Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 172 ал. 5 от Закон за движение по пътищата (ЗДвП) и във връзка с § 149 ал. 1 от ПЗР на ЗИД на АПК (ДВ бр. 77 от 2018г.).
Образувано е по касационна жалба на К.Я от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.. Ч, против решение № 466 от 24.01.2018г., постановено по адм. д. № 10794/2017г. по описа на Административен съд - София град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата на Янев против Заповед № 17 – 4332 – 005965 на Началник група в отдел „Пътна полиция“ (ОПП) в Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), с която на К.Я на основание чл. 171 ал. 1 т. 2а от ЗДвП е наложена ПАМ – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство (ППС) за срок от 6 месеца на автомобил „Мерцедес ЦЛС 350“ с рег. [рег. номер на МПС], регистриран на К.Я и с която са отнети документи СРМПС №[номер] и 2 броя регистрационни табели на автомобила.
В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона – отменително основание по чл. 209 т. 3 от АПК. Посочва, че в оспореното решение неправилно е тълкуван закона, тъй като лицето управлявало автомобила на Янев – Р.К има придобита правоспособност на водач, а СУМПС на същия е било обявено за изгубено/откраднато. Посочва, че нормата на чл. 171 т. 2а от ЗДвП и целта на закона е ПАМ да се налага на лице, което е предоставила автомобила си на лице, което никога не е имало СУ на МПС или когато водачът не притежава правоспособност за съответната категория или когато е лишен от правоуправление, а в настоящия случай не е налице такава хипотеза. Поради това твърди неправилност на решението относно приетото наличие на предпоставки за налагане на ПАМ. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя ПАМ. Претендира разноски за две инстанции.
О. Н група в ОПП при СДВР не изразява становище по касационната жалба.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 от АПК, от страна – адресат на оспореното решение и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
За да постанови оспореното решение АССГ е приел, че от доказателствата по делото е установено, че на 03.09.2017г. при извършена проверка, извършена от органите на ОПП – СДВР на СПП Враня в гр. С., лицето Р.К е управлявал лек автомобил Мерцедес ЦЛС с рег. [рег. номер на МПС] с регистриран собственик на автомобила жалбоподателя К.Я, без Кленовски да притежава валидно свидетелство за управление на МПС. Приел е, че това е така, тъй като е установено, че Кленовски е имал издадено свидетелство за управление на МПС, издадено през 2004г. със срок на валидност до 04.02.2014г., като статусът на това свидетелство е „невалиден по причина изгубен/откраднат“. Издадено е ново СУМПС на Кленовски с дата 08.11.2017г. В тази връзка съдът е приел, че към момента на проверката 03.09.2017г. свидетелството за управление на Кленовски е било изтекло повече от три години преди тази дата. Във връзка с тези установявания е приел, че към датата на издаване на оспорената заповед са били налице предпоставките за налагане на ПАМ по чл. 171 т. 2а на собственика на МПС, тъй като е предоставил МПС на лице без то да притежава съответно изискващото се по закон свидетелство за управление. Приел е, че законът изисква за налагане на ПАМ непритежаването на валиден документ, а управляването на МПС с изтекъл срок на валидност на СУМПС е приравнено на липса на такъв документ. Решение е правилно.
Законосъобразни са изводите на съда, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма и без допуснати нарушения на административно производствените правила. Правилен е и извода за съответствие на оспорената заповед с материалния закон. Съгласно чл. 171, т. 2а от ЗДвП (в относимата към момента на издаване на заповедта редакция от ДВ бр. 54 от 2017г.) се прекратява „регистрацията на пътно превозно средство на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, непритежаващо съответното свидетелство за управление – за срок от 6 месеца до една година“. Спорът по делото е относно това какво има предвид законодателят под използваното „лице, непритежаващо съответно свидетелство за управление“, като жалбоподателят твърди, че в рамките на тази разпоредба не са включени хипотезите на изтекло свидетелство за управление, т. е. с изтекъл срок на валидност, съответно то не следва да се приравнява на липса на свидетелство и правоспособност. Настоящата инстанция не споделя този извод, като споделя изводите на АССГ в оспореното решение. Това е така, тъй като нормата на чл. 171, т. 2а от ЗДвП в редакцията към датата на издаване на заповедта не изброява изчерпателно хипотезите на "непритежаване" на СУМПС, както това прави нормата в последната редакция. В случая посочените в нормата материалноправни предпоставки за прилагане на мярката са били налице. Изискването за "съответно свидетелство за управление“ на МПС означава то да е валидно, както за "категорията МПС", което се управлява от водача, така и с оглед срока на неговата валидност. А в настоящия случай е установено безспорно, че свидетелството на лицето, управлявало автомобила е било изтекло повече от 3 години преди датата на проверката. Това е така, тъй като съгласно чл. 150а ал. 1 от ЗДвП (в приложимата редакция ДВ, бр. 9 от 2017г.), "за да управлява МПС, водачът трябва да притежава СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното от него превозно средство". Сред изискуемите съгласно чл. 53 ал. 1 т. 9 от Закон за българските лични документи (ЗБЛД) реквизити относно съдържанието на СУМПС е и датата на изтичане на неговата валидност. Съгласно чл. 15 ал. 2 от Наредба № 1 - 157 от 01.10.2002г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, издадена на основание чл. 159 ал. 1 от ЗДвП, при подмяна на свидетелството за управление водачът представя карта за оценка на физическата годност. Законодателят е приел, че на всеки десет или пет години е необходимо да бъде извършена проверка на физическата годност на лицето, което е придобило правоспособността и поради това правоспособността не се придобива безсрочно. С изтичането на съответния срок знанията, уменията и поведението на водача, при липса на законово определените нарушения, не се проверяват, но физическата годност следва да бъде проверена и само ако е налице съответствие на установените медицински изисквания лицето придобива право да управлява моторно превозно средство за следващия период. С оглед на това правото на управление на МПС е срочно право. С изтичането на срока, за който държавата е признала на съответното лице правото да управлява МПС, правото се прекратява. Срочността на правото е отразена в официалния удостоверяващ правото документ - свидетелството за управление на МПС. Освен това съобразно § 1 т. 2 б. "ж" от ДР на ЗБЛД личен документ "с изтекъл срок на валидност" е нередовен. По това настоящият състав намира, че управляването на МПС от водач с изтекъл срок на валидност на СУМПС, се включва в хипотезата на нормата на чл. 171, т. 2а ЗДвП, а именно лицето не притежава съответно свидетелство за управление, като под съответно се има предвид редовно и валидно такова.
Решението като правилно следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски за двете инстанции.
Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 466 от 24.01.2018г., постановено по адм. д. № 10794/2017г. по описа на Административен съд София – град, Трето отделение, 11 състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно.