№ 533
гр. София, 05.02.2026 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4105/2025 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ф. М. Х., чрез адв. П. против решение № 355/11.08.2025 г. по гр. д. № 194/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик, II граждански състав.
Ответникът по жалба Р. А. Х., чрез адв. Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 447 от 19.12.2024 г. по гр. д. № 1143/2023 г. на Районен съд – Велинград за отхвърляне на предявените от Ф. М. Х. срещу Р. А. Х. искове с правна квалификация чл. 227, б. „в“ ЗЗД - за отмяна на сключения помежду им договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., по нот. д. ../07.04.2016 г., досежно прехвърлените 4/6 ид. части от поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], поради отказ на дарения да даде на дарителя издръжка, от която последният се нуждае и иск с правна квалификация чл. 227, ал. 5 ЗЗД - за осъждането на ответника да заплати на ищцата обезщетение в размер на 24 490 лв. – частичен иск от общата стойност от 65 430 лв. по пазарната стойност, до размера на обогатяването.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил като безспорно, че ищцата е дарила на своя син ответника Р. Х. собствените си 4/6 ид. ч. от процесния поземлен имот с нотариален акт от 07.04.2016 г. Със същия нотариален акт братът на ответника му е дарил собствените си 1/6 ид. ч. от имота. От приетата по делото съдебно-медицинска и икономическа експертиза е намерил, че необходимите месечни средства за издръжка на ищцата съгласно данните на НСИ и индивидуалните нужди от медикаменти е 914, 41 лв. Съобразил е и данните по делото за заболяванията, от които ищцата страда; обстоятелството, че за периода от 01.01.2020 г. до 31.12.2023 г. същата е получавала месечни помощи на основание чл. 70, т. 2 ЗХУ в размер на 54, 45 лв. и пенсия и добавки в размер на 716, 07 лв., за периода от 07.2023 г. до 12.2023 г. или общо 770, 52 лв. По отношение на ответника е установил, че за периода от 2020 г. до 2023 г. за него няма регистрирани трудови договори; същият е регистриран като търсещо работа лице в дирекция „Бюро по труда“ от 04.10.2023 г., а предишната му такава регистрация е била за периода от 19.08.2019 г. до 26.05.2020 г.; след 07.03.2016 г. няма записвания по отношение на неговата трудова ангажираност до настоящия момент; на 02.10.2023 г. ответникът Х. е получил лично писмо-покана, в която дарителката е определила размер на издръжката, която претендира, на сумата от 250 лв. месечно; ответникът има син, [дата на раждане] , който през учебната 2023/2024 г. е редовен ученик в осми клас. От разпита на свидетелката А. С. Б., живееща на семейни начала с ответника, решаващият състав е установил, че и двамата са безработни, като за нея и детето й се грижи изцяло ответникът. Последният работи сезонно за по три-четири месеца в годината в Англия, където получава по 300 паунда седмично, от които плаща разходи за квартира, ток и вода там. Месечно за покриване нуждите на семейството им в България са нужни около 700 лв. Взел е предвид и дадените обяснения от ответника по реда на чл. 176 ГПК, съгласно които в периода от 01.01.2022 г. до момента на изслушването му (29.10.2024 г.), работи сезонна работа в Англия; при пълна работна седмица от пет работни дни по 6 часа получава 320 паунда седмично, като след приспадане на разходите му остават 170 паунда или около 700 паунда за месец; от тези пари изпраща на семейството му по 300-350 паунда и даже е взимал назаем от приятели за да може да ги издържа; когато се върне в България не работи. При тази фактическа обстановка въззивната инстанция е намерила, че обжалваното решение е правилно, като с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК е възприела изцяло мотивите на първоинстанционния съд. Изложила е и собствени мотиви, като се е позовала на разясненията в ТР № 1 от 21.10.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, преценявайки, че при така установената житейска ситуация, отказът на ответника да предостави издръжка на дарителя не е израз на непризнателност, а на обективна невъзможност да предостави такава. За да формира горния извод въззивният състав е съобразил, че ответникът е безработен и разчита на временно препитание от работа в чужбина; липсата на ангажирани по делото доказателства за регистрацията му в чужбина, където се твърди че живее и реализира доходи; обстоятелството, че не е доказано твърдението за доходи на ответника, получавани от работа без трудово правоотношение в чужбина; данните по делото, че има непълнолетен син, на когото дължи издръжка, а отговорността на бащата да дава издръжка на непълнолетното си дете е приоритетна. При тези съображения е застъпил становището, че макар и дарителят да е изпаднал в състояние, налагащо получаването на допълнителни средства за издръжката му и ответника да е отказал да предостави такава на ищцата, след отправената му покана, надареният не е разполагал със средства за даване на издръжката, без това да го постави в по-неблагоприятно материално положение от надарения. В тази връзка е обобщил, че в случая се касае за обективна невъзможност за престиране, а не за виновно неизпълнение, каквото би било налице при недаване на издръжка при възможност за предоставянето й.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Въпросите са със следното съдържание:
1. „Налице ли е проява на непризнателност по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД в случаите, в които надареният не предостави исканата издръжка, поради обективната невъзможност да я дава, без да постави себе си или лицата, на които дължи издръжка по закон, в по-лошо положение от дарителя?“;
2. „Задължен ли е съда да обсъди събраните доказателства и да обоснове свои фактически и правни изводи от тях по оплакванията във въззивната жалба?“;
3. „Необходимо ли е съдът да изложи съображения за обективността на свидетелите и на двете спорещи страни в хипотезата на чл. 172 ГПК?“;
4. „Какви са правомощията на въззивната инстанция, свързани със събиране на доказателствата?“;
5. „Следва ли фактът, че надареният е безработен да се приема като определящ за обективна невъзможност за престиране на издръжка на дарителя, в случай, че надареният е в зряла и работоспособна възраст, без данни за здравословни проблеми или други пречки?“.
Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГК (по първото питане), т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК (по второто питане), решение № 136 от 10.03.2025 г. по гр. д. № 2981/2024 г. на I г. о. (по третото питане), ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК и решение № 186 от 23.01.2019 г. по гр. д. № 1149/2018 г. на I г. о. (по четвъртото питане). Основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа във връзка с петото поставено питане.
Касационното обжалване не следва да се допуска.
Предвид формулировката на първото и последно от повдигнатите в изложението питания, те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а представляват изложение на тезата на касатора, че в случая надареният не е в обективна невъзможност за престиране на издръжка на дарителя, както и че не би поставил себе си или лицата, на които дължи издръжка по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. Сочи се, че ответникът не е доказал твърдението си, че не разполага с достатъчно средства; че същият е в зряла и работоспособна възраст, без данни за здравословни проблеми или други пречки. Изложените твърдения са резултат от интерпретация на страната за осъществилите се факти и обстоятелства по делото, а не изхождат от фактическите установявания, възприети в обжалваното решение, в което е приетото обратното. Следва да се посочи, че в случая въззивният съд е съобразил установеното в практиката на ВКС разбиране, че при иск за отмяна на дарение на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка при изпадане на последния в трайна нужда, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя /Тълкувателно решение № 1 от 21.10.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС/. Според трайната практика на ВКС, намерила израз в решение № 1499/22.01.2009 г. по гр. д. № 5266/2007 на ІV г. о., решение № 82/24.06.2019 г. по гр. № 2911/2018 г. на ІІІ г. о. и др., кумулативните предпоставки за уважаване на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД са дарителят да се нуждае от издръжка, тя да е поискана от надарения и той да е отказал да я даде. Възможността на надарения да дава издръжка не е елемент от фактическия състав на чл. 227 б. „в“ ЗЗД, а правопрепятстващо обстоятелство, което, след валидно въвеждане от страна на ответника, подлежи на доказване именно от него, а не от ищеца. Последният не носи доказателствена тежест да установи възможността на ответника да плаща издръжка, тя е извън основанието на иска по чл. 227 б. „в“ ЗЗД. Въззивното решение е съобразено с практиката (включително и тълкувателната) и релевантните факти, като изводът относно невъзможността на ответника да дава издръжка е направен в правилно приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест. За да формира този решаващ извод въззивният съд е извършил съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, а не е основал същия единствено на дадените обяснения от ответника по реда на чл. 176 ГПК, каквото е становището на страната. Несъгласието на касатора с крайния извод от обсъждането на относимите доказателства, че ответникът няма достатъчно средства и с даването на издръжка би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителката, е довод за необоснованост на въззивното решение, който е релевантен във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията (по чл. 288 ГПК). Отделно от изложеното, наличието на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК спрямо последното поставено питане. Ето защо по посочените питания отсъстват предпоставки за достъп до касация.
Поставеният втори въпрос е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото, като касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Той е изготвил собствени мотиви в решението си, в които е посочил всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за преценката си относно констатираната от съда обективна невъзможност за престиране от страна на надарения, и е дал изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания. Изводите му, че невъзможността е обективна, а не се касае за виновно неизпълнение, се основават на извършен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Дали този анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. З. по поставеното питане липсват предпоставки за достъп до касация.
Неоснователно е искането за селектиране на касационната жалба и по повдигнатите трети и четвърти въпрос. Същите са привързани към оплакванията на страната за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при анализа и преценката на доказателствения материал по делото. Сочи се, че въззивният състав неправилно е кредитирал показанията на св. Б., която е заинтересована от изхода на делото, както и в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК е отказал да уважи доказателствени искания на страната. Последователно в практиката на ВКС е застъпено разбирането, че няма пречка заинтересованите лица да свидетелстват по делото. Такива са онези лица, които имат облага от решаване на делото в полза на страната, която ги е посочила за свидетел, като облагата следва да е непосредствена. Но дори и в тази хипотеза, съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само на това основание, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Съдебното решение може да бъде основно и само на показанията на лицата по чл. 172 ГПК, ако съдът, след преценката им, е убеден, че те са достоверни и изложи мотиви защо им дава вяра и в коя част. Отделен остава въпросът, че в последователната си практика ВКС всякога е поддържал разбирането, че преценявайки данните за заинтересованост на свидетелите по правилото на чл. 172 ГПК, съдът може да приеме, че макар и заинтересован свидетелят е възприел вярно релевантните за възникналия правен спор факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а друг свидетел, който няма данни да е заинтересован, да е възприел фактите погрешно, да не е способен да ги възпроизведе в показанията си, или да ги възпроизвежда недостоверно. Във всички случаи, обаче, необсъждането във въззивното решение на показанията на всеки един от разпитаните свидетели и неизлагането на съображения защо приема едните за достоверни, а други – не, изключва постановяване на съдебния акт в съгласие с процесуалния закон. Обжалваното решение е съобразено с горните правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил свидетелските показания относно релевантните за спора факти (дали ответникът има възможност да плаща поисканата издръжка) и мотивирано е изложил съображения кои от тях счита за достоверни. Не е констатирал противоречие в показанията на св. Б. и тези на свидетелите, ангажирани от ищцата, каквото е становището на касатора. По отношение на последните е намерил, че касаят здравословното състояние на ищцата и личностните взаимоотношения между страните по делото, а не релевантните за спора факти. Несъгласието на страната с изводите на съда при кредитиране на свидетелските показания не може да послужи като общо основание за достъп до касация. Следва да се посочи още, че според трайната практика на ВКС, разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК дава процесуална възможност на страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки – доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. В случая по направените във въззивната жалба доказателствени искания, въззивният съд се е произнесъл с протоколно определение от 16.05.2025 г., оставяйки ги без уважение с мотиви, че не са налице допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, както и че страната е могла да ги ангажира своевременно в първоинстанционното производство. Тези процесуални действия на съда са израз на установеното в практиката на ВКС разбиране по прилагането на чл. 153, във вр. с чл. 159, ал. 1, предл. 1 ГПК, че съдът допуска до събиране само доказателствата, които са относими към предмета на спора и имат значение за решаването на делото или които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради нарушения на процесуалния закон - чл. 266, ал. 3 ГПК. Несъгласието на касатора с направената от въззивния съд преценка за липсата на извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Проверката за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, не подлежи на преценка в производството по селектиране на жалбата, а би могла да се извърши едва в производството по чл. 290 ГПК. Затова по повдигнатите питания липсват предпоставки за достъп до касация.
В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 355/11.08.2025 г. по гр. д. № 194/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик, II граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.