О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4099

гр.София, 18.09.2024г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

като изслуша докладваното от съдия Петкова гр. д.№ 4687/2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Х. М. срещу решение № 2258/18.08.2022г. по в. гр. д. № 11842/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от касатора против „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск по чл. 439 ГПК.

Касаторът иска отмяна на въззивното решение, излагайки оплаквания за неправилно приложение на закона, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че при правилно изяснена фактическа обстановка въззивният съд е направил необосновани и взаимно изключващи се правни изводи, приемайки че по прекратено поради перемпция изпълнително дело могат да се извършват редовни/ валидни изпълнителни действия от страна на взискателя, които да прекъснат давността. Бланкетно се заявява, че не били обсъдени обективно възраженията и твърденията на ищцата и свързаните с тях доказателства.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. “Възможно ли е невалидни изпълнителни действия да прекъсват погасителната давност?“

2. “Възможно ли е да се извършват валидни изпълнителни действия по перемирано изпълнително дело, след прекратяването му по право, или е необходимо да има образувано ново изпълнително дело преди да бъдат извършени въпросните валидни изпълнителни действия?“

3. “Кои действия в изпълнителното производство следва да се считат за валидни изпълнителни действия, такива които единствени могат да прекъсват погасителната давност, и кои са определящите факти и обстоятелства, квалифициращи дадени изпълнителни действия за валидни или невалидни?“

4. “От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №2/18.11.1980г., извършена с т.10 на ТР № 2/26.06.2015г. по т. д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“

5. “Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на крайния съдебен акт, с оглед спазване на императивните процесуални норми и принципи на гражданския процес?“

Твърди се, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС, а при условията на евентуалност се сочи, че първите четири въпроса са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото – основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна „ЕОС Матрикс“ ЕООД оспорва жалбата и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

С определение №1004/09.05.2023г. производството по делото е спряно до приключване на основание чл.292 ГПК на тълк. д.№2/23 на ОСГТК на ВКС. По същото е постановено тълкувателно решение - ТР №2/23 от 04.07.24г., поради което на основание чл.230 ал.1 ГПК настоящото производство следва да бъде възобновено служебно.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

За да отхвърли предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, въззивният съд е приел, че процесната заповед за изпълнение (издадена срещу наследодателя на касатора, в качеството му на солидарен длъжник) е влязла в сила на 25.03.2014г.; от тогава, на основание чл. 117, ал.2 ЗЗД, тече нов петгодишен давностен срок за всички вземания по заповедта; за периода до 26.06.2015г. (към която дата процесното изпълнително дело е било висящо) новата петгодишна давност за процесните вземания не е текла. В периода след 26.06.2015г. по изпълнителното дело са извършени от взискателя следните годни да прекъснат давностния срок спрямо солидарния длъжник М. действия: 1/ налагане на 03.09.2018г. на запор върху получаваната от длъжника Х. М. пенсия и 2/ налагане на 28.11.2018г. на запор върху банковите му сметки в „П. Б. Б. ЕАД. От 28.11.2018г. е започнала да тече нова 5-годишна давност за вземанията, чието течение е спряно на 02.03.2021г. със спиране на принудителното изпълнение, постановено от първоинстанционния съд за обезпечение на предявените искове по настоящото дело.

При така приетото съдът е заключил, че изискуемият петгодишен срок по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД не е изтекъл по отношение на ищеца за времето от 28.11.2018г. (датата на последното валидно изпълнително действие) до 02.03.2021г., когато е спряно принудителното изпълнение по отношение на ищеца, поради което не е налице твърдяното (с искова молба от 12.01.2021г.) погасяване на материалното право, удостоверено с издадения в полза на праводателя на ответника изпълнителен лист, поради изтекла петгодишна давност.

За неоснователни са приети доводите на жалбоподателя, че настъпилото по силата на закона прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК има за последица недопустимост на следващи изпълнителни действия, предприети по прекратеното изпълнително производство. Въззивният съд е мотивирал този си извод, цитирайки каузална практика на ВКС според която: служебното задължение на съдебния изпълнител по чл. 433, ал. 3 от ГПК и обезсилването на предприетите изпълнителни действия са законни последици на перемпцията и не се съотнасят към основанието по чл. 116, б. в ЗЗД; перемпцията е без правно значение за давността; общото между двата правни института е, че едни и и същи юридически факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността, но това са различни правни институти с различни правни последици и перемпцията не изключва правото на принудително изпълнение. Затова, перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е без значение за настъпване на правните последици на давността. Извършването на изпълнителни действия по прекратено поради перемпция, но фактически висящо изпълнително дело, се приравнява на искане за образуване на ново изпълнително дело и предприемане на действия по това дело, имащи за последици прекъсване на давността. Когато и да е поискано и предприето това изпълнително действие, съдебният изпълнител е бил длъжен да го осъществи – в рамките на същото изпълнително дело (което фактически е било висящо, макар и прекратено по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК) или в образувано отделно производство. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора, нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела. Дори изпълнителното дело да е било перемирано, необразуването на новото искане в отделно дело няма значение за прекъсването на давността. Образуването на изпълнително дело не е предприемане на принудително изпълнение, а канцеларско действие, което следва предявяването на изпълнителния лист за изпълнение.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

Първите четири въпроса на касатора имат обуславящо значение за извода на въззивния съд за неоснователност на иска, но за тях не са налице допълнителните селективни основания на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Практиката по първите три въпроса е уеднаквена с ТР 2/23 от 4.07.24, ОСГТК на ВКС, съгласно което перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Като процес, принудителното изпълнение е подчинено на основните начала на гражданския процес и на особени правила, съдържащи се в Ч. П. на Гражданския процесуален кодекс, които норми свързано регламентират искането като волеизявление на кредитора – взискател и изпълнителните действия, предприемани единствено от съдебен изпълнител. Тази обвързаност следва да се отчита при тълкуването на чл. 116 б.„в” ЗЗД. Хипотезата на чл.116 б.„в“ ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл.116 б.„б“ ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не се съотнася към основанието по чл.116 б.„в“ ЗЗД. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433, ал. 1, т.8 ГПК е в друго – изгубване на възможността да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело; наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие - задължението за действие е на съдебния изпълнител. Цитираните постановки на тълкувателното решение са възприетите с обжалваното решение.

Отговор на четвъртия въпрос на касатора е даден с ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС, с което се прие, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е споделил именно това разрешение.

Последният въпрос на касатора – процесуалноправният за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства при мотивиране на фактическите и правните си изводи, е поставен хипотетично, без да се конкретизира кои доказателства са останали необсъдени и как това се е отразило на релевантноправните заключения на въззивната инстанция. Зададен по този начин, въпросът не може да бъде определен като обуславящ крайния извод по конкретното дело, а представлява бланкетен довод за неправилност на въззивното решение. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи.

Позоваването на основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не е обосновано от различни от относимите към хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК оплаквания, а съгласно посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика. Обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, т. е. не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

Предвид гореизложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Така мотивиран, настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО

ОПРЕДЕЛИ:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по делото.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2258/18.08.2022г. по в. гр. д. № 11842/2021 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: