Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. С. Н. срещу решение №.150/27.09.15 по г. д.№.319/15 на Ямболски окръжен съд – с което е потвърдено решение №.422/6.07.15 по г. д.№.3401/14 на Ямболски районен съд в частта му за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл. 215 КТ за сумата 9010лв.

Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва жалбата; претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл. 215 КТ за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение, с което той е отхвърлен. Посочил е, че уважаването му предпоставя полагане на труд извън мястото на постоянната работа на работника - при наличие на доказателства за това, вкл. и гласни - независимо от това дали има издадена командировъчна заповед и/или други писмени доказателства за командироване, но в случая такова полагане на труд не е установено. Ищецът е работил в ответното дружество на длъжност „машинист, еднокофов багер” по силата на трудов договор от 2005г. За периода от 4.03.13г. до прекратяването му със заповед №.126/20.10.14 по силата на допълнително споразумение от 4.03.13 мястото му на работа е било уговорено „обекти из страната, съгласно сключен договор и ЗБУТ” - и следователно това друго място извън седалището на дружеството е уговорено между страните. За времето до 4.03.13 мястото на работа не е било конкретизирано в трудовия договор, но гласните доказателства сочат, че работата като „багерист” е била изпълнявана на обекти на фирмата, различни от седалището й в [населено място]. От друга страна, по силата на две заповеди от 2013г. /№.1/3.01.11 и №.2/5.01.11г./ е предвидено поемане на разходите за транспорт и нощувка на работниците, извършващи трудовите си задължения на места извън седалището на предприятието, без да им се изплащат режийни. При тези обстоятелства съдът е обобщил, че за предявения период /2011г-2014г./ ищецът е изпълнявал служебните си задължения на място, несъвпадащо със седалището на фирмата, което следва от характера на работата му като багерист съгласно чл. 66 ал. 3 КТ, предвид издадените две заповеди от 2011г., а заповеди за командироване не са били издавани, тъй като такова не е установено по делото.

Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т. 1-т. 3 на същата разпоредба за всеки отделен случай.

К. се позовава на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /реш. №.123/14.03.11 по г. д.№.1167/10, ІV ГО на ВКС/ по общия материалноправния въпрос за прилагането на чл. 66 ал. 3 КТ с оглед задължението на работодателя да заплаща обезщетение по чл. 215 КТ.

Настоящият състав намира, че основанието на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е налице. Съгласно цитираната практика по силата на чл. 121 КТ, когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова работника за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната му работа; в контекста и на разпоредбата на чл. 6 ал. 1 т. 2 от Наредбата за командировките се считат командировани лицата, които са изпълнявали задълженията си извън границите на населеното място, където е седалището на работодателя; в този смисъл е и дадената уредба на понятието място на работа в чл. 66 ал. 3 КТ като място, съвпадащо със седалището на предприятието, освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата. С оглед задължението на работника да изпълни заповедта за командировка, ако тя е законна, за работодателя възниква визираното в разпоредбата на чл. 215 КТ задължение да му заплати пътни, дневни и квартирни пари - като неспазването на законоустановените изисквания за реда на командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и липса на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни разпореждането /при евентуално устно разпореждане/, но не и отпадане на задължението за заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си. Обосновани са твърденията на касатора, че въззивният съд е дал разрешение на горепосочения правен въпрос в противоречие със сочената практика. С оглед на изложеното по него следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Мотивиран от горното и доколкото касаторът не дължи държавна такса, ВКС, Трето гражданската отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.150/27.09.15 по г. д.№.319/15 на Ямболски окръжен съд.

ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

П.: ЧЛЕНОВЕ: