвърляне иска на ищцата изцяло и присъждане на разноски.
Всяка от страните оспорва съответно касационната жалба на противната страна.
От О. С е подадена и частна жалба срещу определение № 2200 от 30.12.2016г. по адм. дело 2154/2015г. на Административен съд гр. Б. относно разноските по делото. Моли се за отмяна на обжалваното определение и отхвърляне искането на М. К. за присъждане на разноски, включително по производствата пред гражданския съд.
Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационните жалби.
Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно и е било установено от представените доказателства пред първоинстанционния съд, че от М. Г. К. е отчужден, със заповед № Z-323/11.02.2010г. за изграждане и реконструкция на „гробищен парк” на гр. С., на основание чл. 25, ал. 2 от ЗОС във вр. с чл. 205, т. 3 и чл. 209, т. 2 от ЗУТ, недвижим имот, представляващ нива, с идентификатор по КК на [населено място] № [номер], идентичен с бивш имот № [номер] по КВС на Община – Созопол и определено със заповедта обезщетение в размер на 130 768 лв, което е следвало да бъде платено по банков път, в три месечен срок от влизане в сила на заповедта. С решение от 10.12.2010г. на Административен съд гр. Б. е била отхвърлена жалбата на М. К. срещу размера на обезщетението. Последното е платено на 04.07.2012г.
Касаторът М. К. е поддържала пред първоинстанционния съд, че е претърпяла вреди от бездействието на ответника да плати обезщетението за отчуждения от нея имот. Съдът е приел от правна страна, че вредите произтичат от незаконосъобразно бездействие на органа по изпълнението да плати размера на обезщетението в срока, определен в самата заповед, а именно три месеца от влизането й в сила. Съдът е изложил мотиви, че тримесечният срок, определен от самия административен орган за изпълнение на заповедта за отчуждаване изтича на 10.03.2011г., за това началната дата на периода, през който органът по изпълнението е бездействал е 11.03.2011г., а крайната дата е датата на реалното плащане на сумата – 04.07.2012г. Поради това е счел, че от 11.03.2011г. общината е изпаднала в забава по отношение на плащането на определеното парично обезщетение за отчуждения имот и за периода 11.03.2011г. – 04.07.2012г. М. К. е претърпяла вреди, които следва да бъдат определени в размер, равен на лихвите за забава - 17 831, 05 лв.
Решението на административния съд е допустимо и правилно. Не са налице посочените от страните касационни основания. Съдът е постановил решението при изяснена фактическа обстановка, изводите му са обосновани, не са допуснати съществени процесуални нарушения и правилно е приложен материалният закон.
Правилни са изводите, че фактическият състав по чл. 1 ЗОДОВ, пораждащ отговорността на О. С за вреди, е осъществен. Между страните няма спор относно това, че е издадена заповед за отчуждаване, както и относно момента на нейното влизане в сила. Не е спорно и че обезщетението е платено в по-късен момент, след влизане в сила на заповедта.
Налице е противоправно поведение, изразяващо се в неизпълнение на задължението за плащане на обезщетението за отчужден имот. Неоснователни са твърденията на О. С, че не съществува правна норма, по силата на която неплащането на обезщетение за отчуждение на недвижим имот преди завземането му е противоправно. Неизпълнението на влязъл в сила административен акт е също противоправно поведение, а в случая размерът на обезщетението и моментът, в който то следва да бъде изплатено, е изрично посочен в заповедта за отчуждаване. След издаване на заповедта за отчуждаване, която в случая е подлежала на предварително изпълнение по силата на закона, по аргумент от чл. 27, ал. 1 от ЗОС (ЗАКОН ЗА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ) /всички цитирани разпоредби са в относимата им редакция/, собственикът на имота, макар и да не е загубил правото си на собственост върху него, не може ефективно и пълноценно да го ползва, тъй като във всеки един момент той следва да е готов да го предостави на инвеститора за осъществяване на целта на отчуждаването. Възможността собственикът на имота, засегнат от решението за отчуждаване, възмездно да се разпореди с обекта на вещното си право в периода след издаване на заповедта за отчуждаване до изплащането на обезщетението за него, е само хипотетична, тъй като практически е много трудно, до степен на невъзможност, да се намери купувач, който да има интерес и да пожелае да купи такъв имот за цената на определеното обезщетение или на по-висока цена.
Обоснован и правилен е изводът на административния съд, че изискуемостта на вземането е настъпила на 10.03.2011г. Действително, актът за отчуждаване на имота е подлежал на предварително изпълнение, по силата на чл. 27, ал. 1 ЗОС в приложимата му редакция, но в самата заповед, която е влязла в сила на 10.12.2010г. е посочено, че обезщетението се превежда по сметка на бившия собственик в 3-месечен срок от влизане в сила на отчуждителния акт. Следователно предварителното изпълнение не касае изплащането на обезщетението. Поради това са неоснователни доводите на касатора К. относно момента на настъпване на забавата. След като заповедта е влязла в сила, включително относно посоченото разпореждане и срок, следва да се приеме, че именно от 10.03.2011г. вземането за получаване на обезщетението, е изискуемо. Обстоятелството дали и от кога имотът се смята отчужден, по смисъла на чл. 29, ал. 3, т. 1, б.”а” ЗОС, няма отношение към момента, в който настъпва изискуемостта на вземането, предвид цитираните по-горе разпоредби и изрично предвиденото в самата заповед.
Неоснователни са доводите на О. С, че неизплащането на обезщетението не представлява вреда за ищцата. За нея е възникнало изискуемо парично вземане срещу общината, което е притежание и в този смисъл собственост по смисъла на чл. 1 от Протокол №1 към ЕКПС (съобразно решението по делото А. срещу България, т. 34 от него, решение по делото М. срещу България, т. 65 и 66 от него, делото К. и други срещу България, т. 104). Лишаването от това обезщетение за определен срок представлява вреда, тъй като намалява патримониума на засегнатото лице и в този смисъл пряко рефлектира върху имуществената му сфера. Противно на тезата на О. С, ЗОДОВ не поставя ограничения за вида на вредите, които подлежат на обезщетяване, стига те да са пряка и непосредствена последица от противоправното поведение. В случая причината патримониумът на ищцата, засегнат от заповедта за отчуждаване, да не бъде попълнен с паричното обезщетение, е забавата на административния орган да плати в срок от три месеца от датата на влизане в сила на заповедта. Не е необходимо ищцата да твърди и доказва как би вложила парите, ако ги беше получила своевременно, тъй като това обстоятелство е извън фактическия състав на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ.
Неоснователни са доводите на О. С във връзка с приложението на чл. 29, ал. 6 ЗОС. Обстоятелството, че отчуждаването се счита за извършено със заплащане на обезщетението, не е основание за административния орган да не го изплати или да отлага изплащането неопределено във времето. Такова разбиране предполага допускането на правна несигурност, която не е оправдана от закона. Възможността да се иска отмяна на заповедта, в случая, когато обезщетението не е изплатено в 6-месечен срок от влизане в сила на административния акт или съдебното решение, е друг път за защита на собственика, от който е отчужден имота. Този път може да бъде избран или не, в зависимост от това дали страната по административното правоотношение иска да запази собствеността си върху имота или да получи полагаемото се обезщетение. Виждането, че собственикът е длъжен да изчака 6 - месечния срок от влизане на заповедта в сила и, ако обезщетението не му бъде изплатено в този срок, да иска отмяна на заповедта, не се подкрепя от редакцията на ЗОС. След като отмяната на отчуждаването не настъпва автоматично, а именно собственикът трябва да подаде искане за отмяната, значи се касае за негово субективно право да предизвика промяна в правния мир, чрез използване на предвидената в чл. 29, ал. 6 ЗОС възможност. Тази възможност обаче не изключва правото на обезщетяване. В този смисъл неоснователни са доводите на О. С относно приложението на чл. 83, ал. 2 ЗЗД. Фактът, че ищцата не е избрала правната възможност, предвидена в чл. 29, ал. 6 ЗОС, не означава, че не е положила грижа на добър стопанин. Изборът между две субективни права не може да се приравнява на липса на грижа на добър стопанин.
Правилно административният съд е определил обезщетението в размер на лихвите за забава. Аргумент в тази насока може да се почерпи от чл. 29, ал. 4 ЗОС, действал към момента на издаване на заповедта и към момента на влизането и в сила. Този текст предвижда, че когато заповедта за отчуждаването е обжалвана по отношение на размера на обезщетението и съдът е постановил по-висок размер, общината превежда по сметка на правоимащия разликата, заедно със законните лихви върху нея. По аргумент от този текст, обезщетението се дължи на собственика, ведно със законната лихва за забава.
По тези съображения обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и предвид неоснователността на двете касационни жалби, както и на липсата на доказателства за сторени разноски, такива не се присъждат. Частната жалба на О. С е неоснователна.
С определение № 2200 от 30.12.2016г. съдът е попълнил пропуска си да се произнесе относно разноските по делото, на основание чл. 248 ГПК. След обезсилване на решенията на гражданските съдилища от Върховния касационен съд и определяне на спора като подсъден на Административен съд гр. Б., е липсвал акт на съда във връзка с разноските по делото, с изключение на тези, направени пред Върховния касационен съд. Неоснователни са твърденията, че спорът за разноските е разрешен с влязло в сила решение. Напротив, спорът за разноските, както и основният спор, са останали висящи, след обезсилване на решенията на гражданските съдилища. Поради това правилно, след като е пропуснал да присъди разноските с решението, съдът се е произнесъл с допълнително определение.
Предвид разпоредбите на чл. 118, ал. 2 ГПК и чл. 135, ал. 2 АПК, при изпращане на делото по подсъдност, извършените пред ненадлежния съд действия запазват силата си. Всички относими доказателства по спора са били събрани от гражданския съд, като пред него са извършени и съответните разходи по събиране на доказателства и процесуално представителство. Поради това те правилно са били присъдени от административния съд, който се е произнесъл и по съществото на спора. Определението е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1374/14.07.2016г., по адм. дело № 2154/2015г. и определение № 2200 от 30.12.2016г. на Административен съд гр. Б. Решението не подлежи на обжалване.