№ 242

гр. София, 22.01.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:П. С. ЧЛЕНОВЕ: З. П. РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 180/2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 27977/16.11.2023 г. на Д. П. К. и Н. М. К., чрез адвокат В. С., срещу въззивно решение № 1130/12.10.2023 г. по в. гр. д. № 1203/2023 г. на Окръжен съд - Варна.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; 2. В чия тежест е задължението за установяване, че процесният имот е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ при позоваване на чл. 19 от закона; 3. Приложим ли е ЗСПЗЗ спрямо имот, чието владение е запазено в реални граници, спрямо него не е установено кооперативно земеползване и съответно не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и респективно може ли този имот да бъде включен във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. Прилага ли се разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, заличаваща изтеклия до 22.11.1997 г. давностен срок, за имоти, подлежащи на реституция по ЗСПЗЗ, или разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ по отношение на имот, който не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически, запазил е статуса си на частна собственост и е владян в реални граници; 4. Съставлява ли самостоятелно придобивно основание позоваването на Общината на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Трябва ли да се установи и годност за земеделско ползване по отношение на недвижим имот, за да се твърди, че същият е земеделска земя. Какъв е обхватът на преценката дали конкретен имот подлежи на реституция по ЗСПЗЗ.

Ответникът по касация община Варна не изразява становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 890/17.03.2023 г. по гр. д. № 6268/2022 г. на Районен съд - Варна, с което са отхвърлени исковете на Д. П. К. и Н. М. К. за признаване за установено по отношение на ответника община Варна, че ищците са собственици въз основа на изтекла придобивна давност в периода от 1991 г., евентуално от 2000 г., до подаване на исковата молба на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 529 кв. м., находящ се в [населено място], р-н „А.“,[жк], м-ст „Б.-“, при съседи: поземлени имоти с идентификатор съответно ***, ***, ***, *** и ***.

Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че процесният поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 529 кв. м., е бил част от терен с предходен № *, с обща площ от 1186 кв. м. и със статут на земеделска земя към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. Въз основа на писмените доказателства по делото е установено, че с констативен нотариален акт от 28.03.2000 г. Д. И. А., праводател на ищците, е призната за собственик на основание §4a от ПЗР на ЗСПЗЗ на 600 кв. м. ид. ч. от имот с пл. № *, целият с площ от 1186 кв. м., находящ се в землище на[жк], ведно с изградената в него сграда. С договор за замяна от 05.10.2000 г. Д. А. и нейният съпруг Л. А. са прехвърлили на ищците Д. и Н. К. правото на собственост върху процесните идеални части срещу прахосмукачка. На 15.12.2009 г. поземлен имот с идентификатор ***е актуван като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС. О. В. е записана като собственик на този имот и в скица от 01.09.2003 г. към помощния кадастрален план на с. о. „Б.-“, в регистърната част към план за новообразуваните имоти от 2003 г., както и в таблица за изчисляване на дължимото обезщетение за собствениците на имоти в с. о. „Б.-“. Представено е също така удостоверение от 16.12.2009 г. на директора на дирекция „АТО-Галата“, в което е посочено, че за процесния имот не са постъпвали искания за промяна на ПНИ или реституционни претенции.

По делото е приета техническа експертиза, от заключението на която съдът е приел за установено, че през 1983 г. е одобрен план на „Южно от Галата“, в който процесният имот е записан като част от поземлен имот с № *, с площ от 1,200 дка, а в разписния лист към него като собственици на този имот са посочени Е. С. и Д. И. А.. Вещото лице е посочило, че през 1991 г. е одобрен план на „Б.-“, в който теренът е вече с № *, а в разписния лист като носител на правото на собственост е посочена единствено Д. А.. В приетия през 2000 г. кадастрален план на ползвателите със стари граници спорният имот също е отразен с пл. № *. Със заповеди от 04.12.2002 г. и 11.03.2003 г. е одобрен план на новообразуваните имоти, в който от имот с пл. № * са образувани два имота: 1/ недвижим имот с пл. № *, с площ от 599,48 кв. м., находящ се в северната част на стария имот с находяща се в него постройка и 2/ недвижим имот с пл. № * в южната част на стария имот, с площ от 528, 88 кв. м., незастроен. В разписния лист като собственици на имота с пл. № * са посочени ищците К., а на недвижим имот с пл. № * – община Варна. След одобряването на КК и КР през 2008 г. в границите на стария имот с пл. № * са нанесени поземлен имот с идентификатор *** с площ 599 кв. м. и отбелязани като собственици Н. и Д. К., и поземлен имот с идентификатор *** с площ 529 кв. м. с отбелязване като собственик община Варна. В хода на производството са разпитани свидетели, в чиито показания се посочва, че семейство К. притежават имот в Б. от 2000 г., с площ от около декар и малко, през цялото време са ползвали цялото място, като дори оградата е същата. От 2003 г. единствено К. са ползвали и са се грижили за земята. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е направил извод, че спорен е въпросът относно статута на процесния имот към влизане в сила на ЗСПЗЗ или към измененията на закона през 1999 г., с оглед преценката дали имотът е подлежал на възстановяване и/или трансформиране, което е от значение за приложението на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Посочено е, че в исковата молба ищците изрично са навели твърдение, че придобитите от тях 600 кв. м. ид. ч. от имот с преходен № *, са станали собственост на праводателите им по силата на §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, и изрично са признали, че „имотът е бил със статут на земеделска земя, вкл. и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ“. Този статут на имота се потвърждава от приетите писмени и експертни доказателства по делото. Липсва оспорване на констатираното с НА право на собственост, придобито по силата на §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ от праводателя на ищците. Извод за статута на процесния имот е направен и при съобразяване на изводите на вещото лице, че в плановете от 1983 г. и 1991 г. бившият имот с пл. № * е отразен като лозе, овощна градина, с което се потвърждава земеделският характер на терена към влизане в сила на ЗСПЗЗ. Прието е, че след като несъмнено Д. А. е станала собственик на 600 кв. м. ид. ч. от общия терен на основание §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и пак тя е била записвана като титуляр на имота през 1983 г. и 1991 г., то праводателката на ищците е имала качеството на ползвател по смисъла на ЗСПЗЗ, а целият поземлен имот е бил със статут по чл. 10 ЗСПЗЗ. Този извод се подкрепя и от следващия план за процесната земя – изготвения през 2000 г. кадастрален план на ползвателите със стари граници. Съгласно §4к, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ за земите, предоставени за ползване на граждани въз основа на актове по §4, се изработват помощен план и ПНИ, като помощният такъв по ал. 1 съдържа данни както за имотите, предоставени за ползване, така и за имотите, съществували преди образуване на ТКЗС и ДЗС. Посочено е, че съответствието на помощния план от 2000 г. със записванията в плановете от 1983 г. и 1991 г. е още едно доказателство за земеделския статут на имота. При проследяване на границите на имота по всички одобрени планове въззивният съд е приел, че спорният имот съставлява разликата над преобразуваното в право на собственост от ползвателя Д. А. право на ползване върху 600 кв. м. ид. ч. по реда на §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ до пълната площ на предходния имот по чл. 10 вр. чл. 2 ЗСПЗЗ. Процесният остатък над трансформираната земя за ползване, е годен да бъде обект на придобиване по реда на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. В приложното поле на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ се включват такива земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са били заявени за това до края на предвидените в закона срокове, както и земи, които не са били изкупени от ползватели по реда и при условията на §4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, респ. части от тях след придобиване от легитимираните по ЗСПЗЗ частни субекти. В тези случаи придобиването на собствеността от общината е по силата на закона, стига да бъде изяснено по делото, че земеделският имот не е реституиран и/или не е изкупен от ползватели в цялост по някои от предвидените по § 4 на ЗСПЗЗ способи. Установена е липсата на реституционни претенции към процесния имот в предвидените в закона срокове с представеното удостоверение от 16.12.2009 г. от директора на „АТО-Галата“, както и с оглед липсата на отразяване в ПНИ на възстановими права на легитимирани за това лица. Косвено в потвърждение на това обстоятелство свидетелстват записванията в скицата и регистъра към ПКП и таблицата за обезщетение за собствениците на имоти в с. о. Б.-, в която за имот №* с площ от 529 кв. м. не е вписано такова задължение.

Относно процесния имот ищците не притежават нито качеството ползватели по смисъла на ЗСПЗЗ, нито твърдят или доказват правоприемство в материалното право от легитимни собственици, т. е. те съставляват трети лица, позоваващи се само на давност. Въззивният съд се е аргументирал с практиката на ВКС, че физическо лице, което не е било ползвателq нито собственик на земеделски имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, може да стане собственик на терен, попадащ в територия по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ: 1/ ако придобие чрез правни сделки от собственик или от правоприемник на собственик, чиято собственост е била възстановена по ЗСПЗЗ или придобита на основание § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, или от собственик или правоприемник на собственик, чийто имот не е бил обобществяван; 2) ако придобие по давност имот на такъв собственик, като в случаите на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ придобивна давност не тече до реституиране на собствеността или пропускане на сроковете за подаване на заявление за това, или поне докато не бъде осъществена индивидуализацията конкретно на процесния терен. Посочено е, че индивидуализацията на процесния имот е осъществена с одобрение на плана на новообразуваните имоти по §4к, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ съгласно чл. 28, ал. 4 ППЗСПЗЗ, с оглед целта му да отграничи имота, върху който е възстановено правото на собственост на притежавалото го преди одържавяването лице, и/или върху който имот ползвателят е трансформирал правото си на ползване, респективно съотношението между тях. С влизане в сила на ПНИ не само се обособяват отделните и самостоятелни обекти на собственост в рамките на предходните терени, но и се установява яснота по отношение на възможността правото на собственост да бъде придобито чрез възстановяване на правото по реда на ЗСПЗЗ, изкупуване по реда на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, или с други придобивни способи и от правни субекти, различни от лицата, посочени в §4 от ЗСПЗЗ. Съдът е приел, че най-ранният момент, от който ищците по делото са могли да упражняват давностно владение върху поземлен имот с идентификатор ***, е влизането в сила на ПНИ през 2003 г. Посочено е, че течението на придобивната давност спрямо ответника е спряно с мораториума, установен с разпоредбата на §1 от ЗР към ЗДЗС, до обявяване й за противоконституционна с решение от 28.02.2022 г. на Конституционния съд на Р. Б. поради което към момента на подаване на исковата молба изискуемият по чл. 79, ал. 1 ЗС срок не е изтекъл. Допълнено е, че не се достига до друг извод дори да се приеме, че давностният срок е започнал да тече от 2000 г., към който момент е започнало упражняването на фактическа власт върху процесния имот според събраните по делото свидетелски показания.

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Поставените въпроси не могат да обосноват допускане касационно обжалване в сочените от касатора хипотези на чл. 280, ал.1 ГПК. Първият от тях не е решен в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Подробно е мотивирал становището си относно статута на процесния имот /сам посочен и от ищците като земеделски/,като е проследил данните по делото и от техническата експертиза относно този статут. Съобразил е, че имотът се намира в терен по §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и представлява остатък над трансформираната земя за ползване, поради което е годен да бъде обект на придобиване по реда на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ.

Останалите въпроси са неотносими към решаващите изводи във въззивното решение. Те се поставят при фактическа обстановка, какавато не е установена по делото и изразяват виждането на касатора, че процесният имот не е бил земеделска земя, а е останал във владение на собственици в реални граници. Следва да се посочи, че тези твърдения са въведени във въззивното производство, а в исковата молба е посочено, че имотът е със статут на земеделска земя. Освен това въззивният съд е приел от доказателствата, че статутът на имотът е бил земеделска земя, която е била обобществена. Въззивният съд е посочил още, че след като несъмнено Д. А. е станала собственик на 600 кв. м. ид. ч. от общия терен на основание §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и пак тя е била записвана като титуляр на имота през 1983 г. и 1991 г., то същата е имала качеството на ползвател по смисъла на ЗСПЗЗ, а целият поземлен имот е бил със статут по чл. 10 ЗСПЗЗ. От доказателствата по делото, вкл. данните по ПНИ /с който се индивидуализира процесният имот в рамките на предходния голям терен/, съдът е приел, че са доказани твърденията на ответника, че имотът е частна общинска собственост и попада в приложното поле на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ – част от такива земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са били заявени за това до края на предвидените в закона срокове, както и земи, които не са били изкупени от ползватели по реда и при условията на §4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, респ. части от тях след придобиване от легитимираните по ЗСПЗЗ частни субекти.

Въззивният съд е съобразили решението на КС на РБ, обявяващо за противоконституционни разпоредбите на §1, ал.1 ЗДЗС /ДВ, бр.46/2006г., посл. доп., ДВ, бр.18/2020г./ и на §2 от ЗР ЗИЗС /ДВ,бр.7/2018г./. В него е посочено, че с обявяването на разпоредбата на §1, ал.1 ЗДЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект. Съгласно чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане в сила на решението. Изрично е разяснено, че оспорената норма засяга вече придобити права – право на собственост, основаващо се на изтекла в периода от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. придобивна давност. След като в настоящия казус е прието от гласните доказателства, че владение върху имота от ищцата може да се приеме за установено най – рано през 2000г., то изводът, че все още не е изтекъл 10 годишният срок по чл.79 ЗС, съответства на посоченото решение на КС.

Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В обжалваното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Касаторът обосновава очевидната неправилност с доводи за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост по смисъла на чл.281 ГПК, които не могат да се изследват в настоящото производство.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1130/12.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1203/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: