Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Д. М. срещу въззивното решение на Апелативен съд Велико Т. /АС/ по гр. д. №367/11 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение е отхвърлен искът на касатора срещу Прокуратура на РБ с пр. осн. чл. 2, т. 2 от З. – за сумата от 50 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление и взетата във връзка с него най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража”.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 от ГПК. Намира, че по въпросите за отговорността на държавата, чрез нейните органи за вреди от незаконните действия на последните и за давността, с която се погасява тази отговорност въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – ТР №3/04 г., т. 4, 7,8 и 10.

В. съд е приел, че наказателното производство срещу ищеца, водено през периода 1990 -2004 г. за престъпление по чл. 196а и чл. 252 от НК, отм. е прекратено на осн. чл. 237, ал. 1, т. 2 от НПК. По това обвинение ищецът е бил задържан под стража за 11 месеца. Вредите от незаконното обвинение /каквото е и прекратеното поради недоказаност/ и взетата във връзка с него мярка за неотклонение подлежат на обезщетяване по чл. 2, т. 2 от З.. В случая обаче според АС ищецът не е доказал претърпени от него неимуществени вреди в причинна връзка с обвинението и взетата най-тежка мярка за неотклонение. Освен това отговорността на ответника е погасена по давност, при направено от последния възражение за това – постановлението за прекратяване на наказателното производство, връчено на майката на ищеца / чл. 160 от НПК, отм. е влязло в сила на 20.10.04 г., а искът е заведен на 11.10.10 г., след изтичане на петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД.

Изводите на въззивния съд по първия от въпросите: за необходимостта да се установят конкретно всички морални вреди, вкл. присъщите и обичайни за деликта, сочени от ищеца / неблагоприятно въздействие на обвинението и задържането под стража върху физическото състояние и психиката му – страх, отчаяние, безизходица, несигурност и притеснение, ограничения и неудобства / противоречат на ТР №3/04 г. и на практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК – напр. Р по гр. д. №1091/09 г. и №396/10 г. на трето г. о. и по гр. д. №295/10 г. на четвърто г. о. и др. В тях е прието, че негативните емоции и страдания на лицето при обвинение в деяние, което не е извършил, включително ограниченията на основни човешки права, съпътстващи задържането под стража и свързаните с това негативни емоции, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент. Конкретизирани са някои от релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства - продължителността на наказателното преследване/включващо разследването в досъдебната фаза и поддържането на обвинение в съдебната/, личността на увредения/включително притежавания авторитет в бизнеса и в обществото/, настъпилите промени в отношенията в семейството, допълнително настъпилите обстоятелства, които са е отразили на репутацията на лицето, негативното отражение в резултат на воденото наказателно производство върху душевното му състояние, извън неизбежно следващите се по човешка презумция вреди, свързани със страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, неизбежни ограничения в личния, обществения и професионалния живот. Изискването на съда последните като вътрепсихично изживяване да бъдат външно доказани по несъмнен начин и отхвърлянето на иска изцяло заради това е възприето като необосновано формалистично и осуетяващо защитата по З. и в решения на Е. –напр. по делото Й. срещу България, т. 146.

Въпреки констатираното противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по първия въпрос, обаче обжалване не следва да се допуска, тъй като по втория въпрос – за приложимата погасителна давност, като самостоятелно основание за отхвърляне на иска, въззивното решение съответства на практиката на ВКС и съдилищата. В З. не е установена специална погасителна давност, поради което субсидиарно приложима е общата по чл. 110 от ЗЗД / пар. 1 от ПЗР на З./. Давността тече от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство – ТР №3/04 г., т. 4, и към завеждане на иска е изтекла, според приетото от съдилищата – инстанции по съществото на спора, въз основа на данните по делото. Погасяване на вземането по давност само по себе си обуславя неоснователност на иска, а предпоставящите извода за изтичане на давността въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на обжалването.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. отд.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Велико Т. по гр. д. №367/11 г. от 18.11.11 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: