Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Комисия за защита от дискриминация (КЗД, Комисията) срещу Решение № 898/10.07.2020 г. на Административен съд (АС) – Варна постановено по адм. дело № 732/2020 г.

С обжалваното решение е отменено Решение № 79/03.02.2020 г. на КЗД с което е: 1. установено, че Наредба за организацията на движението на територията на О. В, в частта ІV.2.4 „Режим на локално платено паркиране на ППС на живущите в зоните за почасово платено паркиране“ – чл. 32 ал. 1 и ал. 2, създава предпоставки за по-неблагоприятно третиране по защитения, съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗДискр.) признак „лично положение“ по отношение на живущите с настоящ адрес О. В, различен от постоянния; и 2. Общински съвет-Варна е задължен да извърши промяна на Наредбата в тази част, като предвиди възможност не само лица с постоянен, но и такива с настоящ адрес, да се възползват от правото да заплащат годишен абонамент за ползване на „Синя зона“.

Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че то е неправилно и необосновано. Счита, че съдът неправилно е приел, че решенето на КЗД е издадено при съществени процесуални нарушения и при неправилно приложение на материалния закон. Излага подробни съображения, че постановеното от Комисията решение е правилно и законосъобразно. Въведеният режим на платено локално паркиране, представлява форма на непряка дискриминация, а личното положение е защитен признак и може да включва различни характеристики на личността. Елемент от посочения признак е гражданската регистрация на лицето, която включва съвкупност от данни за едно лице, която го отличава от другите лица в обществото. В случая елемент от посочения признак е самият избор на лицето с настоящ адрес да обитава този адрес, респективно да обитава постоянния си адрес, когато те не съвпадат. Сочи, че от текста на решението на Комисията се установява, че при постановяването му не е допуснато съществено процесуално нарушение. Производството е започнало по подаден сигнал, като са спазени административнопроизводствените правила. Моли обжалваното решение да се отмени и да се постанови друго, с което да се остави в сила обжалваното решение на КЗД. Представя писмено становище. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар. Касационният жалбоподател се представлява от юрк. П. и юрк. Г..

Ответниците по касация – Общински съвет-Варна, О. В и А. З. не изразяват становище по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

Първоинстанционният съд е събрал относимите за спора доказателства, които е обсъдил и вярно и точно е установил фактите по делото. От фактическа страна е установено следното:

Производството пред КЗД е започнало по жалба подадена от А. З. срещу О. В с изложени оплаквания за по-неблагоприятно третиране по признак „лично положение“, доколкото му било отказано да заплати годишен абонамент за „синя зона“ въведена на улицата, в която обитава жилище под наем. Посочено е, че решението на Общински съвет-Варна, с което се уреждат правилата за ползването на тази зона е дискриминиращо, тъй като предпоставя неравностойното му третиране относно възможността да я ползва срещу абонамент, спрямо останалите лица живущи в тази зона, само поради обстоятелството, че постоянното му местожителство не е на този адрес.

С Разпореждане № 9/09.01.2019г. на председателя на КЗД е образувана преписка № 3/2019 г. Преписката е разпределена на трети заседателен състав при КЗД. Определени са и членовете на състава, на който е възложено разглеждането на преписката, председател на състава и докладчик по преписката.

За образуване на преписката надлежно са уведомени А. З., ответника – Общински съвет-Варна, както и заинтересованата страна О.В.И са становища от ответника и заинтересованата страна, както и от Общинско предприятие „Общински паркинги и синя зона“ – Варна. От същите (без О. В) са депозирани такива, с мнение за неоснователност на жалбата.

Изготвен е Доклад-заключение. Страните са редовно призовани за проведеното на 21.10.2019 г. открито заседание на състава на Комисията.

На 03.02.2020 г. е постановено оспореното пред АС-В. Р № 79 на КЗД, с което е прието, че регламентираният с чл. 32, ал. 1 и ал. 2 – ІV.2.4 „Режим на локално паркиране на ППС на живущите в зоните за почасово платено паркиране“ от Наредбата, макар да съставлява ограничение, не е форма на пряка дискриминация, тъй като липсва един от елементите – законна, легитимна цел, преследвана от различно третиране. Съставът е приел, че това ограничение - изискването за постоянен адрес, като критерий за получаване на привилегирована възможност за ползване на въведения режим на локално платено паркиране, създава предпоставки за непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр. основана на местожителството, доколкото последното като трайна установена връзка на едно лице, е част от личното му положение, а последното е защитен признак, който няма реално обективно измерение и за всеки конкретен случай трябва да се изследва самостоятелно, спрямо конкретната обстановка. Прието, че възможността лицето да паркира автомобила си пред дома си (без значение постоянен или настоящ адрес) е предоставяне на услуга и в този смисъл въведеното ограничение представлява нарушение и на разпоредбата на чл. 37, ал. 1 ЗЗДискр.

Въз основа на така установените факти съдът е приел от правна страна, че решението е постановено от компетентен орган – подписано единодушно от членовете на състава провел последното заседание и в предписаната от закона форма.

Приел е, че от страна на Комисията е допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като производството пред КЗД е започнало по жалба на А. З., съдържаща твърдения за засегнат личен интерес. В. всички актове на Комисията е посочено, че производството е по жалба на това физическо лице, но по надлежния ред Комисията не е установила наличието на правен интерес у това лице. Налице са само твърдения, но не и доказателства установяващи засегнати права, респ. интереси на този жалбоподател. В оспореното решение е посочено, че производството е по „сигнал“ на З., в който случай не е необходимо доказването на пряк и личен интерес. П. е, че това не санира допуснатото нарушение, тъй като производството е образувано и водено по твърдения за дискриминация на лицето по признак „лично положение“ и противоречи на всички съставени от Комисията актове. Нарушението е съществено, тъй като на първо място е във връзка с преценка допустимост на производството и на второ, защото е довело до неправилни възприятия за страните, които са депозирали своите становища във връзка с конкретните възражения на З. и на трето място има значение за наличие на право на обжалване на решението на КЗД пред съда. Посочил е, че само на това основание оспореното решение е незаконосъобразно.

Приел е, че решението е постановено и в противоречие на материалния закон. В тази връзка е посочил, че няма спор относно установените факти и приложимата нормативна уредба.

С Решение № 1078-5 по Протокол № 26 от заседание, проведено на 31.01.2018 година, по мотивирано предложение на кмета на О. В, е приета Наредба за организация на движението на територията на О. В (НОДТОВ). В чл. 32 от Раздел IV.2.4. „Режим на локално платено паркиране на ППС на живущите в зоните за почасово платено паркиране“ от същата, е регламентирано, че на улици, булеварди и площади - общинска собственост, с въведен режим на почасово платено паркиране, кметът на О. В със заповед въвежда режим на локално платено паркиране на ППС, чийто ползватели са от домакинството (по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ДОПК) на собственици или наематели на обособени жилищни имоти, попадащи в зоните за почасово платено паркиране, и са с постоянен адрес, идентичен с адреса на жилищния имот.

Правото се предоставя на физически лица, които управляват ППС по силата на право на собственост, или на правно основание, различно от правото на собственост, и са с постоянен адрес, идентичен с адреса на обособения жилищен имот, който използват за жилищни нужди. Лицата имат право да паркират ППС в границите на конкретна подзона, от зоните за почасово платено паркиране, в която попада адресът на обособения жилищен имот. По-нататък разпоредбата урежда реда за ползване на услугата „локално платено паркиране“; предвижда, че границите на конкретната подзона са определени в приложение към Наредбата, а съответната такса за заплащане на услугата се определят с решение на Общински съвет-Варна.

Посочил е, че с изброените текстове е предоставено право на преференциално паркиране, с предпоставка постоянен адрес, чрез заплащане на годишна такса. В оспореното решение на КЗД е прието, че това условие е дискриминационно, тъй като лишава от това право лицата, регистрирани по настоящ адрес. С. е посочил, че споделя изводите на Комисията кога е налице непряка дискриминация. Посочил е, че адресната регистрация не представлява личностна характеристика, за да е обект на дискриминация. В определението по чл. 4 ЗЗДискр. местоживеенето не е включен като защитен признак. Изложил е съображения, че от нормативната уредба – ЗГР (ЗАКОН ЗА ГРАЖДАНСКАТА РЕГИСТРАЦИЯ) (ЗГР), Закон за българските документи за самоличност (ЗБДС), Конституцията на Р. Б (КРБ) следва, че лицето избира местоживеенето си, т. е. законът му е предоставил избор по отношение на неговата адресна регистрация. Регистрацията по постоянен или настоящ адрес не е обективен признак, качество извън личността, което да бъде дискриминационен признак, респ. обект на дискриминация.

Посочил е, че доколкото съгласно чл. 93, ал. 3 ЗГР и чл. 94, ал. 2 ЗГР всяко лице може да има само един постоянен адрес и един настоящ адрес, то нормата на чл. 93, ал. 6 ЗГР относно ползването на правата и услугите по постоянен адрес и съобразената с нея норма на чл. 32 от Наредбата, за локално платено паркиране обусловено от постоянния адрес на съответния заявител, не водят до по-неблагоприятно третиране по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. на лица, които имат постоянен адрес в едно населено място спрямо лица с постоянен адрес в друго населено място. Видно от разпоредбата на чл. 95 ЗГР, постоянният адрес подлежи на промяна само въз основа на заявление, а според чл. 96 ЗГР настоящият адрес се променя чрез подаване на адресна карта. Извел е извод, че постоянният и настоящият адрес сами по себе си не са постоянна, същностна характеристика на личността, поради което разликите между двата адреса сами по себе си не могат да обусловят защитимост по признак „лично положение“ по смисъла на ЗЗДискр.

Алтернативно е изложил съображения, че дори и да се приеме, че конкретното местожителство е част от личното положение на лицето, то в конкретния случай не е налице дискриминация. Въвеждането на платено паркиране в населените места е нормативно уредено в чл. 99 от Закон за движение по пътищата (ЗДвП). Няма правна уредба, която да създава изискване за осигуряване на право на паркиране, нито такова право е създавано с нормативен акт, поради което същото не може да бъде защитавано като обект на дискриминация, тъй като не носи такова съдържание.

Приел е за неоснователно становището на КЗД, изразено в оспореното решение, че в случая е налице отказ от предоставяне на услуга от страна на общината, по смисъла на чл. 37, ал. 1 ЗЗДискр., тъй като в случая не са налице предпоставките на тази разпоредба.

Изложил е и съображения, че разпоредбата на чл. 32 НОДТОВ е издадена при спазване на изискването на чл. 8 от Закона на нормативните актове (ЗНА), подзаконовият акт да е съобразен с нормативните актове от по-висока степен - ЗДвП и Наредба № І-45/24.03.2000г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда, за предоставяне на данни, издадена от министъра на вътрешните работи, която регламентира записване на постоянен адрес в талона на лицето. Решението е правилно.

Фактическите установявания в обжалваното решение кореспондират на събрания доказателствен материал, поради което касационната инстанция ги приема изцяло и не следва да ги преповтаря. При правилно установени факти съдът е достигнал до законосъобразни правни изводи. Решението не е необосновано, както се сочи в касационната жалба. Съдът не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение. Изводите му са последователни и логични и са в резултат на правилен анализ на събраните по делото доказателства.

Конкретно допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила касационният жалбоподател не сочи, поради което този му довод е бланкетен. Предвид чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция не дължи служебна проверка за наличието на такива нарушения.

Решението съответства на материалния закон. Предмет на контрол пред състава на АС-Варна е решение на КЗД, с което е установено, че НОДТОВ, в частта по раздел ІV.2.4 – чл. 32, ал. 1 и ал. 2 създава предпоставки за по-неблагоприятно третиране по защитения съгласно чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. признак „лично положение“ по отношение на живущите с настоящ адрес на територията на О. В, различен от постоянния и Общински съвет-Варна е задължен да направи промени в Наредбата. Съгласно §1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр. „неблагоприятно третиране“ е всеки акт, действие или бездействие, които водят до по-малко благоприятно третиране на едно лице спрямо друго въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 или могат да поставят лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, в особено неблагоприятно положение в сравнение с други лица. В мотивите на решението на Комисията е прието, че разпоредбите на чл. 32, ал. 1 и ал. 2 – ІV.2.4. „Режим на локално платено паркиране на ППС на живущите в зоните за почасово платено паркиране“ от НОДТОВ създават предпоставки за непряка дискриминация, основана на местожителството, доколкото местожителството като трайна установена връзка на едно лице е част от личното му положение. Правилни са изводите на съда, че адресната регистрация не представлява личностна характеристика, за да е обект на дискриминация и че в определението по чл. 4 ЗЗДискр. местоживеенето не е включен като защитен признак. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че е самият избор на лицето с настоящ адрес да обитава този адрес, респективно да обитава постоянния си адрес, когато те не съвпадат, е част от защитения признак „лично положение“. Следва да се отбележи, че в решението на КЗД такава привръзка не е направена. Изборът на едно лице кой адрес да обитава, не може да е част от защитения признак „лично положение“, защото изборът на местоживеене не може да се свърже с някакво значимо качество на личността, което да го отличава от другите и което да е обект на защита от дискриминация. Правилен е анализът на решаващия съд на разпоредбите на ЗГР относно постоянния и настоящ адрес на лицата, като настоящата инстанция ги възприема на основание чл. 221, ал. 2 АПК и не следва да ги преповтаря. Адресната регистрация и промяната ѝ зависи от волята на лицето, като както постоянният, така и настоящият адрес не са трайни величини. Постоянният и настоящ адрес не са постоянна същностна характеристика на личността, която може да изпълни със съдържание признака „лично положение“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Върховният административен съд многократно в практиката си е посочвал, че за разлика от други защитени признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. – пол, раса, увреждане, възраст, семейно положение, които са иманентно присъщи на човека, защитеният признак „лично положение“ няма еднозначно, изначално прието и обективно съдържание. Това налага за всеки случай установяване и доказване на значим, обективен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния обхват на закона и абсолютната забрана за дискриминация. В този смисъл, постоянният и настоящ адрес не могат да бъдат значим, иманентно присъщ на лицето белег, сравним по значение с останалите защитени признаци, които обективно характеризират една личност като такава, за да се приеме, че изпълват съдържанието на защитения признак „лично положение“. В този смисъл Решение № 5280 от 4.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8855/2019 г., Решение № 6980 от 10.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9991/2018 г. Липсата на защитен признак означава, че липсва дискриминация, доколкото неблагоприятното третиране винаги се свързва с наличието на защитен признак. Поради това всички изложени в касационната жалба съображения, че въведеният режим на платено локално паркиране, представлява форма на непряка дискриминация са неоснователни, поради липсата на защитен признак.

Съгласно чл. 93, ал. 6 ЗГР постоянният адрес на гражданите служи за упражняване или ползване на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт. Подобен текст в ЗГР относно настоящия адрес липсва. Поради това НОДТОВ, предвиждаща предоставянето на право на локално платено паркиране съобразно постоянния адрес на лицата, е съобразена със законовите разпоредби. Не е налице нарушение на чл. 37, ал. 1 ЗЗДискр.

Правилно решаващият съд е приел, че Комисията е постановила решението си при допуснато съществено процесуално нарушение. Противно на изложеното в касационната жалба производството не е започнало по сигнал вх. № 44-00-4161/08.11.2018 г. и допълнение към него с вх. № 44-00-4161/08.11.2018 г. подадени от А. З.. Както правилно е отбелязал и първоинстанционният съд във всички актове на Комисията (с изключение на решението) е посочено, че производството е по жалба на това физическо лице. До ответните страни е изпращана жалбата на З. и същите са организирали защитата си именно срещу тази жалба. В писмо вх. № 16-20-244/18.02.2019 г. от директора на ОП „Общински паркинги и Синя зона“ е посочено, че З. не е подавал заявление за ползване на услугата. Едва в решението си Комисията е приела, че е сезирана със сигнал, в която хипотеза не се изисква изследване на правния интерес на подалото сигнала лице. Съгласно чл. 50, т. 1 и т. 3 ЗЗДискр. производството пред Комисията се образува по: жалба на засегнатите лица; сигнали на физически и юридически лица, на държавни и общински органи. Не е недопустимо производството да започне по сигнал на физическо лице, но Комисията е длъжна при постъпване на сезиращия я документ – да уточни дали става въпрос за жалба или за сигнал и с оглед на това да определи наличието на правен интерес на сезиралото я лице, ответника в производството и заинтересованите страни. Правилно съдът е приел, че приемайки, че е сезирана с жалба, Комисията е следвало да събере доказателства за правния интерес на З. да я сезира. Нещо което тя не е направила, поради което едва в постановеното решение е посочила, че е сезирана със сигнал. Видно от доклада заключение А. З. е конституиран като жалбоподател, като такъв е призован и с това качество е вписан в протокола от проведеното заседание на КЗД на 21.10.2019 г. Определянето на сезиращия документ като жалба или сигнал има значение както за изследване на правния интерес на сезиралото Комисията лице, така и за неговото участие в производството и за правото му да обжалва постановеното решение. Изложените от решаващия съд съображения в тази връзка са правилни. Специалният закон прави ясно разграничение между лицата, които търсят защита на свое субективно право или интерес, твърдейки засягане или застрашаване, който имат процесуалното качество на жалбоподатели, и лицата, за които липсва засягане или застрашаване на субективно право или интерес, които търсят защита от дискриминация на трети лица, на които законът отрежда процесуалното качество на сигналоподатели. Съобразно тава разграничение право да оспорят решение на КЗД имат жалбоподателите по смисъла на специалния закон, които са лицата, защитавали свои материални права, свободи и законни интереси, по смисъла на чл. 147 от АПК, съответно са „заинтересовани лице“ по смисъла на чл. 68 от ЗЗДискр. Доколкото липсва жалба от Общинския съвет и от О. В допуснатото съществено процесуално нарушение от Комисията не налага връщането на преписката на Комисията за отстраняването на това нарушение. Съдът е разгледал и материалната законосъобразност на постановеното от административния орган решение и правилно е приел, че същото противоречи на материалния закон, дори и жалбата на З. да се приеме за сигнал.

При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

Ответниците по касация не претендират разноски поради което такива не им се присъждат.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, пето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 898/10.07.2020 г. на Административен съд – Варна постановено по адм. дело № 732/2020 г.

Решението е окончателно.