Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Л., срещу решение №86 от 19.08.2009г. на Административен съд, гр. Л., постановено по административно дело № 247/2009г.
Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно и необосновано. Съдът необосновано, в противоречие с доказателствата по делото, е приел, че не са налице материалноправните предпоставки за издаване на заповедта. Той не е отчел, че не може да се установи по безспорен начин самоличността на ответника по касационната жалба, че същият не притежава документ за самоличност, преминал е незаконно границата и пребивава незаконно на територията на страната. Съдът неправилно е приел, че е налице нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК във вр. с чл. 39б, ал. 1 от Закона за чужденците в Р. Б. (ЗЧРБ). Нормата на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ е неприложима, тъй като лицето не притежава документ за самоличност. Приложима в случая е хипотезата на чл. 39б, ал. 4 от ЗЧРБ - понеже лицето представлява заплаха за обществения ред не е предоставен и срок за доброволно напускане на страната. Единствено осъществимо е принудителното отвеждане до границата и предаване на гръцките власти. Моли съда да отмени обжалваното решение и да потвърди заповед №1865 от 29.06.2009г. на директора на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Л..
Ответникът по касационната жалба – А. Х., не взема становище по жалбата.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението е правилно, постановено при спазване на съдопроизводствените правила и следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за основателна.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че административният орган е допуснал нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК във вр. с чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ като не е определил срок за доброволно изпълнение на заповедта. Това нарушение е съществено, тъй като сериозно накърнява правата и интересите на адресата на акта. Ако органът бе предоставил такава възможност значително по-слабо биха били засегнати и ограничени правата му по чл. 5 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и това би било в съответствие с целта на закона. По отношение на принудителната административна мярка „забрана за влизане в Р. Б.” съдът е приел, че с оглед на установената незаконосъобразност на мярката „принудително отвеждане до границата” то не е налице една от предпоставките за налагане на мярката по чл. 42з, ал. 4 от ЗЧРБ. Приел е, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, налице са материално-правните предпоставки за издаването му, актът съответства на целта на закона, но е допуснато съществено нарушение на изискванията за форма и на административнопрозиводствените правила, поради което е отменил заповедта.
Тези изводи на съда са неправилни, в противоречие с материалния закон.
По делото е нямало спор за факти. Съдът правилно е установил фактическата обстановка и настоящата инстанция я възприема изцяло.
Не е спорно също, че обжалваната заповед на директора на областната дирекция на МВР, гр. Л., е издадена от компетентен орган, както и че са налице матиралноправните предпоставки за издаването й. Чуждият гражданин не може да установи влизането си в страната по законоустановения ред – нарушение, което съгласно чл. 41, ал. 1 т. 1 от ЗЧРБ, обоснована налагането на принудителна административна мярка отвеждане до границата на Р. Б., и няма осигурена издръжка и необходимите задължителни застраховки – нарушение по чл. 10, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, което обосновава налагането на мярката по чл. 42з, ал. 1 от ЗЧРБ – забрана за влизане в страната.
Спорен по делото е единствено въпросът длъжен ли е бил административният орган да предостави срок за доброволно изпълнение на наложената принудителна административна мярка – принудително отвеждане до границата. Съгласно разпоредбата на чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ в заповедта за налагане на принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 2 от ЗЧРБ – принудително отвеждане до границата, административният орган определя срок от 7 до 30 дни, в който чужденецът трябва да напусне доброволно страната. Следователно нормата безспорно създава задължение за административния орган да предостави срок за доброволно изпълнение. Изключение от това правило е предвидено в ал. 4, когато лицето представлява заплаха за националната сигурност или обществения ред. Преценката, за това дали съответното лице представлява заплаха за обществения ред е в компетентността на директора на Областната дирекция на вътрешните работи, защото съгласно чл. 30, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 6, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи той отговаря за опазването на обществения ред на съответната територия. Преценката следва да е направена към датата на издаване на заповедта за налагане на мярката и да е посочена като основание за непредоставянето на срок за доброволно изпълнение.
В случая административният орган не е посочил разпоредбата на ал. 4 на чл. 39б от ЗЧРБ като основание за непредоставяне на срок за доброволно изпълнение на принудителната административна мярка и с това безспорно е допуснал нарушение. Това нарушение обаче, с оглед релевантните по делото факти, не е съществено. Безспорно е, че А. Х. няма и не би могъл да се снабди с валиден документ за самоличност в България, както и не би могъл, с оглед липсата на такъв документ, да напусне самостоятелно, без съдействието на компетентните български власти, страната. В този случай са налице основания да се счита, че предоставянето на срок за доброволно изпълнение ще възпрепятства процедурата за връщане, поради което не представянето на такъв срок не представлява нарушение на целите на Директива 2008/115/ЕО (на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2008г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за завръщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни) за прекратяване на незаконния престой на граждани на трети страни по справедлива и прозрачна процедура. Фактите по делото безспорно доказват правилността на решението на административния орган да не отдаде предпочитане на доброволното връщане пред принудителното.
Следва да се посочи, че предприетите от административния орган мерки за прекратяване на незаконния престой са пропорционални и не превишават разумната употреба на сила по смисъла на чл. 7, §4 от Директива 2008/115/ЕО. Това се доказва особено в контекста на събраните по делото доказателства, че А. Х. няма осигурена издръжка, необходимите задължителни застраховки, както и средства, осигуряващи възможност за прекратяване на незаконния му престой в страната.
Наред с горното, следва да се посочи, че със заповед №1867 от 29.06.2009г., влязла в сила, директорът на Областната дирекция на вътрешните работи, гр. Л., е заповядал, на основание чл. 44, ал. 6 и 8 от ЗЧРБ А. Х. да бъде настанен принудително в дом за временно настаняване на чужденци. Фактическите основания за издаване на тази заповед са неустановената самоличност на лицето, липсата на документ за самоличност и валиден национален документ за пътуване, както и необходимостта да се създаде организация за прекратяване на незаконния му престой в страната. Следователно изпълнението на влязлата в сила заповед за принудително настаняване само по себе си прави невъзможно предоставянето на доброволен срок за напущане на страната дори и органът да беше предоставил такъв.
Горното дава основание да се приеме, че в заповедта за принудително настаняване административният орган е обективирал преценката си за непредставянето на срок за доброволно изпълнение на мярката „принудително отвеждане до границата”.
Неоснователно съдът е приел, че непредставянето на срок за доброволно изпълнение на мярката води до нарушение на чл. 5 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи. Чл. 5 на Конвенцията би имала отношение към законосъобразността на заповедта, с която е заповядано принудителното настаняване в дома за временно настаняване на чужденци, но не и към законосъобразността на заповедта за налагане на административната мярка „принудително отвеждане до границата”. Заповедта за принудително настаняване е влязла в сила и не е предмет на настоящото съдебно производство.
Видно от изложеното административният орган действително е допуснал нарушение като не е изложил мотиви за непредставянето на срок за доброволно изпълнение на принудителната административна мярка, но това нарушение, с оглед на фактическата обстановка по делото, не е съществено. Органът е предприел мерки, за да осъществи по възможно най-благоприятния за лицето начин прекратяването на незаконния му престой в страната, който е доказан безспорно.
Видно от изложеното твърденията на касатора за неправилност на съдебното решение са основателни.
При основателност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде отменено.
Делото е изяснено от фактическа страна, поради което и на основание чл. 222, ал. 1 АПК същото следва да бъде решено по същество. От доказателствата по делото безспорно се доказва, че А. Х. не може да установи влизането си в страната по законоустановения ред, което е нарушение, обосноваващо съгласно чл. 41, ал. 1 т. 1 от ЗЧРБ, налагането на принудителна административна мярка отвеждане до границата на Р. Б.. Наред с това той няма осигурена издръжка и необходимите задължителни застраховки, което е нарушение по чл. 10, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, обосноваващо налагането на мярката по чл. 42з, ал. 1 от ЗЧРБ – забрана за влизане в страната. Заповедта е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, в съответствие с целта и материалноправните разпоредби на закона и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. С оглед на това оспорваната заповед е законосъобразна. Същата следва да бъде оставена в сила, а жалбата като неоснователна – отхвърлена.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1, предложение второ във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд РЕШИ: ОТМЕНЯ
решение №86 от 19.08.2009г. на Административен съд, гр. Л., постановено по административно дело № 247/2009г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА : ОТХВЪРЛЯ
жалбата на А. Х. срещу заповед №1865 от 29.06.2009г. на директора на Областната дирекция на вътрешните работи, гр. Л..
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ Д. Д.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ Ю. К./п/ С. Я.
С.Я.