Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от Б.Йич, гражданин на РСърбия, подадена чрез процесуалния му представител адв.В.В, срещу решение № 3448 от 30.06.2020 г., постановено по адм. д. № 1085/2020 г. по описа на Административен съд – София град.

Касаторът твърди неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено и, вместо него, Върховният административен съд да постанови друго по съществото на спора, с което да отмени съдебното решение и обжалваната пред АССГ заповед, съответно –да върне делото във вид на преписка на административния орган с указания за издаване на удостоверение за български произход на касационния жалбоподател.

Касаторът Б.Йич, гражданин на Р. С, редовно призован, не се явява лично. Представлява се от адв. В.В, която поддържа касационната жалба, представя писмени доказателства, а по същество твърди основателност на касационната жалба, съответно неправилност на атакуваното с нея съдебно решение по съображения, подробно развити в жалбата, устно в съдебно заседание и в депозирани по делото писмени бележки.

Ответникът, ИД председателят на Държавната агенция за българите в чужбина, редовно призован, не се явява, Представлява се от адв. Д.Д, която оспорва касационната жалба, а по същество твърди неоснователност на същата, съответно - правилност на атакуваното с нея съдебно решение по съображения, подробно развити в депозиран писмен отговор на касационната жалба и устно – в хода по същество.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на доказателствата по делото, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна.

Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на Б.Йич, гражданин на Р. С, срещу Заповед № О-406/2019-09-25 на ИД председателя на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), с която му е отказано издаването на удостоверение за български произход.

С обжалваното пред ВАС съдебно решение административният съд е отхвърлил жалбата на Б.Йич срещу цитираната по-горе Заповед № О-406/2019-09-25 на ИД председателя на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) и е осъдил жалбоподателя да заплати на ДАБЧ направените разноски по делото в размер на 500 лв.

За да стигне до този правен резултат, Административен съд – София град е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 15, ал. 2 от ЗБГ (ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО) и на чл. 5, т. 8 от Устройствения правилник на ДАБЧ.

Базирайки се на чл. 14, ал. 3 от цитирания в оспорения административен акт Правилник за дейността на ДАБЧ по издаване на удостоверения за български произход, съдът е заключил, че такова удостоверение се издава само въз основа на представено становище, когато поне един от възходящите му е българин. Когато това обстоятелство не е доказано или са налице други пречки за издаване на исканото удостоверение, заповедта за отказ за издаване на такъв документ се явява законосъобразна.

Въпреки изложената от съда логическа последователност на основанията за постановяване на отказ за издаване на удостоверение за български произход, АССГ е развил на първо място съображения за отказ за издаване на документа, основаващи се на „други пречки“, а именно : позовал се е на преобладаваща /според него/ съдебна практика, съгласно която „лице от български произход“ или „българин“ следвало да се приравни единствено и само на „български гражданин“, доколкото всяко друго тълкувание било свързано с етнос или народност, каквито понятия и съображения разпоредбата на чл. 6 от Конституцията на Р. Б определяла като дискриминационни.

Едва на второ място АССГ е приел, че обжалваният изричен отказ е законосъобразен, тъй като пред административния орган не са представени безспорни и категорични доказателства за българския произход на заявителя.Правилно административният орган бил приел, че депозираното от административните органи на РСърбия уверение не удостоверявало български произход на бащата на заявителя, доколкото обстоятелството, че същият при раждането си през 1942 г. бил записан в регистрите на населението в [община] от български свещеник, не установява българския му произход. Съдебното решение е неправилно.

Съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 4 от Правилник за дейността на ДАБЧ по издаване на удостоверения за български произход заповедта на председателя по ал. 3, с която се отказва издаване на удостоверение за български произход трябва да съдържа всички реквизити, предвидени в чл. 59, ал. 2 от АПК. В противоречие с процесуалния и материалния закон АССГ е приел, че административният акт съдържа всички фактически и правни основания, от които да бъде направен извод, че не са налице материалноправните предпоставки за издаване на исканото удостоверение. В Заповедта липсва анализ на представените към заявлението писмени доказателства, както и действителни мотиви за постановения на база наличните доказателства отказ за издаване на исканото удостоверение. На следващо място – допуснато е и друго съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което не е отчетено от първоинстанционния съд –обстоятелство, водещо до неправилност на съдебното решение, а именно : в противоречие с императивната разпоредба на чл. 35 от АПК административният орган не е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая, не е дал възможност за възражения и становище от страна на молителя. Нарушена е и разпоредбата на чл. 36 от АПК, според която административният орган, при наличие на определени данни, указващи за наличие на български произход на бащата на заявителя/вписването му в книгата за ражданията от български свещеник/, следва да прояви предвиденото в АПК служебно начало и да изиска от заявителя допълнителни доказателства във връзка с относимата към заявлението му индиция.

Не на последно място следва да бъде отбелязано, че едва в касационното производство касаторът е депозирал по делото два броя удостоверения за раждане / в надлежен превод от сръбски език/, съответно за раждане на касатора и неговия баща Д.Йич/, в които за първи път в сръбския им оригинал фигурира отделна графа „ национална принадлежност“, с изрично отбелязване в нея и за двамата- „българска „. Доколкото разпоредбата на чл. 220 от АПК въвежда забрана за нови фактически установявания по предмета на делото от касационната инстанция, както и предвид констатираното нарушение на материалния и процесуалния закон от страна на АССГ и на административнопроизводствените правила от страна на административния орган, изразяващи се в недаване указания на жалбоподателя, съответно – на молителя за това, че за обстоятелства от значение за издаване на административния акт, съответно – постановяване на съдебното решение в съответствие с принцип за истинността, същият не сочи относими доказателства, съдебното решение на АССГ и заповедта на и. д. председателя на ДАБЧ следва да бъдат отменени, а делото – върнато на административния орган за ново произнасяне при съобразяване относимостта и съдържанието на представените за първи път на касация нови писмени доказателства – два броя удостоверения за раждане, издадени от компетентните административни органи на Р Сърбия.

За пълнота следва да бъде отбелязано, че ВАС,трето отделение не споделя развитите от АССГ теоритични съображения за това що е то „ лице от български произход“ по смисъла на §2 от ДР на ЗБГ (ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО) и как това понятие задължително следва да се свързва с изискването възходящият на лицето-заявител за издаване на удостоверение за български произход да е бил български гражданин, а не българин по етнос и самосъзнание. При връщане на делото за ново произнасяне административният орган следва да провери единствено дали някой от възходящите на молителя е българин по етнос и самосъзнание, а не дали същият е бил някога български гражданин.

„Български гражданин“ и „лице от български произход“ са две отделни, самостоятелни, различни по смисъл и съдържание понятия, видно и от термините, използвани в чл. 25, ал. 1 и чл. 25, ал. 2 от Конституцията.

Настоящият състав на ВАС, трето отделение се присъединява изцяло към тълкуването на понятието „лице от български произход“, съдържащо се в т. 2 от мотивите на Становище на съдия проф. д-р по право Т.Т в подкрепа на Решение на Конституционния съд № 12 от 23 юли 1996г. по к. д. № 13/1996г., доколкото същите мотиви съдържат ясно разграничение на това понятие по см. на чл. 25, ал. 2 от Конституцията от понятието „български гражданин“ по см. на чл. 25, ал. 1 от Конституцията, а именно :

„Българинът е лице, което по своя произход (от майката или бащата) е с българска кръв. Българинът не е задължително български гражданин, Той може да бъде молдовски, унгарски или германски гражданин, но това не го прави по-малко българин от българските граждани. Понятието "българин" е етническо, а не юридическо. Единствената привилегия, която Конституцията създава за българите, е възможността да придобиват българско гражданство по облекчен ред, ако вече нямат такова - чл. 25, ал. 2 от Конституцията.

Обратно, понятието "български гражданин" е юридическо по своето съдържание. Български граждани (включително "по рождение") могат да бъдат не само българи, но и лица с друга етническа принадлежност - турци, арменци, китайци и т. н. В разпоредбата на чл. 93, ал. 2 от Конституцията е визирано юридическото понятие "български гражданин по рождение". То е формално по своето съдържание и следва да се изяснява единствено с правни аргументи"”

Според настоящата касационна инстанция понятието" лице от български произход", разяснено по силата на §2, т. 1 от ДР на на ЗБГ чрез препращане към културно-етническото понятие "българин", не противоречи и на разпоредбата на чл. 6 от Конституцията на РБългария, както неправилно е приел в мотивите на съдебния си акт АССГ.

Разпоредбата на чл. 6 от Конституцията гарантира равенството на всички граждани под юрисдикцията на РБългария при упражняване на основните им права по конституция, съответно – липсата на привилегии при упражняването на тези основни права, базирани на признаците по чл. 6, ал. 2 от Конституцията.

На първо място: „лицата от български произход“ по см. на чл. 25, ал. 2 от Конституцията към момента на кандидатстването си по „ облекчен ред“ за придобиване на българско гражданство все още не са български граждани и не пребивават на територията на РБългария, поради което на същите не се дължи еднакво третиране от държавен орган по признаците, посочени в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, каквото се дължи между българските граждани и между българските граждани и чужденците, пребиваващи на територията на РБългария, по см. на чл. 26 от Конституцията.

На второ място : след като право на българско гражданство не е предвидено като основно конституционно право, то начинът на придобиване на същото по вторичния способ - натурализация / възстановяване в облекчения му ред за „лица от български произход“ не може да се разглежда в каквато и да било връзка с чл. 6, ал. 2 от Конституцията / още по-малко във връзка с въпроса: нарушава ли този способ за вторично придобиване на българско гражданство изискванията на чл. 6, ал. 2 от Конституцията или не /.

По горните съображения решението на АССГ като неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон следва да бъде отменено, следва да бъде отменена като издадена в нарушение на административнопроизводствените правила и самата заповед № О-406 от 2019-09-25, а делото следва да бъде върнато във вид на преписка на председателя на ДАБЧ за ново произнасяне съгласно указанията по тълкуването и прилагането на закона, съдържащи се в мотивите на настоящия съдебен акт.

Предвид изхода от предмета на спора, касационният жалбоподател има право на съдебни разноски.Доколкото от ответника по касация своевременно е направено възражение за прекомерност на уговореното, платено и поискано адвокатско възнаграждение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, същото следва да бъде намалено на общо 700 лв за двете съдебни инстанции и ДАБЧ следва да бъде осъдена да заплати на Б.Йич, гражданин на Р Сърбия, съдебни разноски в общ размер от 780 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК във вр. с чл. 173, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 3448 от 30.06.2020 г., постановено по адм. д. № 1085/2020 г. по описа на Административен съд – София град и, вместо него, ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ по жалба на Б.Йич, гражданин на Р Сърбия, Заповед № О-406/2019-09-25 на ИД председателя на Държавната агенция за българите в чужбина и

ВРЪЩА ДЕЛОТО във вид на преписка на административния орган за ново произнасяне при спазване указанията по тълкуването и прилагането на закона, съдържащи се в мотивите на настоящия съдебен акт.

ОСЪЖДА Държавна агенция за българите в чужбина да заплати на Б.Йич, гражданин на Р Сърбия съдебни разноски за двете съдебни инстанции в общ размер от 780 лв.

Решението е окончателно.