О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50508
гр. София, 29.12.2022 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 2588/2022 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационна жалба с вх. № 262271/29.04.2022 г. от ищците в производството А. В. Л., Е. М. К., В. В. С., Н. А. И., Т. Г. Г., С. В. С., Е. В. Г., Ш. Д. Ф., Е. Й. Ф., Т. П. З., Л. В. М., „Синара БГ“ ЕООД, Р. Г. Я., Н. А. Т., И. А. А., Г. А. Т. и А. А. Т., подадена чрез пълномощник адв. М. М. от АК – Б., против решение № III - 260045 от 25.03.2022 г. по в. гр. д. № 337/2021 г. по описа на ОС – Бургас, с което е потвърдено решение № 260056 от 16.12.2020г., постановено по гр. дело № 1188/2019 г. по описа на РС - Несебър.
С молба с вх. № 262491 от 13.05.2022 г., преди изпращане на препис от касационната на ответните страни, адв. М. М.- като процесуален представител на касаторите Т. Г. Г., С. В. С., Е. В. Г., Ш. Д. Ф., Е. Й. Ф., Т. П. З., Л. В. М., „Синара БГ“ ЕООД, Р. Г. Я., Н. А. Т., И. А. А., Г. А. Т. и А. А. Т., е заявил, че оттеглят касационната жалба по отношение на посочените по – горе лица, като същата се счита подадена само от останалите четирима касатори А. В. Л., Е. М. К., В. В. С., Н. А. И., на които четири лица също е пълномощник.
Молбата за оттегляне на касационната жалба е депозирана от страна на адвокат М. М. от АК - Б., който, видно от приложените пълномощни по гр. д.№ 1188/2019 г. по описа на Районен съд – Несебър /листове 11, 12, 13, 14, 15, 16, 18, 20 и 22 по делото пред I – инстанция и листове 175, 176,177 и 178 по делото пред II – инстанция/ е изрично овластен от посочените лица, за които оттегля жалбата, да се разпорежда с предмета на делото по смисъла на чл. 34, ал. 3 ГПК, от което следва, че изявлението е извършено надлежно и обвързва упълномощителите, поради което са налице предпоставките касационният съд да бъде надлежно десезиран от касационната жалба на посочените лица, и производството по отношение на тях следва да се прекрати поради оттегляне на същата. По отношение на касатора „Синара БГ“ ЕООД се установява, че актуалното наименование на дружеството, съгласно вписаните данни в ТРегистър, е „Синтера инвестмънт систем“ ЕООД, както е и отразено наименованието в пълномощното за адв.М. и в първоинстанционното решение, и следва да се съобрази това актуално наименование.
С касационната жалба от А. В. Л., Е. М. К., В. В. С. и Н. А. И. се твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба „Емералд Ню Уей“ ЕООД, чрез процесуалният си представител адв. Г. С. - САК, оспорва жалбата.
Ответникът по касационната жалба „Е. Х. ООД, чрез процесуалният си представител адв. Г. С. - САК, оспорва жалбата.
Ответникът по касационната жалба – „Финеко“ ООД - третото лице помагач на „Е. Х. ООД, чрез процесуалният си представител адв. Г. С. - САК, оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия като прецени доводите на страните относно селекцията за допускане на касационното обжалване и възражения срещу това, и като съобрази ограниченията на чл. 280, ал. 3 ГПК за допустимост на касационното обжалване, намира следното :
С касационната жалба на А. Л., Е. К., В. С. и Н. И., подадена в срока по чл.283 ГПК, се обжалва решение на въззивния съд, произнесено по иск с основание чл.109 ЗС и обективно съединени искове за присъждане на обезщетение на основание чл. 49 ЗЗД в размер на 700 лв. за всеки ищец, поради което се явява процесуално допустима само в частта, с която въззивната инстанция се е произнесла по иск с основание чл.109 ЗС.
В частта по иска по чл. 49 ЗЗД с цена на иска 700 лв. (седемстотин лева) за всеки от ищците, касационното обжалване се явява недопустимо - арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Облигационният иск по чл. 49 ЗЗД е самостоятелен иск, цената му е под установения от законодателя имуществен праг за допустимост на касационното обжалване от 5000 лв., поради което и касационната жалба срещу решението на въззивния съд по този иск, се явява процесуално недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане, защото въззивното решение по тях не подлежи на касационно обжалван.
Касационната жалба на А. В. Л., Е. М. К., В. В. С. и Н. А. И. срещу въззивното решение по исковете по чл.109 ЗС е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 260056 от 16.12.2020 г. по гр. дело № 1188/2019 г. по описа на РС - Несебър, с което първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от 17 ищци срещу ответници „Емералд хоспиталити“ ООД и „Емералд ню уей“ ЕООД, искове с правно основание чл. 109 от ЗС за осъждането на ответниците да не пречат и да не препятстват достъпа до сграда с идентификатор № **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] и апартаментите на ищците през всички входни врати в оградата, с която е ограден поземлен имот ПИ с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], през всички входни врати на самата сграда и да предадат на ищците ключове и/или електронни чипове за свободен достъп през входовете на оградата, с която е ограден поземленият имот и през входните врати на сградата.
Спорът между страните е породен от твърдението на ищците, че са собственици на самостоятелни обекти в комплекс „Емералд“ комплекс „Емералд“, а от 2019г. ответникът „Емералд хоспиталити“ ЕООД, неправомерно, чрез своите служители, е ограничил достъпа им до сграда с идентификатор № **** по КККР на [населено място], общ. Н., в която се намират имотите им, през входовете за комплекса, като по този начин им пречи да осъществяват в пълен обем правата си на собственост. Ищците твърдят, че поради неправомерни действия на ответника не са могли да ползват имотите си през летния сезон, което е довело до изживяване на негативни емоции и психически страдания, изразяващи се в потиснатост, неудобство, срам, че не могат законно да упражнят правата си, както и разочарование, че са провалили отпуските и почивките си. Твърдят, че такива противоправни действия, с които се ограничава достъпа им до комплекса, се извършват и от новия ответник „Емерал ню уей“ ЕООД след 24.02.2020 г. , съобразно изложеното в молбата за конституиране на нов ответник за откритото съдебно заседание пред РС-Бургас на 29.05.2020 г.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по чл.109 ЗС, като е приел за установено, че ищците са собственици на самостоятелни обекти в процесния комплекс, който е такъв от затворен тип по смисъла на пар. 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС. Въззивният съд е посочил, че макар ищците да не притежават части от поземления имот, в който е построен комплекса, съгласно разпоредбата на чл. 64 ЗС те имат право да ползват поземления имот, за да достигнат до входа на сградата, в която се намират обектите им. Въззивният съд е приел, че нито ответникът „Емерал ню уей“ ЕООД посредством третото лице - помагач „Финеко“ ЕООД, с който е налице сключен договор за охрана от 24.02.2020г., нито преди това ответникът „Емералд хоспиталити“ ООД чрез негови служители, са ограничавали или продължават да ограничават, достъпа на ищците до имотите им в комплекса. Според въззивният съд в договора, сключен между „Финеко“ ЕООД и „Емерал ню уей“ ЕООД, не се съдържат клаузи, вменяващи задължения за охранителите да не допускат или да ограничават от определени входове достъпа до комплекса на собственици, които не са заплатили такси. Въззивният съд е посочил, че сключването на договора от 24.02.2020г. за охрана на незастроената част от терена на комплекса не представлява неоснователно или неправомерно действие, предприето от ответника – наемател на терена „Емералд ню уей“ ЕООД, което да води до създаване за ищците на пречки за достъп до имотите си. Според въззивният съд събраните по делото данни в някои от свидетелските показания на ищцовите свидетели, че охранителите са спирали достъпа на собствениците, респ. и някои от ищците, до комплекса, с обяснението, че няма да влязат ако не платят, не могат да доведат до извод, че такива нареждания действително са давани от представител на ответник - възложител по договор за охрана. Приел е, че дори и охранителите да са получавали каквито и да е указания, за действията им следва да отговаря техния работодател „Финеко“ ЕООД, а не ответникът „Емералд ню уей“ ЕООД, тъй като последният не е техен възложител или работодател. За охранителите е била налице установена не от ответника „Емералд ню уей“ ЕООД , а от работодателя им „Финеко“ ЕООД, инструкция за пропускателния режим в комплекса. Формиран е краен извод, че данните по делото не сочат ответникът „Емералд ню уей“ ЕООД да е извършил неправомерни действия, въз основа на които да е създал пречки, респ. да е препятствал достъпа на ищците до имотите им в комплекса, в т. ч. сключването на договор за охрана не е довело до неоснователно ограничаване за ищците на правото им да влязат в имотите си през входовете на комплекса. По иска за предаване на ключове и/или чипове за достъп до всички входове за комплекса, е приел, че по делото няма данни ключове и/или чипове да се издават от ответника „Емералд ню уей“ ЕООД, като е установено, че чиповете дават достъп до конкретни услуги срещу заплащане, а не за вход към комплекса, поради което и този иск по чл.109 ЗС срещу ответника „Емералд ню уей“ ЕООД е счетен за неоснователен.
По отношение на исковете по чл. 109 от ЗС срещу ответника „Емералд хоспиталити“ ООД, въззивният съд, разглеждайки същите според твърденията на ищците в исковата молба за осъществени през месец август 2019 г. от това ответното дружество пречки за достъп до комплекса чрез свои служители, е приел, че сключения договор за охрана от 31.07.2019 г. със срок от шест месеца, е с предмет създаване на пропускателен режим за ограничаването до комплекса на достъпа на външни лица, но не и на достъпа на собствениците, в т. ч. и техните гости и туристи, като установеното реално осъществявано от служители на охранителна фирма недопускане на част от собствениците, в т. ч. и част от ищците, на самостоятелни обекти до собствените им апартаменти за определени периоди през 2019 г. и 2020 г., е в отклонение от клаузите на сключения договор за охрана. Така действията на охранителите са били самоволни, тъй като нямало данни действително те да са извършени изрично по възлагане на ответника „Емералд хоспиталити“ ООД. За извършени фактически от служители на охранителната фирма „Финеко“ ООД, действия, ответникът „Емералд хоспиталити“ ООД не отговарял, като и не се доказало по делото, че ответникът „Емералд хоспиталити“ ООД едностранно и без основание да е отказвал достъп на ищците до комплекса през входовете в оградата от Македония, респ. чрез свои служители да е затворил и заключил с вериги три от вратите по северната ограда на комплекса, а на четвъртия вход да е поставил физическа охрана, която да препятствала достъпа до комплекса, нито се доказало, че ответното дружество е поставило и поддържа чип-система на централния вход, респ. държи чипове и/или ключове за входовете на територията на поземления имот, които не е предоставил на ищците. И срещу този ответник исковете по чл.109 ЗС са приети за неоснователни.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане касационно обжалване на решението на въззивния съд по исковете по чл.109 ЗС, се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправни въпроси. Първо е формулиран въпрос : „При предявен иск по чл. 109 ЗС за защита правата на суперфициарните собственици в етажна собственост задължени ли е съда първо да определени, каква е прилежащата площ към сградата съгласно Приложение № 1 към чл. 21 от Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативни за устройство на отделните видове територии и устройствени зони и след това да формира изводи относно иска по чл. 109 ЗС дали се препятства достъпа на етажните собственици до техните имоти чрез ограничаване на ползването на прилежащите площи ?“- по този въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 60123/20.01.2022 г. на ВКС, І г. о. по г. д. № 1125/2021 г., решение № 33/26.02.2015 г. на ВКС, ІІ г. о. по г. д. № 6221/2014 г., решение № 363/17.10.2011 г. на ВКС, І г. о. по г. д. № 663/2010 г.
На второ място, се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материално правен въпрос по приложението на императивната норма на чл.64 ЗС, без конкретен въпрос да е формулиран, и се сочи противоречие с решение № 48/25.04.2014 г. на ВКС, І г. о. и по гр. д.№ 2410/2013 г. и решение № 33/26.02.2015 г. на ВКС, ІІ г. о. по г. д. № 6221/2014 г.
Формулиран е и процесуално правен въпрос в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така : „За задължението на съда да събира доказателства, които се събират служебно, когато тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материално правна норма“ - по който се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 3 на ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси, по следните съображения:
Поставеният от касаторите в изложението по чл. 284 ГПК първи въпрос не е обусловил правните изводи в обжалваното въззивно решение по предмета на спора. С обжалваното решение въззивният съд е отхвърли предявените искове по чл.109 ЗС срещу всеки от двамата ответници по мотиви, че не е установено извършване на неправомерни действия - такива, които да лишават или ограничават достъпа на ищците до имотите им, от тях или от техни служители, нито е установено възлагане на такива неправомерни действия на трети лица, поради което въззивният съд не е обсъждал в мотивите си каква следва да бъде прилежащата към сградата площ от имота, върху който тя е построена, съгласно Приложение № 1 към чл. 21 от Наредба № 7 от 2003 г., за да упражняват пълноценно ищците правата си на суперфициарни собственици.
Липсата на правен въпрос от значение за спора, по който правен въпрос да се е произнесъл въззивния съд, както е разяснено в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, се счита за достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване. При липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно обсъждането на цитираната и представена от касатора съдебна практика.
От страна на касаторите не е формулиран втори материално правен въпрос, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. Соченият от касаторите като решен материално правен въпрос „по приложението на чл.64 ЗС“ не може да се определи като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а както вече беше посочено по-горе, в случая такъв въпрос и не е обусловил извода на въззивния съд за неоснователност на иска. Релевантният за изхода на спора въпрос дали са налице действия на ответниците, които пречат на ищците като етажни собственици да ползват собствените си жилищни обекти, е разрешен във въззивното решение въз основа събраните по делото доказателства, като преценката им не подлежи на обсъждане в настоящето производство по чл.288 ГПК. Липсата на формулиран правен въпрос, който да е обусловил решаващ извод на въззивния съд, сочи на липса на общо основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване, и препятства преценката дали сочената съдебна практика – решения на ВКС, дава различен отговор на такъв въпрос.
Не е налице основание за допускане касационно обжалване и по сочения от касаторите процесуално правен въпрос, касаещ задълженията на решаващия съд да събира служебно доказателства за приложението на императивна материално правна норма. По своето естество това не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а оплакване за процесуално нарушение. Същевременно това оплакване отново е изведено от касаторите в изложението с прилагане на нормата на чл.64 ЗС, а както вече беше посочено от настоящия касационен състав, въпросът за приложението на нормата на чл.64 ЗС и определяне на прилежащия терен, не се явява обуславящ за изводите на въззивния съд в случая, поради което не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което препятства преценка дали е налице противоречие на въззивното решение с посоченото ТР на ВКС.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не се установява вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, същото и няма белези на очевидна неправилност, мотивите на същото са концентрирани пряко върху неоснователността на предявения иск при преценка липсата на елементите на фактическия състав на чл. 109 ЗС –липса на неоснователно действие/бездействие и липса на създадени пречки от страна на ответниците по иска.
Предвид изхода на производството пред ВКС, касаторите нямат право на разноски за тази инстанция. Ответните страни не са направили искане за разноски.
С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 2588/2022 г. по описа на ВКС, II г. о., по отношение на касаторите Т. Г. Г., С. В. С., Е. В. Г., Ш. Д. Ф., Е. Й. Ф., Т. П. З., Л. В. М., „Синтера инвестмънт систем“ ЕООД (старо наименование „Синара БГ“), Р. Г. Я., Н. А. Т., И. А. А., Г. А. Т. и А. А. Т., поради оттегляне на касационната им жалба вх.№ 262271/29.04.2022 г. срещу въззивното решение № III - 260045 от 25.03.2022 г. по в. гр. д. № 337/2021 г. по описа на ОС – Бургас.
Определението в тази част подлежи на обжалване в 1-седмичен срок от съобщението с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на А. В. Л., Е. М. К., В. В. С. и Н. А. И. против решение № III - 260045 от 25.03.2022 г. по в. гр. д. № 337/2021 г. по описа на ОС – Бургас, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 260056 от 16.12.2020г., по гр. дело № 1188/2019 г. по описа на РС - Несебър по предявените от тях искове по чл. 45 ЗЗД, като процесуално недопустима, и ПРЕКРАТЯВА настоящето производство по гр. д. № 2588/2022 г. по описа на ВКС, II г. о. по касационната им жалба срещу тази част от въззивното решение.
Определението в тази част подлежи на обжалване в 1-седмичен срок от съобщението с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на А. В. Л., Е. М. К., В. В. С. и Н. А. И. против решение № III - 260045 от 25.03.2022 г. по в. гр. д. № 337/2021 г. по описа на ОС – Бургас, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 260056 от 16.12.2020г., по гр. дело № 1188/2019 г. по описа на РС - Несебър по предявените от тях искове по чл.109 ЗС.
Определението в тази част е окончателно.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК препис от настоящото определение да се изпрати на заинтересованите страни.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: