О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4632

гр. София, 15.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 1830/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по допустима касационна жалба от съделителите В. П. С. и Н. Я. С., чрез адв. И. И. – САК, срещу въззивно решение № 373/14.11.2022 г. по в. гр. д. № 519/2022 г. на ОС – Перник. Твърди се, че въззивното решение е неправилно и необосновано, поради противоречие с материалния и процесуалния закон, защото този имот, предмет на решението, е бил придобит от тях по давност. Касаторите също така се оплакват, че въззивно решение е и недопустимо, защото те-като ищци, са заявили частичен отказ от иска за делба, касаещ именно този самостоятелен обект, но съдът не се е съобразил с този отказ. Поддържа наличието на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал. 1 т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл. второ и трето ГПК.

Насрещната странa в касационното производството М. Б. С., не е депозирал писмено становище в срока по чл. 287, ал.1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:

Производството е по иск за делба, във фаза по допускане на делбата. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260139/13.05.2022г. по гр. д. № 967/2021г. по описа на РС – Перник, в обжалваната пред въззивния съд част, с която е допуснато да бъде извършена съдебна делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *****, на две нива, от които на едното ниво жилищна част /етаж от къща/ с площ 127 кв. м. и на другото ниво таван с площ 127 кв. м., между съделителите В. С. и М. С., при делбени квоти – по 1/ 2 идеална част за всеки от тях двамата.

Ищците В. П. С. и Н. Я. С. твърдят с исковата молба, че заедно с ответника М. Б. С. са съсобственици, при различни идеални части, на следните недвижими имоти: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-91/13.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се на адрес: [населено място], [улица], целият с площ по скица 486 кв. м., стар идентификатор: няма, номер по предходен план *, квартал 60, парцел ***, при съседи: ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор ***, ПИ ***, и ПИ с идентификатор ***, ведно с построените в имота: САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ в сграда с идентификатор № *****, на две нива, от които на едното ниво сутерен/мазе с площ 118 кв. м. и другото ниво жилищна част /етаж от къща/ с площ 118 кв. м., САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ в сграда с идентификатор № ****, на две нива, от които на едното ниво жилищна част /етаж от къща/ с площ 127 кв. м. и на другото ниво таван с площ 127 кв. м., СГРАДА с идентификатор № ****, с предназначение гараж, на един етаж с площ 22 кв. м., и СГРАДА с идентификатор № ****, с предназначение селскостопанска сграда на един етаж с площ 33 кв. м. Правата си ищците извличат от наследяване, също и присторяване и надстрояване на съществуваща сграда, в режим на СИО, а за ответника само наследяване.

Ответникът в срока по чл.131 ГПК не оспорва иска за делба, с изключение на намиращия се в същото дворно място ПИ с идентификатор **** с площ 542 кв. м., етаж 1, предназначение хангар, депо, гараж, за който обект възразява, че е негова изключителна собственост, и който включвал и един от обектите, предмет на иска за делба-гаража. Този посочен от ответника имот, първоинстанционинят съд е приел, че не е предмет на делбата.

Първоинстанционният съд е допуснал делба на всички посочени от ищците обекти, при равни права на ищеца В. С. и ответника М. С., като придобити от тях по наследяване, доколкото е приел, че дворното място е бил собствено на общите наследодатели на двамата, вкл. и делбените постройки в него на основание чл.92 ЗС, поради липсата на доказателства да е било учредявано от наследодателите право на строеж на ищеца В. С.. По тези съображения и искът за делба на Н. Я. С. на самостоятелните обекти в сграда, съответно с идентификатор № ***** и идентификатор № *****, е отхвърлен.

Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба от двамата ищци срещу първоинстанционното решение в частта, в която е допусната делба на САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ в сграда с идентификатор № *****, на две нива, е потвърдил първоинстанционното решение в тази част като правилно. Приел е за установено, като неспорно по делото и по силата на влязлото в сила решение на първата инстанция в необжалваната му част, че дворното място и къщата, на която е било извършвано пристояване и надстрояване, имат наследствен характер – наследство от П. С. И. и Б. Б. И., придобити от тях приживе в режим на СИО, както дворното място, така и пристроеното и надстроеното към съществуващата сграда на основание чл.92 ЗС като извършени приживе на наследодателите. Този извод е мотивиран с обсъждане на събраните по делото писмени доказателства-разрешение за строеж и протокол за определяне на строителна линия от 1987 г., издадени на името на П. И. и В. С., които е счел да не учредяват право на строеж в полза на ищеца В. С. нито по реда на чл.18 ЗЗД (с нотариален акт), нито по реда на действащия към 1987 г. чл.56, ал.2 ЗТСУ, поради което възражението с въззивната жалба в тази насока е прието за неоснователно. Установено е, че законни наследници на починалите П. и Б. И. са само синът им В. П. С. /ищец/ и внукът им М. Б. С./ответник/, последният по право на заместване на починалата преди наследодателите тяхна дъщеря В. С., са придобили по всеки по 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № ***.

Въззивният съд, на основание чл.266, ал.1 ГПК, е отказал да обсъжда направеното с въззивната жалба възражение на В. С. и Н. С., че са придобили процесния спорен самостоятелен обект - втория етаж от къщата със ЗП от 127 кв. м. и таванския етаж към него със ЗП от 127 кв. м., в следствие на изтекла в тяхна полза придобивна давност, защото в първоинстанционното производство ищците не са заявявали, че само те са негови собственици по давностно владение, а и в исковата молба и в конкретизиращата я молба от 5.04.2022 г. пред първата инстанция, са твърдяли да са негови съсобственици при посочени от квоти - общо 3/4 за ищците и 1/4 за ответника. Като неоснователно е прието оплакването с въззивната жалба, че ищците, поради влошено здравословно състояние, не са могли да вземат активно участие в производството и затова са допуснали неточност за съсобствеността, тъй като по делото са имали упълномощен адвокат, който е депозирал исковата молба, конкретизиращата я такава и е участвал в откритите съдебни заседания. По направения с въззивната жалба евентуален отказ от иска за делба на този самостоятелен обект, за който се обжалва първоинстанционното решение, въззивният съд е посочил, че отказ от иска не може да се прави като евентуален-ако не се уважи въззивната жалба, като е съборазил, че делото е на първа фаза на делбата като особено исково производство, също и че се прави отказ от иска само за един имот, а за другите решението на първата инстанция е влязло в сила.

С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, по следния въпрос : Допустимо ли е въззивният съд да не се произнесе и да не уважи направен отказ от иск или частичен отказ от иск ? Твърди се, че по този въпрос е налице противоречие с практиката на ВКС, в частност определение № 57/14.02.1977 г. по гр. д.№ 399/1977 г., ІІ г. о., с актовете на съда на Европейския съюз, и въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърдят още, че обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно.

Предвид данните по делото и мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира следното по наличие на основание за допускане касационно обжалване:

Въззивното решение не разкрива белези на нищожност, нито на недопустимост, за каквито пороци касационната инстанция следи и служебно, дори и касаторът да не се е позовал на такива - чл.280, ал.2 ГПК. Константна е съдебната практика, че отказ от иск за делба е недопустим поради спецификите на делбеното производство, той не може да произведе предвиденото в чл. 233 ГПК правно действие, тъй като за разлика от обикновения исков процес, правото на иск за делба принадлежи на всеки от съсобствениците, както и участието им в делбата е задължително. От това произтича и една от особеностите на делбеното производство-всеки един от ответниците се счита ищец по искането за прекратяване на съсобствеността чрез делба.

Съгласно чл. 233 ГПК, ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право във всяко положение на делото, като отказът от иска е процесуално действие, което го лишава от възможността по-нататък да търси правна защита по съдебен ред на своето материално право. Следователно, ако тези положения се пренесат и към делбеното производство, това би означавало съсобственикът, който се е отказал от предявения иск за делба, да няма възможност да предяви отново същия иск и ако другите съсобственици не поискат делба, съсобствената вещ да остане неделена. Подобно разрешение влиза в противоречие с чл.69, ал.1 ЗН и чл. 34, ал. 1 ЗС, забраняващ както отказа от правото на делба, така и обявяващ за невалидна всяка уговорка между съсобствениците за неизвършването й / ТР № 99 от 10.12.1979 г. по гр. д. № 80/79 г., ОСГК/. Дори и отказът от иска за делба да се счете като изявление за оттегляне на иска, когато е предприето едва във въззивната инстанция, изисква и съгласие на насрещната страна, за да бъде прекратено делото - арг. от чл.232, изр. първо ГПК. В настоящият случай ответникът М. С. с отговора на исковата молба е направил изявление, че не възразява по иска за делба на посочените с исковата молба имоти, вкл. и спорния имот с идентификатор № *****, пред въззивния съд е поддържал позиция, че допускането на този имот до делба от първата инстанция е правилно, с което е упражнил и своето право на делба за този имот, не се е съгласил с искането за прекратяване на производството, което е пречка отказът от иска за делбата на този обект, направен от ищците в процеса, да може да доведе до прилагане от съда на чл.233 ГПК или чл.232 ГПК по гореизложените съображения. Ето защо няма основание за допускане касационното обжалване поради съмнение за недопустимост на въззивното решение.

Поставеният от касаторите въпрос не удовлетворява изискванията, поставени към правния въпрос като общо основание за допускане на обжалването, разяснени с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, защото не намира опора във въззивния съдебен акт. Противно на насоченосттта на въпроса, съдът е обсъдил в решението си направеното от тях с въззивната им жалба изявление за евентуален отказ от иска за делба на спорния самостоятелен обект, но не го е уважил и не е процедирал по него реда на чл.233 ГПК, поради което въпросът не е обуславящ. Мотивите на въззивния съд, че отказът не може да е евентуален, нито може да доведе до целената последица поради спецификата на делбеното производство, е съобразен със закона и практиката на ВКС/ВС, поради което не е налице и специфичното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационното обжалване, дори и касаторите да бяха поставили относим правен въпрос. Соченото от касаторите определение № 57/14.02.1977 г. по гр. д.№ 399/1977 г., ІІ г. о. няма данни да е постановено по делбено дело, поради което даденото с него разрешение за прилагане на чл.119, ал.2 ГПК/отм./ при отказ от иска, направен след приключване устните състезания в първата инстанция и преди влизане в сила на постановеното от нея решение, не е относимо към настоящия спор. Към настоящия спор относимо се явява горепосоченото ТР № 99 от 10.12.1979 г. по гр. д. № 80/79 г., ОСГК, и последващата го практика на ВКС в същия смисъл, на която практика обжалваното въззивно решение не противоречи.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Както вече бе посочено по-горе, въпросът няма характер на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, което изключва спрямо него наличие на общото основание за селекция на касационните жалби. Същевременно касаторите не са обосновали и допълнителните специфични комулативни предпоставки за допустимост касационно обжалване нито по чл.280, ал.1, т.2 ГПК - не е посочено на кой акт на Съда на Европейския съюз противоречи обжалваното решение, нито по чл.280, ал.1, т.3 ГПК - не е обосновано с какво произнасянето по този въпрос би имало приносно значение в правоприлагането за точното прилагане на закона при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното общо твърдение, че това е въпрос от значение за развитието на правото, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност. Произнасянето на съда е в рамките на търсената защита на страните, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес и приложимия материален закон, като при прочита на обжалваното решение не се констатира особено тежък порок, изразяващ се в нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, който да обоснове очевидна неправилност на решението.

Страните не са направили искане за възстановяване на разноски в настоящето производство и съдът не дължи произнасяне за такива по чл.81 ГПК.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 373/14.11.2022 г. по в. гр. д. № 519/2022 г. на ОС – Перник.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: