О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 208

гр. София, 22.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1661 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Адвокатско дружество „З. и М.“, [населено място] срещу решение № 207 от 01.04.2024 г. по в. т. д. № 822/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 889 от 11.07.2023 г. по т. д. № 2278/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-16 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Ю. Б. АД, [населено място] искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 26, ал. 2 вр. чл. 36 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземанията на Адвокатско дружество „З. и М.“, [населено място] към „Ю. Б. АД за сумата от 27 965, 66 лв., представляващо дължимо възнаграждение по т. 3.3.2 от договор за процесуално представителство, и за сумата от 3666, 90 лв., представляващо обезщетение за забава върху главницата за периода 12.02.2021 г. - 29.05.2022 г., за които в производството по ч. гр. д. № 28356/2022 г. на СРС е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Вероятната недопустимост на въззивния акт извежда от това, че без да е направено възражение от страна на ответника въззивният съд е приел, че оттеглянето на пълномощията на адвокатското дружество представлява прекратяване на процесния договор за правно съдействие и процесуално представителство. Излага и доводи, че без да е релевирано възражение в този смисъл въззивният съд е съобразил уговореното в процесния договор, че при прекратяването му се дължи заплащане само на действително извършеното, и е приел, че посочената уговорка изключва прилагането на нормата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Поддържа, че въззивният акт е очевидно неправилен. Касаторът поставя следните въпроси: „1. Може ли искът да бъде отхвърлен по невъведено от ответника възражение?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя?; 3. При липса на твърдения и данни по делото изпълнението на договора за поръчка, в хипотезата му на договор за правна помощ, да е станало невъзможно или оттеглянето да е основателно - поради неточно изпълнение на поръчката, намира ли приложение разпоредба на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД?; 4. Може ли договорна разпоредба да дерогира приложението на чл. 26, ал. 2 ЗЗД?“ Касаторът твърди, че първите три въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на решение № 292 от 16.10.2018 г. по т. д. № 3148/2017 г., II т. о., решение № 65 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 3568/2019 г., IV г. о., решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017 г., I г. о., решение № 116 от 07.10.2020 г. по гр. д. № 3896/2019 г., III г. о., решение № 125 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 14/2013 г., II г. о., решение № 229 от 20.10.2011 г. по гр. д. № 1456/2010 г., II г. о., решение № 21 от 25.02.2015 г. по т. д. № 412/2014г., II т. о., решение № 232 от 27.09.2016 г. по гр. д. № 1083/2016 г., IV г. о., решение № 477 от 23.01.2013 г. по гр. д. № 1648/2011 г., IV г. о.; по въпроса по т. 2 – на решение № 116 от 07.10.2020 г. по гр. д. № 3896/2019 г., III г. о., решение № 176 от 31.10.2017 г. по т. д. № 2299/2016 г., II т. о., решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г., IV г. о., решение № 72 от 13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г., III г. о.; по въпроса по т. 3 – на решение № 74 от 19.07.2012 г. по гр. д. № 1495/2010 г., IV г. о. Сочи, че последният формулиран въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът „Ю. Б. АД изразява становище, че не са налице предпоставките за достъп до касация, съответно - за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът Адвокатско дружество „З. и М.“ е сключил с ответника „Ю. Б. АД, заедно с други облигационери по облигационна емисия с ISIN код ВG2100032064, емитирана от “Б. холдинг” АД /н./, в общ размер от 6 000 000 евро, разпределена в 6 000 облигации на стойност 1 000 евро всяка, договор за правно съдействие и процесуално представителство, по силата на който адвокатското дружество е приело да извърши цялостно процесуално представителство на банката и другите облигационери, както и на банката довереник „О. Б. банка” АД в производството по несъстоятелност на „Б. холдинг” АД и по свързаните с него производства, подробно посочени в приложение към договора, включително и не само в производства по ЗОЗ, по чл. 694 ТЗ, по отменителни искове; производства, свързани с актове за осребряване на имущество на длъжника и по разпределение на събраните средства в производството по несъстоятелност; правни съвети и становище във връзка с тези производства; представителство на събранията на кредиторите, както и всички необходими действия по защита на интереса на облигационерите. Решаващият състав е установил, че за изпълнение на възложеното „Ю. Б. АД и другите облигационери са се задължили да заплатят на адвокатското дружество възнаграждение в размер на 194 206 лв. без ДДС, като припадащата се на „Ю. Б. АД част от дължимото, съобразно притежаваната част от облигационната емисия, е 55931, 32 лв. без ДДС. В решението е посочено, че между страните няма спор, че половината от уговореното възнаграждение е заплатено от ответника на ищеца в уговорения срок /14-дневен от сключването на договора/, като останалите 50 % от възнаграждението е следвало да бъдат заплатени в 14-дневен срок след извършване на първото разпределение на средства от осребреното имущество в производството по несъстоятелност на „Б. Холдинг“ АД /н./

Съдът е констатирал, че с уведомление от 15.12.2020 г., получено от ищеца на 16.12.2020 г., „Ю. Б. АД е заявило оттегляне на дадените на адвокатското дружество пълномощия въз основа на процесния договор, а в отговор на уведомлението ищецът е поканил ответника да му заплати неизплатената част от възнаграждението. В решението е обсъдено и писмо от 23.02.2021 г., изпратено от ответната банка на ищеца, в което е посочено, че не са настъпили предвидените в закона предпоставки за заплащане на втората част от дължимото възнаграждение, тъй като производството по несъстоятелност на „Б. Холдинг“ АД въобще не е достигнало етапа на реализация на активите на дружеството.

Въз основа на справка в ТРРЮЛНЦ съдът е установил, че съгласно вписване № 20210309101126 „Б. холдинг“ АД е заличено като правен субект с решение № 260006/19.02.2021 г. на съда по несъстоятелността, постановено поради изчерпване на масата на несъстоятелността, както и че в производството по несъстоятелност не са изготвени сметки за разпределение.

При така установените факти съставът на апелативния съд е приел, че между страните е сключен действителен договор с предмет предоставяне на правно съдействие и процесуално представителство, който е с характеристиките на договор за поръчка и по отношение на дължимото възнаграждение по сделката намира приложение уговореното между страните, както и разпоредбите на ЗЗД – чл. 36, ал. 1 и 2 ЗЗД. Изложил е, че уговореното по договора общо възнаграждение е по-ниско от минималния размер по Наредбата № 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения с оглед признатото от страните по сделката, че до сключването й вече са били извършвани действия по същия предмет от други адвокати.

Въззивният съд се е позовал на уговорката, че всяка от страните по сделката може да го прекрати с едномесечно предизвестие, като дължи заплащане на извършеното до този момент. Счел е, че оттеглянето на пълномощията от страна на ответника има за последица прекратяване на процесния договор. Изложил е съображения, че макар и в договора да е предвидено, че същият може да се прекрати заедно от облигационерите, на отделния облигационер не може да се откаже правото да прекрати договора само за своята част. Позовал се е на тяхното положение на отделен възложител, както и на защитаването на правата им и дължимостта на възнаграждението съразмерно на притежаваните облигации. Намерил е, че с оглед свободата на договаряне и клаузата, според която при прекратяването на процесния договор се дължи заплащане само на действително извършеното, в случая не следва да бъде прилагано правилото на чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

Съдът е счел за неоснователно възражението на ответника, че възнаграждението по договора се дължи за резултат. Изтъкнал е, че уговорката, че възнаграждението е платимо на две равни части - в 14-дневен срок от сключване на договора и съответно - от първото разпределение на средства от осребрено в несъстоятелността имущество, не го превръща в резултативно възнаграждение. Намерил е за основателно възражението на ответника, че не е настъпила изискуемостта на втората част от уговореното възнаграждение, тъй като производството по несъстоятелност на „Б. Холдинг“ АД е било прекратено и дружеството е заличено от търговския регистър преди да са предявени вземания на кредиторите и да е извършено разпределение на осребрено имущество от масата на несъстоятелността. По изложените съображения е приел, че до момента на оттегляне на пълномощията (прекратяване на договора) втората част от възнаграждението не е била дължима. Подчертал е, че до момента на прекратяване на договора на ищеца е било изплатено дължимото възнаграждение за извършената от него работа.

Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед въведените от касатора предпоставки за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК и при извършената дължима проверка не се установява да съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Другите процесуални нарушения на въззивния съд, дори и съществени, както и неправилното приложение на материалния закон, съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на проверка след евентуалното допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса с оглед съобразяването от съда на исканията на ищеца и на фактите и обстоятелствата, на които се прави позоваване в исковата молба. Въпросите дали без ответникът да е въвеждал възражения в посочения смисъл, съдът е могъл да направи изводи, че оттеглянето на пълномощията на ответното адвокатско дружество представлява прекратяване на процесния договор, както и че с оглед уговорката на страните, че при прекратяването на договора се дължи заплащане само на действително извършеното, в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, нямат отношение към допустимостта на въззивния акт.

Първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в посочените от касатора решения по чл. 290 ГПК, разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК регламентира едно от основните начала на гражданския процес – диспозитивното, съобразно което предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. От посочения принцип следва, че съдът е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран и да се произнесе само по въведените от страните факти и възражения, като не може да взема предвид такива, които не са изрично заявени и да приема за настъпили правни последици, каквито не се претендират от страните. Ищецът е извел спорното си материално право от сключения между страните през 2016 г. договор за предоставяне на правно съдействие и процесуално представителство, като въпросите за ефекта на оттеглянето на пълномощията, дадени на ищеца адвокатско дружество въз основа на този договор, и последиците на това оттегляне по отношение на дължимото възнаграждение са основните спорни въпроси по делото, по които страните са имали възможност да изложат съображения и доводи. Въззивната инстанция е обсъдила относимите към спорното право доказателства, между които е процесният договор и с оглед тези доказателства е приела за осъществени конкретни факти и обстоятелства, въз основа на които е изградила правни си изводи. Направената от съда собствена правна преценка на ефекта на оттеглянето на пълномощията от страна на банката ответник по исковете, а именно че то е довело до прекратяване на договора за поръчка на страните и приложението на договорната клауза, че при прекратяване на договора се дължи заплащане само на действително извършеното, не се явява в отклонение от цитираната практика на ВКС и напълно съответства на задължителните разяснения по Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

Процесуалният въпрос по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, който се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. Не е налице обаче въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивния съд не се е отклонил от практиката на ВКС по този въпрос, намерила израз в цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в постоянна практика на ВКС, формирана с постановени решения по чл. 290 ГПК, според които въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Наред с вече изложеното по първия процесуален въпрос следва да се посочи, че въззивният акт обективира преценка на доводите на въззивника ищец. Касаторът поставя въпроса по т. 2 от изложението във връзка с оплаквания, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите му, че към момента на оттегляне на пълномощията са били висящи производството по несъстоятелност на „Б. холдинг“ АД и още две съдебни производства, включени в предмета на процесния договор, поради което е било правно и реално възможно сбъдването на визираното в договора условие – извършване на разпределение на суми, постъпили в резултат на осребряване на активите на посочения търговец, в полза на облигационерите. В обжалваното решение е съобразено, че производството по несъстоятелност на „Б. холдинг“ АД е прекратено и дружеството е заличено от търговския регистър през 2021 г., тоест след оттеглянето на пълномощията, дадени на ищеца, с писмо от 15.12.2020 г. Съдът е взел предвид тези факти и обстоятелства, за да направи заключението си, че преди прекратяването на договора на страните не е настъпила изискуемостта на втората част от възнаграждението по договора. В този смисъл не би могло да се приеме, че въззивният съд е игнорирал обстоятелствата във връзка с висящността и прекратяването на производството по несъстоятелност на „Б. холдинг“ АД. Що се отнася до производствата по т. д. № 166/2014 г. на Силистренски окръжен съд и в. т. д. № 563/2020 г. на Варненски апелативен съд, то тяхната висящност към момента на оттегляне на пълномощията от страна на ответната банка, действително не е анализирана във въззивното решение. С оглед обвързаността в договора на изискуемостта на задължението за заплащане на втората част от възнаграждението с разпределение на суми, получени от осребряване на активите на несъстоятелния търговец, посоченият пропуск на съда не се е отразил на решаващите му изводи.

Въпросът по т. 3 от изложението на касатора не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с решаващите аргументи на въззивния съд за отхвърляне на иска за главница. Мотивите на въззивния акт не обективират правни съждения, че изпълнението на процесния договор е станало невъзможно или че оттеглянето на поръчката е основателно – поради неточно изпълнение на поръчката. Съдът не е изследвал дали оттеглянето на пълномощията е основателно и е отказал да приложи нормата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като е приел, че в съответствие със свободата на договаряне в договора на страните изрично са уредени последиците на прекратяването на сделката – предвидено е при прекратяване на договора, каквато възможност е част от съдържанието на договора, да се заплаща възнаграждение само за извършеното.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационния жалбоподател въпрос по т. 4 е обуславящ за изхода на спора, но не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая липсва такава обосновка в изложението на касатора. Извън това, в практиката на ВКС последователно се приема, че по отношение на договора за адвокатска услуга са приложими специалните разпоредби на ЗЗД – чл. 36, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, в които намират проява общите принципи на договора за поръчка /чл. 280 и сл. ЗЗД/ и правилата на чл. 288 ЗЗД, като възнаграждение на адвоката за положения от него труд се дължи винаги /чл. 36, ал. 1 ЗЗД/. В решение № 74 от 17.07.2023 г. по гр. д. № 3831/2022 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 217 от 15.12.2023 г. по гр. д. № 4745/2022 г. на ВКС, III г. о., постановени по спорове за вземания за възнаграждения по договори за правна защита и съдействие, разпоредбите на чл. 288 ЗЗД /на която съответстват специалните правила на чл. 26, ал. 2 ЗЗД/ и чл. 289 ЗЗД, еднозначно са определени като диспозитивни.

Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния, както и да са допуснати нарушения на основните начала на гражданския процес. Не съответстват на мотивите на въззивния съд доводите на касатора, изложени при аргументиране на тезата му за очевидна неправилност на въззивния акт, че съставът на апелативния съд е приел, че към момента на оттегляне на пълномощията на ищеца производството по несъстоятелност на „Б. холдинг“ АД е било прекратено. Що се отнася до становището му, че банката ответник не е имала право сама да прекрати договора за поръчка, то същото е насочено към оспорване правилността на атакуваното решение, която може да бъде преценявана едва след допускането на касационното обжалване.

По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд не се допуска.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 207 от 01.04.2024 г. по в. т. д. № 822/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.