О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4457

София, 07.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдията Найденова гр. д. № 1465/2023 г. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Варна, чрез процесуален представител главен юрисконсулт С. Ц., срещу решение № 1618 от 13.12.2022 г. по в. гр. д. № 2254/2022 г. на Окръжен съд – Варна. С него, след отмяна на решение № 2277 от 11.07.2022 г. по гр. д. № 15085/2021 г. на Районен съд – Варна, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, е било признато за установено по отношение на община Варна, че А. А. М. е собственик на ПИ № *** по КК на [населено място] с площ от 510 кв. м., при граници: ПИ с идентификатори ***, ***, *** и ***, по силата на давностно владение, упражнявано в периода от 1997 г. до датата на предявяване на иска в съда – 19.10.2021 г.

Според касатора въззивното решение страда от визираните в чл. 281, т. 3 ГПК пороци, като освен това е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК община Варна се позовава и на основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпросите : 1.Задължена ли е въззивната инстанция да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235, ал.2 и чл.12 ГПК? 2. Задължена ли е въззивната инстанция да действа като инстанция по същество, като прави собствена преценка на събраните доказателства и изложи доводи и мотиви, обосноваващи собствената му преценка?, 3. Следва ли при определяне на релевантния за придобиването по давност срок от 10 години съдът да се съобрази с действащите във времето нормативни ограничения в тази насока?, 4. Придобивната давност прилага ли се служебно или е необходимо позоваване на нейното изтичане и при позоваване на изтичането на придобивната давност следва ли страната, която се позовава на това да докаже всички обстоятелства, които я обуславят, като: осъществявано от лицето владение върху претендирания имот с цел неговото своене, което да е явно демонстрирано и несмущавано, периода на това владение, както и факта, че същото не е прекъсвано или съдът изследва тези обстоятелства само при възражение от страна на ответника?, 5.Допустимо ли е изменение на доказателствената тежест от въззивния съд при предявен положителен установителен иск? Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска, претендират се разноски.

Насрещната страна А. А. М. с писмен отговор чрез процесуалния си представител адвокат Б. Б., поддържа становище за отсъствие на релевираните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на подадената от община Варна касационна жалба, претендират се разноски.

Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима.

За да се произнесе по поддържаните предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване съобразява следното:

Производството по делото е било образувано по предявен от А. А. М. срещу община Варна положителен установителен иск за собственост на недвижим имот - ПИ № ***, находящ се [населено място],[жк], [улица], с площ от 510 кв. м., при граници: ПИ № ***, № ***, ПИ № *** и ПИ № ***. Ищцата твърди, че е придобила имота по силата на давностно владение, което упражнявала недобросъвестно в периода от 1980 г. до настоящия момент. В същото време, с АЧОС № 6158/02.07.2010 г. имотът е бил актуван като частна общинска собственост.

За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения иск за собственост с основание чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд е установил от съобщение от община Варна до ищцата от 28.06.2018 г., че съгласно декларация по чл. 14 ЗМДТ от 19.03.2007 г., за недвижим имот в [населено място], [улица], представляващ земя, с площ 480 кв. м., е била открита партида за заплащане на данък върху НИ и такса битови отпадъци, с облог от 01.01.2002 г. В периода от 2008 г. до 2020 г. община Варна е изпращала на А. М. съобщения за дължимите данъци и такси, като към 25.06.2021 г. не е нямало неплатени изискуеми задължения. Междувременно, с акт № 6158/02.07.2010 г. за частна общинска собственост поземлен имот № ***, находящ се в [населено място], кв. А., [улица]със стар кадастрален № *, е бил актуван като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС.

Въз основа писмените доказателства и заключението на вещото лице, въззивният съд е проследил регулационните и устройствени промени по действалите през годините кадастрални и регулационни планове от 1968 г., 1978 г. и 2000 г., както и устройствените схеми и планове от 1982 г. и 2012 г. Процесният поземлен имот е бил земеделска земя и е бил извън строителните граници на населеното място във всички кадастрални и регулационни планове до одобряването на КК на [населено място] от 23.06.2008 г. със заповед на ИД на АГКК, когато територията му е била включена в строителните граници на [населено място]. Съгласно общ устройствен план, одобрен със заповед от 03.09.2012 г., имотът е в жилищна зона с преобладаващо средно застрояване, като за него, според писмо от 23.12.2021 г., изходящо от община Варна, няма влязъл в сила ПУП–ПРЗ/ПЗ.

Установено е от заключението на СТЕ, че сега действащите за процесния имот планове са : КК, одобрена със заповед № РД -18-73/23.06.2008 г. на ИД на АГКК, по която процесният имот е с идентификатор ***, площ 510 кв. м., в урбанизираната територия с начин на ползване – средно застрояване, при граници ПИ с идентификатор ***, *** (второстепенна улица), *** (горска територия, гора), *** (земеделска територия, нива), и регулационен план на 28-ми м. р. на [населено място], одобрен със заповед № РД – 115/07.08.1978 г. на председателя на ИК на ГНС, в който имотът не е отразен и попада под трасето на проектна улица и в земеделска територия. Последният план е бил изработен върху кадастралната основа на кадастралния план 1968 г., според който процесният имот е попадал в ПИ № *, и според разписния лист за него, е представлявал нива със записан собственик ГНС-Варна. От картата на възстановената собственост на землището на[жк], м. „М.“ вещото лице е заключило, че процесният имот е попадал в територията на ПИ № *, с площ 64,302 дка. Към момента на предаване на землището към СГКК-Варна, съгласно заповед № РД-18-73/23.06.2008 г., имот № * е бил земеделска земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, общинска частна собственост, без документ за собственост, за нуждите на селското стопанство с НТП – нива, като към настоящия момент в регистъра на имоти и собственици към КВС няма данни за реализирани реституционни претенции за ПИ № *. Според заключението, неоспорено от страните, няма данни имотът да е включван в ТКЗС или ДЗС или да е бил одържавяван и за него да е издаван АДС. Същият не попада в територия по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и не е предоставян за ползване и съответно не провеждана процедура по ЗСПЗЗ и ЗВСВНОИ.

Въззивният съд е посочил, че мотивът на първоинстанционния съд за невъзможност процесният имот да бъде придобит по давност като земеделски такъв до приемането на КК през 2008 г. поради забрана за придобиване на земеделски земи по чл. 86 ЗС до изм. с ДВ, бр. 31/1990 г., не е съобразен с приложимата в темпорално отношение нормативна регламентация на правото на собственост на гражданите върху земеделски земи в периода след 1944 г. защото не всички земеделски имоти, находящи се извън строителните граници на населените места, са били държавна или кооперативна собственост и съответно не всички такива земеделски земи са попадали под обхвата на действие на посочената от чл.86 ЗС забраната за придобиване по давност. Имало е и земеделски земи, правото на собственост върху които е принадлежало в пълен обем на физически лица и те са могли да бъдат обект на придобивна давност, който извод е обоснован с направен анализ на приложимата нормативна уредба след 1944 г. относно земеделските земи и преценка на събраните доказателствата спрямо тази уредба. Така въззивният съд е приел, че липсват доказателства за причисляването на процесния имот към фонда на обработваемата земя по реда на ПМС 216/61 г. или на ЗПИНМ, което би било пречка по чл.86 ЗС за придобиването по давност. Не са били събрани доказателства той да е бил част от блок на ТКЗС или ДЗС, или друга кооперативна организация, като според разписния лист към ЗРП на 28-ми район на [населено място], одобрен със заповед № 115/07.08.1978 г. на Председателя на ИК на ГНС – Варна, имот № *, част от който е процесният, представлява нива с вписан собственик именно ГНС – Варна, а не ТКЗС/ДЗС/АПК или Държавата, а и към 1968 г. собствеността в РБългария е била само държавна, кооперативна или частна, но не и общинска. Нямало е доказателства от които да се направи извод, че процесният имот се е считал внесен в кооперативното стопанство, нито да е одържавяван или издаван за него АДС, имотът не попада в територия по пар.4 ПЗР на ЗСПЗЗ, за него не е провеждана процедура по ЗСПЗЗ или ЗВСОНИ, не е установено да е бил отчужден или причислен към ДПФ по реда на ЗТПС от 1946 г., отм.ДВ, бр.98/28.10.1997 г. и така не може да бъде третиран като социалистическа собственост, попадаща в приложното поле на чл. 86 от ЗС. Въззивният съд не е установил и имотът да е бил отчужден и причислен към ДПФ по реда на ЗТПС от 1946 г., отм., ДВ, бр. 98/28.10.1997 г., поради което и на това основание, според него не може да се приеме, че е станал държавна собственост и като такъв да е бил изключен от действието на придобивната давност по силата на чл. 86 от ЗС.

Въззивният съд е анализирал и установения от ЗСГ (отм.) ограничителен режим относно собствеността на гражданите, съгласно който физически лица, занимаващи се със селскостопанска дейност, са можели да притежават такива имоти – лична собственост до размер, определен с Постановление на МС № 25 от 8.III.1975 г. Обсъдил е, че селскостопанските имоти на гражданите, които не упражняват селскостопанска дейност, както и притежаваните в повече от определения размер имоти на граждани, които се занимават с такава дейност, са държавна собственост по силата на чл. 12, ал. 2 от ЗСГ от момента на влизане в сила на закона, но нямало доказателства процесният имот да е бил одържавен по реда на чл. 12 от ЗСГ.

Поради липсата на доказателства от ответната страна държавата да е придобила имота на друго правно основание или същият да е бил включен в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, въззивният съд е достигнал до решаващ извод, че процесният имот е запазил статута си на частна собственост и е могъл да бъде обект на придобивна давност. Приел е за осъществен фактическия състав на оригинерното придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, като решаващо значение е придал на показанията на разпитаните пред Районен съд – Варна свидетели-съседи по място, от които се установява, че ищцата е владяла имота необезпокоявано и явно в периода от 1997 г. до датата на предявяване на иска – 19.10.2021 г. като имотът е ограден и се ползва и обработва от ищцата за овощна и зеленчукова градина, в него е поставила преместваем обект – фургон и навес, който се ползва за лятна кухня, липсвали данни проведената от общината неуспешна тръжна процедура за имота да е достигала до знанието .

Що се отнася до съставения АЧОС № 6158/02.07.2010 г., въззивният съд е посочил, че той не може да легитимира община Варна по безспорен начин като собственик на процесния имот, тъй като той не създава право на собственост, а декларира придобиването вече на такава. От събраните по делото доказателства не се установявало по категоричен начин имотът да е бил безстопанствен и като такъв е придобит от държавата по силата на чл. 2 ЗДИ (отм.), на което се позовавал ответника. Не е имало данни държавата да се е позовала на свои права върху имота и да е съставила актове за констатиране на тези права по предвидения в закона ред. Първият съставен акт за имота е АЧОС № 6158/02.07.2010 г., в който като правно основание за придобиване на собствеността е посочен чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС, без обаче да е конкретизирано дали общината е придобила собствеността чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон, в последния случай – по силата на коя законова разпоредба. Нямало доказателства имотът да е бил държавна собственост за да може по силата на определени предпоставки на закона да стане общинска собственост. Посочено е, че разписният лист към плана от 1968 г., според който спорният имот е част от нива и за собственик е отбелязан ГНС – Варна, не е достатъчен да обоснове правото на собственост на държавата, още повече, че включването му в КВС е признание от страна на държавата, че същият е бил частна собственост преди обобществяването на земеделската земя. Ето защо съставеният акт за частна общинска собственост не е в състояние да легитимира община Варна като собственик на процесния имот. Като допълнителен решаващ аргумент въззивнният съд е изтъкнал, че към датата на съставяне на акта, ищцата вече е придобила имота по силата на изтекла в нейна полза десетгодишна придобивна давност в периода 1997-2010 г.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който трябва да са осъществени и допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решениепо чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първите два въпроса са израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с твърдения за допуснати процесуални нарушения относно обсъждане на събраните по делото доказателства и на доводи и възражения на страните, които са относими към правилността на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на тях не е налице общото основание за селекция. Изложените в касационната жалба оплаквания изразяват несъгласието на касатора с формираните от правна страна изводи на въззивния съд и биха могли да имат значението единствено на доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане по същество е недопустимо в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби.

Останалите три въпроса са общо и абстрактно поставени поради което не отговарят на възприетото с възприетото с т.1 от горепосоченото тълкувателно решение изискване за правен въпрос, относим към мотивите на въззивния съд, защото така обобщени питанията по тях не са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, доколкото изрични доводи и съображения в тази насока в обжалваното решение липсват, при което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допустимост касационно обжалване по смисъла на горепосоченото ТР № 1/2010 г. Същите, аналогично и на първите два въпроса, са насочени към изпълнение от съда на задълженията му като съд по същество на спора да се произнесе в рамките на търсената защита и направените от страните доводи и възражения, като подведе твърденията им към приложимата правна норма и прецени, при съобразяване на разпоредбата на чл.154 ГПК, дали са доказани предпоставките от диспозицията на приложима материално правна норма, поради което и нямат характер на разрешен от съда правен въпрос, обусловил решаващите му изводи, а са оплаквания за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, което не може да се преценява във фазата по чл.288 ГПК. Следва да се посочи за пълнота на изложението само, че за да приеме за неприложима забрана по чл.86 ЗС за придобиване по давност на имоти държавна собственост, въззивният съд се е позовал на липсата на доказване по делото, че правото на собственост върху процесния имот е принадлежало на държавата до 1990 г., респ. че е преминало към общината, а по отношение на този съществен за изхода на спора извод за липсата на доказване имотът да е бил държавна или общинска собственост, въпрос не е поставен от касатора.

По поставените от касатора общо пет въпроса не е налице и допълнителното специфично основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като касаторът не е обосновал наличието му. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 3 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл.280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Въззивното решение не следва да бъде допуснато и в контекста на поддържаните оплаквания за неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не се констатира наличието на такъв порок, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Липсва видимо тежко нарушение на закона (законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма), както и съдебният акт не е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Оплакванията на община Варна не обосновават наличието на квалифицираната форма на неправилност като предпоставка за допускане до фазата за разглеждане на касационната жалба, а са оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и могат да се разглеждат едва при допускане на касационно обжалване.

Ето защо не е налице основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора касаторът няма право на разноски, и дължи на насрещната страна сторените от нея разноски в настоящето производство в размер на 1500 лв. за възнаграждение за адвокат, съгласно представените с отговора на касационната жалба списък по чл.80 ГПК и договор за правна помощ и съдействие с адв.Б. от 14.03.2023 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.:

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1618 от 13.12.2022 г. по в. гр. д. № 2254/2022 г. на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА община Варна да заплати на А. А. М. сумата 1500 лв. разноски са касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: