Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационен протест на прокурор от Окръжната прокуратура-Монтана против решение № 248/13.06.2017г. по адм. д.№174/2017г., постановено от Административния съд – Монтана, в частта, в която е отхвърлен протеста срещу чл. 34, ал. 3 от Наредба за управление на общинските пътища в О. М.

В касационния протест се твърди неправилност на решението в обжалваната му част. Наведените касационни основания са нарушение на матириалния закон и необоснованост – чл. 209, т. 3 АПК.Оното възражение на касатора е, че оспорената разпоредба от Наредбата препраща към несъществуваща законова разпоредба.

Ответникът – Общинският съвет – Монтана, представляван от председателя му Иванов оспорва касационния протест и иска потвърждаване на решението в обжалваната му част. Съображения в подкрепа на изразеното становище се сочат в писмено становище, представено по делото.

Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост и основателност на касационния протест.

Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационния протест като допустим, но неоснователен.

Административният съд – Монтана, за да отхвърли протеста относно чл. 34, ал. 3 от Наредбата е приел, че той съответства на чл. 22, ал. 3 НСПП. Посочено е, че единствено обстоятелството, че подзаконовата норма не съдържа всички измениния, направени в акта от по-горна степен, не я поставя в противоречие с него, тъй като празнотата се попълва от по-горестоящия нормативен акт, а това не съставлява противоречие. Съдът е посочил също така, че целта на приеманите от общинските съвети наредби, не е да преповтарят текстове на по-горестоящите актове, а евентуално да доуреждат неуредените отношения, които са в неговите правомищия. Изтъкнато е от съда, че всяко последващо допълнение на закон или друг нормативен акт, което не касае съдържанието на съответната разпоредба от по-висока степен, което не е отразено в съответния акт от по-ниска степен, не води до незаконосъобразност на последния. В заключение, съдът е приел, че не е установено оспорената разпоредба на чл. 34, ал. 3 от Наредбата да противоречи на разпоредба от по-висока степен.

Върховният административен съд преценява решението в обжалваната му част като правилно като краен резултат. Оспорената разпоредба на чл. 34, ал. 3 от Наредбата гласи следното:

„ В случаите на внезапно произлезли повреди ремонтната дейност се осъществява съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗП (ЗАКОН ЗА ПЪТИЩАТА), като заедно с уведомяването на техническата служба на общината се заплаща съответната такса за временното ползване на части от пътното платно и на земи в обхвата на пътя и се прилага проект /схема/ за временна организация на движението при извършване на ремонт.” Наредбата, в това число и оспорената разпоредба са приети през м. 12.2008 година.

Към момента на приемането на наредбата, разпоредбата на закона къв която оспорената разпоредба препраща е гласяла следното:

(4) Собственикът на подземни и надземни съоръжения на техническата

инфраструктура, намиращи се по обхвата на пътя и обслужващите зони при

внезапно произлезли повреди, може да започне веднага възстановителните

работи, като уведоми за това най-близкото поделение на агенцията за

републиканските пътища и съответната техническа служба на общината за

общинските пътища при условия, че е гарантирана безопасността на движението.

Към момента на подаване на протеса, смисълътъ на съдържанието на посочената разпоредба съществува в ЗП (ЗАКОН ЗА ПЪТИЩАТА), но вече като ал. 5 на чл. 26 и тя гласи :

5) (Изм. - ДВ, бр. 64 от 2006 г., бр. 69 от 2008 г., предишна ал. 4, доп., бр. 55 от 2011 г., изм., бр. 101 от 2015 г., в сила от 22.12.2015 г., бр. 30 от 2016 г., в сила от 15.04.2016 г.) При внезапни повреди на подземни или надземни съоръжения на техническата инфраструктура, намиращи се в обхвата на пътя или в обслужващите зони, собственикът им може да започне възстановителните работи след разрешение от управителния съвет на Агенция "Пътна инфраструктура" – за републиканските пътища, или от кмета на общината – за общинските пътища, при условие че е гарантирана безопасността на движението.

Наредбата на общинския съвет обаче не е отразила тази промяна. Липсата на отразяване в Наредбата на промяната в обозначението на разпоредбата, макар и да създава неточност, не прави оспорената подзаконова разпоредба противоречаща на закона, тъй като законовата разпоредба в смисъла, в който е била приета към 2008г. продължава да съществува, но вече обозначена като ал. 5 на същия член от закона. В този смисъл, доводът на касатора, че оспорената разпоредба препраща към несъществуваща вече разпоредба е неоснователен.

Обстоятелството, че разпоредбата от Наредбата на Общинския съвет, не е отразила промяната в обозначението на законовата разпоредба, а Наредба за специално ползване на пътища, издадена от Министерския съвет на Р. Б е отразила тази промяна, също така не води до незаконосъобразност на оспорената разпоредба, тъй като двете наредби са с еднаква степен в йерархията на нормативните актове.

По тези съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява решението в обжалваната му част като правилно, поради което следва да се остави в сила.

Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 248/13.06.2017г. по адм. д.№174/2017г., постановено от Административния съд – Монтана, в частта, в която е отхвърлен протеста на прокурора при Окръжна прокуратура - Монтана срещу чл. 34, ал. 3 от Наредба за управление на общинските пътища в О. М. Решението е окончателно.