О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 175
София, 17.01.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври, през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Първанов гр. д. № 445/2023 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. С. Р., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Р. Р., против въззивно решение № 2912 от 26.10.2022 г. по в. гр. д. № 7282/2021 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20099838 от 20.04.2021 г. по гр. д. № 58279/2020 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от жалбоподателя отрицателен установителен иск срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място], че не дължи сумата 11 713,51 евро - главница по договор за кредит от 17.10.2010 г., за която е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 84/2012 г. на Софийския районен съд, въз основа на който е образувано изп. дело № 5829/2012 г. на ЧСИ М. Б..
В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място], чрез юрисконсулт И. Н., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената жалба. Направено е искане за присъждане юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта , Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:
Въззивният съд е приел, че е предявен отрицателен установителен иск по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, като ищецът се позовава на изтекла погасителна давност за търсеното вземане, предмет на изп. д. № 5829/2012 г. на ЧСИ М. Б.. От представеното копие от изпълнителното делото е установено, че е образувано по молба от 22.06.2012 г. за събиране на вземането по изпълнителен лист от 24.04.2012 г. по ч. гр. д. № 84/2012 г. по описа на СРС, издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, съдържаща искане за налагане на запори на банкови сметки и трудово възнаграждение. Запори са наложени на 09.07.2012 г. – на трудовото възнаграждение на ищеца, и на 11.07.2012 г. – на банковите му сметки, като в периода от 09.08.2012 г. до 13.08.2015 г. е имало регулярни месечни постъпления от запора на трудово възнаграждение. Ответникът в настоящото производство е конституиран като взискател по делото на 14.06.2018 г. на основание сключен договор за цесия от 03.10.2016 г. Следващото предприето действие по принудителното изпълнение е от 21.06.2018 г., когато е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника при друг работодател. С постановление от 21.01.2021 г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК по молба на взискателя. Съдът е приел, че първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, е правилно и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му. Предвид доводите на страните като спорен пред въззивната инстанция е изведен въпросът - на коя дата е последното валидно изпълнително действие, годно да прекъсне давността за вземането. Съдът е приел, че такова действие представлява последното плащане, постъпило на 13.08.2015 г. от първия наложен запор на трудово възнаграждение, като съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК след изтичането на две години от тази дата – тоест на 14.08.2017 г. изпълнителното дело е прекратено по право поради настъпването на перемпция. Независимо от посоченото, обаче, преди изтичане на петгодишния давностен срок на 21.06.2018 г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на ищеца при новия му работодател. Съдът се е позовал на практиката на ВКС, според която когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Посочено е, че новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело. В заключение е прието, че запорът, наложен на 21.06.2018 г., е изпълнително действие, годно да прекъсне давността за вземането.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:
1. „Допустимо ли е извършването на нови изпълнителни действия по изпълнително производство, прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, ако липсва изрично волеизявление на взискателя за образуване на ново изпълнително производство? Валидни ли са тези изпълнителни действия и водят ли до прекъсване на давността молбите на взискателя, ако са подадени след изтичането на двугодишния срок, но липсва изрично искане за образуване на ново изпълнително дело срещу длъжника?“.
2. „Увреждат ли се правата на длъжника, когато съдебният изпълнител предприеме действия срещу него след настъпване на правните последици на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК? Длъжен ли е съдебният изпълнител да уважи молба на взискателя и да пристъпи към принудително изпълнение, ако молбата не съдържа искане за образуване на ново изпълнително производство, а е подадена по изпълнително дело, което е прекратено по силата на закона?“.
Твърди се, че по посочените въпроси е налице противоречива съдебна практика, поради което същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допуска на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Поставените в изложението въпроси са от значение за изхода на спора, обусловили са изводите на съда, но към настоящия момент по тях съществува задължителна практика, обективирана в т. 3 на ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, до чието постановяване настоящото производство е било спряно. Според даденото в него разрешение погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите му е прието, че перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Следователно новото писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Тази активност на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Посочено е, че изпълнителният процес е законовата рамка, в която действията или бездействията на кредитора от значение за погасителната давност се проявяват, като неговата висящност не е определяща за давността, тоест прекратяването на изпълнителния процес поначало няма отношение към прекъсването на погасителната давност. Мотивите на въззивния съд не са в противоречие с даденото задължително тълкуване, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване.
В допълнение следва да се посочи, че въпросът за увреждането на правата на длъжника не е предмет на предявения отрицателен установителен иск, поради което изобщо не е бил разглеждан от съда. Липсва произнасяне и по така формулирания втория подвъпрос, доколкото исковата претенция не касае и обжалването на конкретни действия на ЧСИ, за да се разглеждат задълженията му в насоката, в която е поставен въпроса.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 100 лв.
Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2912 от 26.10.2022 г. по в. гр. д. № 7282/2021 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Ю. С. Р., със съдебен адрес [населено място], да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място], 100 лв. деловодни разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.