ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по две жалби (№№ 31833/06 и 37538/06) срещу Р. Т. подадени в Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) съответно на 28 юли 2006 г. и 13 септември 2006 г. Първият жалбоподател, Cıngıllı Holding A.Ş., е дружество, регистрирано в Турция и със седалище в Истанбул. То е представлявано пред Съда от г-н Х. Йозкан, адвокат, практикуващ в Истанбул. Вторият жалбоподател, г-жа С. Ч. турска гражданка и един от основните акционери на дружеството жалбоподател, е родена през 1951 г. и живее в Истанбул. Тя е представлявана пред Съда от г-н Г. Аян, адвокат, практикуващ в Истанбул. Правителството е представлявано от своя представител.

2. На 30 август 2011 г. жалбите са съобщени на Правителството.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

3. Жалбоподателите са основните акционери на Demirbank, основана през 1953 г. През 1999 г. Demirbank се нарежда на пето място сред най-големите частни банки в Турция, със 193 клона и 3885 служители.

4. С решение от 6 декември 2000 г. (№ 123) Съветът за банково регулиране и надзор (Bankalar Düzenleme ve Denetleme Kurulu – наричан по-нататък „Съветът“) решава да прехвърли управлението и контрола на Demirbank на Фонда за гарантиране на влоговете (Tassarruf Mevduat Sigorta Fonu – наричан по-нататък „Фондът“), съгласно раздел 14, параграф 3 от Закона за банковата дейност (Закон № 4389). В своето решение Съветът приема, че активите на Demirbank са недостатъчни за покриване на неговите пасиви и че продължаването на дейността му би застрашило сигурността и стабилността на финансовата система. Съответно, управлението и контролът на Demirbank, както и привилегиите на неговите акционери, с изключение на дивидентите, са прехвърлени на Фонда. Фондът също така конфискува всички имоти, принадлежащи на Demirbank.

5. На 2 февруари 2001 г. дружеството жалбоподател образува административно производство срещу Агенцията за банково регулиране и надзор (Bankalar Düzenleme ve Denetleme Kurumu – наричана по-нататък „Агенцията“) пред Административния съд в Анкара, искайки отмяна на решението от 6 декември 2000 г. относно прехвърлянето на Demirbank на Фонда.

6. Административният съд в Анкара намира, че е некомпетентен и прехвърля делото на Върховния административен съд.

7. В своите становища пред Върховния административен съд дружеството жалбоподател твърди, че неговите имуществени права са нарушени. То повдига и възражение за противоконституционност по раздел 14 от Закона за банковата дейност. Дружеството жалбоподател заявява също, че преди ноември 2000 г. Demirbank никога не е имала сериозни финансови проблеми. Посочва се, че съгласно раздел 14, параграф 2 от Закона, банка с финансови затруднения първо трябва да получи предупреждение да укрепи финансовата си структура и да ѝ бъде даден срок за предприемане на конкретни мерки. В настоящия случай обаче такова предупреждение не е дадено. Второ, Съветът не твърди, че финансовото състояние на Demirbank е толкова слабо, че не може да бъде укрепено, дори ако са предприети конкретни мерки. И накрая, дружеството жалбоподател заявява, че след прехвърлянето на банката на Фонда, Общо събрание, съставено от служители на Фонда, е оправдало бившите управители на Demirbank, като приема, че те не са виновни за инцидента, довел до прехвърлянето на банката.

8. След като разглежда преписката, на 3 юни 2003 г. Върховният административен съд отхвърля делото. Той приема, че поглъщането на банката от Фонда е в съответствие с раздел 14, параграф 3 от Закона за банковата дейност. Дружеството жалбоподател подава жалба.

9. На 18 декември 2003 г. Обединените административни отделения на Върховния административен съд решават да отменят решението от 3 юни 2003 г. В своето решение съдът приема, че преди да нареди прехвърлянето на Demirbank на Фонда, Съветът е следвало да извърши обективна оценка на финансовото състояние на банката. Съдът също така заключава, че Съветът е следвало първо да нареди на Demirbank да предприеме конкретни мерки в съответствие с раздел 14, параграф 2 от Закона за банковата дейност, преди да приложи раздел 14, параграф 3 от Закона.

10. На 29 април 2004 г. искане за поправка, подадено от Агенцията, е отказано.

11. Делото е върнато на Върховния административен съд, който произнася своето решение на 5 ноември 2004 г., потвърждавайки решението на Обединените административни отделения на Върховния административен съд. В своето решение Върховният административен съд приема, че:

„... Demirbank няма сериозни финансови проблеми до икономическата криза през ноември 2000 г. Размерът на рисковия кредит на банката в държавни облигации за вътрешен заем, целящ осигуряване на държавния дълг, не е твърде висок в сравнение с общия ѝ кредит, качеството на активите ѝ е високо поради петте ѝ дъщерни банки в чужбина, и освен това, основните акционери не са се насочвали към ресурсите на банката. Въпреки че Demirbank е успяла да разреши проблема си с ликвидността и е изпълнила всички задължения към индивидуални и корпоративни клиенти, използвайки собствените си активи, е решено, че тя попада в обхвата на раздел 14 от Закона за банковата дейност. Следователно е ясно, че административният акт относно поглъщането на Demirbank от Фонда за гарантиране на влоговете, основан на параграфи (б) и (г) от раздел 14 от Закона за банковата дейност, без да се разследват никакви други възможни опции или конкретни мерки, които да позволят на Банката да установи баланс на ликвидността, е незаконосъобразен.

...

В светлината на гореизложеното, решението на Съвета за банково регулиране и надзор от 6 декември 2000 г., нареждащо поглъщането на Demirbank от Фонда, е единодушно отменено.“

12. По-нататъшна жалба и искане за поправка, подадени от Агенцията, са отхвърлени съответно на 14 април 2005 г. и 15 декември 2005 г. Окончателното решение е връчено на представителя на дружеството жалбоподател на 13 март 2006 г.

13. Междувременно, докато производството срещу Агенцията все още е висящо, на 20 септември 2001 г. Фондът сключва споразумение с HSBC Bank и продава Demirbank на последната за 350 000 000 щатски долара.

14. На 20 септември 2001 г. вторият жалбоподател образува административно производство срещу Фонда пред Административния съд в Анкара, искайки отмяна на споразумението за продажба на Demirbank на HSBC.

15. Като се има предвид, че прехвърлянето на Demirbank на Фонда е установено като незаконосъобразно от Обединените административни отделения на Върховния административен съд, на 21 април 2004 г. Административният съд в Анкара отменя споразумението, сключено от Фонда и HSBC на 20 септември 2001 г. В своето решение Административният съд в Анкара приема, че:

„... Видно е, че предвид акционерната структура на Demirbank преди прехвърлянето, 72, 55% са собственост на Cıngıllı Holding A.Ş., че ищецът, който притежава акции в това дружество, е акционер в гореспоменатата банка, че всички акции на Demirbank са придобити от Фонда за гарантиране на влоговете съгласно раздел 14 от Закон № 4389, че искът за отмяна на решението на Съвета за банково регулиране и надзор от 6 декември 2000 г. относно това придобиване е отхвърлен с решение от 3 юни 2003 г., постановено от Върховния административен съд, и че това решение впоследствие е отменено с решението от 18 декември 2003 г. на Обединените административни отделения на Върховния административен съд.

В своето решение Обединените отделения на Върховния административен съд приемат, че поглъщането на Demirbank от Фонда за гарантиране на влоговете въз основа на раздел 14, параграфи от (б) до (г) от Закона за банковата дейност, е незаконосъобразно и съответно обявява акта за нищожен. Постановява се, че решението относно поглъщането на банката е прието без разследване на възможните опции, които да позволят на банката да установи баланс на ликвидността, и предприемане на съответните предпазни мерки, като се има предвид, че за банката би било възможно да продължи банковата си дейност, тъй като тя не е имала сериозни финансови проблеми до финансовата криза от ноември 2000 г., размерът на рисковия кредит на банката в държавни облигации за вътрешен заем, целящ осигуряване на държавния дълг, не е твърде висок в сравнение с общия ѝ кредит, качеството на активите ѝ е високо в сравнение с петте ѝ дъщерни банки в чужбина, мажоритарните акционери не са се насочвали към ресурсите на банката, банката е включена в обхвата на раздел 14 от Закон № 4389, за да може да разреши проблема си с ликвидността, и е изпълнила всички задължения към индивидуални и корпоративни клиенти, използвайки собствените си активи.

Следователно е ясно, че съгласно отмяната на решението относно поглъщането на Demirbank от Фонда за гарантиране на влоговете от Обединените отделения на Върховния административен съд, последващата продажба на Demirbank на HSBC Bank също е станала незаконосъобразна и решението, което е предмет на настоящото производство, следователно е незаконосъобразно. Поради това този акт е обявен за нищожен.“

16. Жалба и искане за поправка, подадени от Фонда, са отхвърлени съответно на 3 юни 2005 г. и 24 февруари 2006 г.

17. На 11 май 2006 г. вторият жалбоподател иска от Агенцията да се съобрази с решенията на Върховния административен съд и да ги изпълни. Позовавайки се на принципа restitutio in integrum, тя иска Demirbank да бъде върната на предишните ѝ собственици.

18. На 10 юли 2006 г. Агенцията уведомява втория жалбоподател, че е невъзможно да се изпълнят решенията, тъй като след продажбата ѝ на HSBC, Demirbank е отписана от търговския регистър.

II. ПРИЛОЖИМО НАЦИОНАЛНО ПРАВО

19. Раздел 14 от Закона за банковата дейност (Закон № 4389) гласи:

„1. Без да се засяга правото на Агенцията да образува съдебно производство срещу отговорни лица, ако резултатите от надзора разкрият сделки, които противоречат на този закон или на решения, взети и законодателство, въведено съгласно този закон, или на принципите и обичайната банкова практика, и които биха могли да застрашат сигурната дейност на въпросната банка, Агенцията предупреждава банката да коригира въпросните сделки в определен от нея срок и да предприеме необходимите мерки, за да се гарантира, че подобни сделки няма да бъдат допуснати в бъдеще. Банката трябва, в определените срокове, да предприеме изискваните от Агенцията мерки и да я уведоми за последиците от предприетите действия. В случай че изискваните мерки не бъдат предприети или сделки, застрашаващи сигурната дейност на банката, се повтарят, Съветът е оправомощен, в зависимост от естеството и значението на въпросните сделки, да предприеме и приложи всички необходими мерки за сигурната дейност на банката и за защита на вложителите, включително, но не само, следните:

(а) да назначава нови членове на Съвета, като освобождава или заменя всички или част от членовете на Управителния съвет или като увеличава броя на местата в него;

(б) да ограничава дейността на банката по такъв начин, че да обхваща цялата ѝ организация или само тези от съответните ѝ клонове, или отношенията ѝ с кореспондентски банки,

(в) да увеличава дължимата от банката премия за застраховка на влоговете или да изисква провизии до сто процента за влоговете, които приема.

Възнаграждението на всеки член на Управителния съвет, който ще бъде назначен в банката съгласно настоящия раздел, се определя от Съвета и се изплаща от Фонда.

2. (а) А. А. по своя преценка, установи, че активите на банката са недостатъчни или предстои да станат недостатъчни за покриване на нейните пасиви по отношение на падежа, или ако банката не спазва разпоредбите, регулиращи ликвидността, Агенцията може да инструктира банката да приложи одобрен от Агенцията план за действие за отстраняване на неизпълнението и може също, с цел укрепване на ликвидността, да предостави на банката подходящ срок и да изисква от нея:

и да предприеме други мерки, които могат да бъдат счетени за подходящи.

(б) А. А. по своя преценка, установи, че банка е на път да фалира или че не покрива минималното ниво на капитал, което трябва да поддържа съгласно приложимите разпоредби, Агенцията може да инструктира банката да приложи одобрен от Агенцията план за възстановяване на капитала за разрешаване на ситуацията, и да изисква от банката да увеличи капитала си или да набави средства, които се квалифицират като капитал. Агенцията може също, с цел укрепване на капитала, да изисква от нея:

и да предприеме други мерки, които могат да бъдат счетени за подходящи.

3. А. А. по своя преценка установи, че

(а) банката не е предприела изцяло или частично мерките, посочени в параграф 2 по-горе, финансовата структура на банката не може да бъде укрепена, дори ако мерките са предприети изцяло или частично, или финансовата структура е станала толкова слаба, че не може да бъде укрепена, дори ако тези мерки са предприети, или

(б) банката не може да изпълнява задълженията си, когато те станат дължими, или

(в) стойността на пасивите на банката надвишава стойността на активите, в съответствие със стандартите за оценка, определени от Съвета за прилагането на този раздел, или

(г) продължаването на дейността на банката би застрашило правата на вложителите и сигурността и стабилността на финансовата система,

Съветът може да прехвърли управлението и контрола, както и привилегиите на акционерите, с изключение на дивидентите, на банката на Фонда или да отнеме лиценза на банката за извършване на банкови операции и/или за приемане на влогове, с утвърдителен вот на поне петима членове на Съвета.“

Член 138 § 4 от турската Конституция гласи:

„Органите на изпълнителната и законодателната власт и властите трябва да спазват съдебните решения; те не могат при никакви обстоятелства да изменят съдебни решения или да отлагат тяхното изпълнение.“

Член 28 § 2 от Административнопроцесуалния кодекс гласи:

„Решенията и присъдите по административни искове, касаещи конкретна сума, се изпълняват ... съгласно разпоредбите на обикновеното право.“

Съгласно раздел 82, параграф 1 от Закона за изпълнението и несъстоятелността (Закон № 2004), държавно имущество не може да бъде запорирано.

ПРАВОТО

I. ОБЕДИНЯВАНЕ НА ЖАЛБИТЕ

20. Предвид сходния им фактически и правен контекст, Съдът решава, че двете жалби следва да бъдат обединени съгласно член 42, параграф 1 от Правилника на Съда.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6, ПАРАГРАФ 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

21. Жалбоподателите се оплакват от продължителното неизпълнение от страна на националните власти на задължителните решения на Върховния административен съд, отменящи споразумението за прехвърляне на Demirbank на Фонда за гарантиране на влоговете и последващата ѝ продажба от последния на HSBC Bank. Те твърдят, че продължаващото неизпълнение на решенията представлява нарушение на правото им на справедлив съдебен процес и на мирно ползване на притежанията им. Жалбоподателите също така твърдят, че незаконосъобразните административни актове представляват нарушение на правото им на мирно ползване на притежанията им. В тази връзка с оплакванията си, те се позовават на член 6 от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

Член 6, доколкото е приложим, гласи:

„При установяване на неговите граждански права и задължения ... всеки има право на справедливо и публично изслушване в разумен срок от независим и безпристрастен съд, установен от закона.“

Член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията гласи:

„Всяко физическо или юридическо лице има право на мирно ползване на притежанията си. Никой не може да бъде лишен от притежанията си, освен в обществен интерес и при условията, предвидени в закона и от общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби обаче по никакъв начин не накърняват правото на държавата да прилага такива закони, каквито намира за необходими за контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други вноски или санкции.“

Правителството оспорва тези аргументи.

А. Допустимост

1. Статут на жертва

22. Правителството аргументира на първо място, че вторият жалбоподател, г-жа С. Ч. няма статут на жертва. В тази връзка то заявява, че производството за отмяна на споразумението на Фонда за поглъщане на Demirbank е образувано от дружеството жалбоподател, а вторият жалбоподател не е страна по това производство. То също така аргументира, че вторият жалбоподател е миноритарен акционер и няма право да подава жалба в Съда по отношение на Demirbank.

23. Съдът отбелязва, че първата жалба (№ 31833/06) е подадена от Cıngıllı Holding, основният акционер на Demirbank. Cıngıllı Holding е страна по националното производство, образувано срещу Агенцията с цел отмяна на решението за поглъщане на Demirbank. Втората жалба (№ 37538/06) е подадена от г-жа С. Ч. която се оплаква, че решението за отмяна на продажбата на Demirbank на HSBC никога не е изпълнено. Ясно е, че вторият жалбоподател е страна по това производство пред националните съдилища (вж. параграф 13 по-горе) и също така е акционер в Demirbank.

24. Съдът припомня, че за да може да подаде петиция по силата на член 34 от Конвенцията, лице, неправителствена организация или група лица трябва да може да твърди, че е жертва на нарушение на правата, установени в Конвенцията. За да твърди, че е жертва на такова нарушение, лицето трябва да е пряко засегнато от оспорваната мярка: следователно Конвенцията не предвижда подаването на actio popularis за тълкуване на установените в нея права или не позволява на отделни лица да се оплакват от разпоредба на националното право просто защото смятат, без да са пряко засегнати от нея, че тя може да противоречи на Конвенцията (вж. Burden срещу Обединеното кралство [ГК], № 13378/05, § 33, ЕСПЧ 2008, и Tănase срещу Молдова [ГК], № 7/08, § 104, ЕСПЧ 2010).

25. Следователно, съществуването на жертва, която е лично засегната от твърдяно нарушение на право по Конвенцията, е незаменимо за задействане на защитния механизъм на Конвенцията, въпреки че този критерий не трябва да се прилага по твърд и негъвкав начин (вж. Bitenc срещу Словения (реш.), № 32963/02, 18 март 2008 г.). Въпросът дали жалбоподателят може да твърди, че е жертва на твърдяното нарушение на Конвенцията, е релевантен на всички етапи от производството по Конвенцията (вж. Burdov срещу Русия, № 59498/00, § 30, ЕСПЧ 2002‑III).

26. Съдът тълкува понятието „жертва“ автономно и независимо от националните концепции, като тези относно интерес или процесуална правоспособност (вж. Sanles Sanles срещу Испания (реш.), № 48335/99, ЕСПЧ 2000-XI), но трябва да има предвид и дали жалбоподателят е бил страна по националното производство (вж. Micallef срещу Малта [ГК], № 17056/06, § 48, ЕСПЧ 2009).

27. Съдът отбелязва, че при обстоятелствата на настоящото дело финансовите интереси на втория жалбоподател безспорно са засегнати като акционер в Demirbank. Освен това, в националното производство не е имало спор относно процесуалната легитимация на втория жалбоподател пред съда. Следователно, съществото на нейното дело е разгледано на три нива на юрисдикция.

28. С оглед на гореизложеното и предвид необходимостта критериите, регулиращи статута на жертва, да се прилагат по гъвкав начин (вж. Aksu срещу Турция [ГК], №№ 4149/04 и 41029/04, § 54, ЕСПЧ 2012), Съдът приема, че вторият жалбоподател може да бъде считан за жертва на оплакваните факти по смисъла на член 34 от Конвенцията. Поради това отхвърля предварителното възражение на Правителството, че вторият жалбоподател не притежава статут на жертва.

2. Неизчерпване на вътрешноправните средства

29. Правителството заявява още, че жалбата следва да бъде отхвърлена поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, тъй като жалбоподателите не са образували производство за обезщетение пред националните съдилища съгласно член 12 от Административнопроцесуалния кодекс и член 125 от Конституцията.

30. Съдът отбелязва по-специално, че административните искове, предявени от жалбоподателите, са приключили в тяхна полза и нищожността ex tunc на оспорваните административни актове е потвърдена от националните съдилища. Вторият жалбоподател също така е поискал изпълнението на посочените решения, но не са предприети действия от административните власти, които са конституционно задължени да предприемат всички необходими мерки за възстановяване на фактическото и правното положение, което би настъпило, ако Demirbank не е била незаконосъобразно прехвърлена на Фонда. При тези обстоятелства не може да се очаква от жалбоподателите да са предприели по-нататъшни действия срещу държавата. Съдът също така отбелязва, че е разгледал подобно възражение в миналото и го е отхвърлил (вж. Süzer и Eksen Holding A.Ş. срещу Турция, № 6334/05, §§ 95-98, 23 октомври 2012 г.). Той не вижда причина да се отклони от тези констатации в настоящата жалба и заключава, че жалбоподателите са спазили изискването за изчерпване на вътрешноправните средства за защита.

31. Поради това отхвърля предварителното възражение на Правителството в това отношение.

3. Спазване на шестмесечния срок

32. И накрая, Правителството аргументира, че жалбата следва да бъде отхвърлена поради неспазване на шестмесечния срок. В тази връзка то твърди, че първото производство е приключило на 13 март 2006 г., а второто – на 24 февруари 2006 г.

33. Съдът отбелязва, че първото производство, отнасящо се до поглъщането на Demirbank, приключва на 13 март 2006 г., а първата жалба е подадена в Съда на 28 юли 2006 г. Второто производство, отнасящо се до отмяната на продажбата на Demirbank на HSBC, приключва на 24 февруари 2006 г., а искането на втория жалбоподател за изпълнение на оспорваното решение е отхвърлено на 10 юли 2006 г. Втората жалба е подадена в Съда на 13 септември 2006 г. Съответно, и двете жалби са спазили шестмесечния срок и предварителното възражение на Правителството следва да бъде отхвърлено.

34. Съдът отбелязва, че настоящата жалба не е явно неоснователна по смисъла на член 35, параграф 3 (а) от Конвенцията. Той също така отбелязва, че тя не е недопустима на други основания. Поради това трябва да бъде обявена за допустима.

Б. По същество

35. Позовавайки се на член 6 от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, жалбоподателите се оплакват от неизпълнението от страна на административните власти на поредицата решения в тяхна полза от Върховния административен съд.

36. Правителството поддържа, че изпълнението на оспорваните съдебни решения не е забавено; по-скоро е било невъзможно de jure и de facto да бъдат изпълнени, тъй като Demirbank е била отписана от регистрите и следователно нейната юридическа правосубектност е престанала да съществува. То поддържа още, че е било невъзможно Demirbank да бъде възродена, тъй като властите не са имали правомощия да го направят.

1. Член 6 от Конвенцията

37. Съдът припомня, че изпълнението на решение, постановено от всеки съд, трябва да се разглежда като неразделна част от „изслушване“ по смисъла на член 6 (вж. Hornsby срещу Гърция, 19 март 1997 г., § 40, Доклади на решения и присъди 1997-II). Той се позовава на своята обширна съдебна практика относно неизпълнението или забавеното изпълнение на окончателни национални съдебни решения (вж. наред с много други дела, Tacea срещу Румъния, № 746/02, 29 септември 2005 г.; Jeličić срещу Босна и Херцеговина, № 41183/02, §§ 38-39, ЕСПЧ 2006-XII; Yuriy Nikolayevich Ivanov срещу Украйна, № 40450/04, §§ 51-57, 15 октомври 2009 г.; и Süzer и Eksen Holding A.Ş., цитирано по-горе, § 114).

38. Горните принципи са от още по-голямо значение в контекста на административно производство, отнасящо се до спор, чийто изход е решаващ за гражданските права на ищеца. С подаването на жалба за съдебен контрол пред най-висшия административен съд на държавата, ищецът търси не само отмяна на оспорваните решения, но преди всичко и отстраняване на техните последици. Ефективната защита на страна по такова производство и възстановяването на законността предполагат задължение от страна на административните власти да се съобразят с решението на този съд. Административните власти представляват един елемент от държава, подчинена на върховенството на закона, и техните интереси съответно съвпадат с необходимостта от правилното правораздаване. Когато административните власти отказват или не успяват да се съобразят, или дори забавят това, гаранциите по член 6, ползвани от ищеца по време на съдебната фаза на производството, се обезсмислят (вж. Hornsby, цитирано по-горе, § 41).

39. Сложността на националната процедура по изпълнение или на държавната бюджетна система не може да освободи държавата от нейното задължение по Конвенцията да гарантира на всеки правото на изпълнение на обвързващо и изпълнително съдебно решение в разумен срок. Нито пък държавен орган може да се позовава на липса на средства или други ресурси (като жилища) като извинение за неизпълнение на съдебно парично задължение (вж. Burdov срещу Русия (№ 2), № 33509/04, § 70, ЕСПЧ 2009, и Süzer и Eksen Holding A.Ş., цитирано по-горе, § 116).

40. Съдът отбелязва, че в настоящия случай националните съдилища отменят решението за прехвърляне на Demirbank на Фонда за гарантиране на влоговете и последващата ѝ продажба от последния на HSBC Bank.

41. Съдът приема, че може изключително да възникне ситуация, при която изпълнението restitutio in integrum на съдебно решение, обявяващо административни актове за незаконосъобразни и нищожни, може само по себе си да се окаже обективно невъзможно поради непреодолими фактически или правни пречки. В такива ситуации обаче и в съответствие с правото на достъп до съд, гарантирано от член 6, параграф 1 от Конвенцията, държава-членка трябва, добросъвестно и по собствена инициатива, да разгледа други алтернативни решения, които могат да отстранят незаконосъобразните последици от нейните актове, по-специално присъждането на обезщетение.

42. Съдът припомня, че на 11 май 2006 г. вторият жалбоподател иска от Агенцията да се съобрази с решенията на Върховния административен съд и да ги изпълни. Позовавайки се на принципа restitutio in integrum, тя иска Demirbank да бъде върната на предишните ѝ собственици. На 10 юли 2006 г. Агенцията просто отговаря, че е невъзможно да се изпълнят решенията, тъй като след продажбата ѝ на HSBC, Demirbank е отписана от търговския регистър (вж. параграфи 17-18 по-горе).

43. Съдът отбелязва, че Правителството по този начин не е демонстрирало, че Агенцията е предприела каквито и да е действия в опит да отстрани ситуацията на жалбоподателите в светлината на решенията, отменящи прехвърлянето на Demirbank и нейната продажба на HSBC. В тази връзка Съдът отбелязва, че в отделно производство, което е източник на свързана жалба до Съда (вж. Reisner срещу Турция, № 46815/09, 21 юли 2015 г.), Върховният административен съд приема в решение от 16 март 2009 г., че изпълнението на решението от 5 ноември 2004 г. (вж. параграф 11 по-горе) може да бъде осигурено чрез връщане на надзорните и изпълнителните права на акционерите на Demirbank и не изисква възстановяването на действителните акции, което така или иначе би било невъзможно.

44. В светлината на гореизложеното, Съдът намира, че пълното бездействие от страна на Агенцията в отговор на искането на втория жалбоподател за изпълнение на решенията на Върховния административен съд ефективно лишава жалбоподателите от правото им на достъп до съд.

45. Съответно, налице е нарушение на член 6 от Конвенцията.

2. Член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията

46. Съдът се позовава на своята установена практика относно структурата на член 1 от Протокол № 1 и начина, по който следва да се прилагат трите правила, съдържащи се в тази разпоредба (вж. наред с много други източници, J.A. Pye (Oxford) Ltd и J.A. Pye (Oxford) Land Ltd срещу Обединеното кралство [ГК], № 44302/02, § 52, ЕСПЧ 2007-III; Bruncrona срещу Финландия, № 41673/98, §§ 65-69, 16 ноември 2004 г.; и Broniowski срещу Полша [ГК], № 31443/96, § 134, ЕСПЧ 2004-V).

47. Съдът припомня, че всяка намеса на публична власт в мирното ползване на притежания следва да бъде законна, да е в обществен интерес и да преследва легитимна цел със средства, разумно пропорционални на целта, която се стреми да се постигне (вж. Doğrusöz и Aslan срещу Турция, № 1262/02, § 27, 30 май 2006 г.; и Moskal срещу Полша, № 10373/05, §§ 49-50, 15 септември 2009 г.).

48. Една намеса в мирното ползване на притежания следователно трябва да постигне „справедлив баланс“ между изискванията на публичния или общ интерес на общността и изискванията за защита на основните права на индивида.

49. Съдът отбелязва, че в настоящия случай жалбоподателите са акционери на Demirbank, която е поета от държавните власти, и съответно безспорно е налице намеса в тяхното право на собственост (вж. Süzer и Eksen Holding A.Ş., цитирано по-горе, § 143; Capital Bank AD срещу България, № 49429/99, § 130, ЕСПЧ 2005-XII (извлечения)). Що се отнася до това коя разпоредба от член 1 на Протокол № 1 е приложима в настоящия случай, Съдът отбелязва, че решението на Съвета за поглъщане на Demirbank е взето ясно като мярка за контрол върху банковия сектор в страната. Вярно е, че то включва лишаване от собственост, но при тези обстоятелства лишаването е съставен елемент от схема за контрол върху банковата индустрия. Следователно в настоящия случай е приложим вторият параграф на член 1 от Протокол № 1 (вж. Süzer и Eksen Holding A.Ş., цитирано по-горе, §§ 146 и 147).

50. Съдът сега е призован да определи дали намесата е отговаряла на изискването за законност, преследвала е легитимна цел и е била пропорционална на преследваната цел. В тази връзка той отбелязва, че националните съдилища отменят решението относно поглъщането на Demirbank от Фонда за гарантиране на влоговете и последващата ѝ продажба от последния на HSBC Bank. По този начин съдилищата съответно приемат, че административните актове са били незаконосъобразни (вж. параграфи 11 и 15 по-горе). Съдът допълнително отбелязва, че оспорваните административни актове са обявени за нищожни с обратно (ex tunc) действие. При тези обстоятелства той следователно счита, че намесата в правото на жалбоподателите на ползване на техните притежания не може да се счита за законна по смисъла на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията (вж. Süzer и Eksen Holding A.Ş., цитирано по-горе, § 148).

51. Като се има предвид това, от Съда не се изисква да определя дали намесата в правото на жалбоподателите на мирно ползване на техните притежания е преследвала законна цел и, ако е така, дали е постигнат справедлив баланс между изискванията на общия интерес на общността и защитата на основните права на индивида.

52. Поради това Съдът заключава, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

III. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

53. Член 41 от Конвенцията гласи:

„А. С. установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, при необходимост, предоставя справедливо обезщетение на пострадалата страна.“

54. По отношение на имуществените вреди, жалбоподателите заявяват, че Cıngıllı Holding е притежавало 74, 9% от акциите в Demirbank, а г-жа Чънгъльъоглу – 0, 023% от нейните акции. По това време банката се нарежда на пето място сред най-големите частни банки в Турция, със 193 местни и 35 чуждестранни клона и 3885 служители. Жалбоподателите преди всичко искат restitutio in integrum на активите, които са притежавали на 6 декември 2000 г. Като алтернатива, те предлагат Правителството да ги обезщети за имуществените им загуби чрез компенсация. В тази връзка, дружеството жалбоподател иска 742 000 000 евро (EUR), а вторият жалбоподател – 2 200 000 EUR за имуществено обезщетение.

55. По отношение на неимуществените вреди, жалбоподателите съвместно искат общо 100 000 EUR.

56. И накрая, жалбоподателите претендират 50 000 EUR за разноски и такси, без да представят никакви подкрепящи документи.

57. Правителството оспорва исковете. То твърди, че е било невъзможно да се изпълнят решенията на националния съд и че установяването на нарушение следва да се счита за достатъчно обезщетение.

58. При обстоятелствата на делото Съдът счита, че въпросът за прилагането на член 41 не е готов за решение. Поради това е необходимо въпросът да бъде отложен, като се вземе предвид възможността за споразумение между ответната държава и жалбоподателите (член 75, параграфи 1 и 4 от Правилника на Съда).

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ,

1. Решава да обедини жалбите;

2. Обявява, единодушно, жалбите за допустими;

3. Постановява, с шест гласа срещу един, че е налице нарушение на член 6 от Конвенцията;

4. Постановява, единодушно, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;

5. Постановява, единодушно, че въпросът за справедливото обезщетение по член 41 от Конвенцията не е готов за решение, и съответно:

(а) отлага разглеждането на посочения въпрос изцяло;

(б) приканва Правителството и жалбоподателите да представят, в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно, съгласно член 44, параграф 2 от Конвенцията, своите писмени становища по въпроса и по-специално да уведомят Съда за всяко споразумение, което могат да постигнат;

(в) отлага по-нататъшната процедура и делегира на Председателя на Отделението правомощието да я определи при необходимост.

Изготвено на английски език и писмено нотифицирано на 21 юли 2015 г. съгласно член 77, параграфи 2 и 3 от Правилника на Съда.

В съответствие с член 45, параграф 2 от Конвенцията и член 74, параграф 2 от Правилника на Съда, към настоящото решение са приложени следните отделни мнения:

(а) съвпадащо мнение на съдия Сайо;

(б) частично особено мнение на съдия Кьолбро.

В настоящия случай Обединените административни отделения на Върховния административен съд приемат, че преди да нареди прехвърлянето на Demirbank на Фонда за гарантиране на влоговете, Съветът за банково регулиране и надзор е следвало да извърши обективна оценка на финансовото състояние на банката. Върховният административен съд приема, че административният акт относно поглъщането на Demirbank от Фонда за гарантиране на влоговете е незаконосъобразен. Въпреки това настоящото решение счита, че решението на Съвета за поглъщане на Demirbank е взето ясно като мярка за контрол върху банковия сектор в страната. Вярно е, че то включва лишаване от собственост, но при тези обстоятелства лишаването е съставен елемент от схема за контрол върху банковата индустрия. Аз го виждам по друг начин. Съветът злоупотребява с контролните правомощия и конфискува собственост: Няма значение, че това се случва под прикритието на контрол.

59. С цялото ми уважение не съм съгласен с мнозинството, че е налице нарушение на член 6 от Конвенцията (вж. параграфи 40-45 от решението).

60. Изпълнението на съдебно решение е неразделна част от „процеса“ по смисъла на член 6 от Конвенцията и член 6 налага задължение на административните власти да се съобразят със съдебно решение. Когато административните власти отказват или не изпълняват, или дори забавят изпълнението, гаранциите по член 6, ползвани от ищеца по време на съдебната фаза на производството, се обезсмислят (вж. Hornsby срещу Гърция, 19 март 1997 г., § 40, Доклади на решения и присъди 1997-II).

61. В множество случаи Съдът е установявал нарушение на член 6, когато административните власти не са се съобразили с или не са изпълнили решение. Например, такива случаи се отнасят до неизпълнение на: плащане на дълг или обезщетение (Burdov срещу Русия, № 59498/00, §§ 36-38, ЕСПЧ 2002-III; Timofeyev срещу Русия, № 58263/00, §§ 40-43, 23 октомври 2003 г.; Metaxas срещу Гърция, № 8415/02, §§ 25-26, 27 май 2004 г.; и Simaldone срещу Италия, № 22644/03, §§ 48-56, 31 март 2009 г.); съобразяване с отмяна на заповед за отчуждаване (Katsaros срещу Гърция, № 51473/99, §§ 33-35, 6 юни 2002 г.); възстановяване на собственост или изплащане на обезщетение (Jasiūnienė срещу Литва, № 41510/98, §§ 28-32, 6 март 2003 г., и Sabin Popescu срещу Румъния, № 48102/99, §§ 68-76, 2 март 2004 г.); събаряне на сгради (Kyrtatos срещу Гърция, № 41666/98, §§ 31-32, ЕСПЧ 2003-VI (извлечения), и Ruianu срещу Румъния, № 34647/97, §§ 65-73, 17 юни 2003 г.); изгонване на лица от сграда (Prodan срещу Молдова, № 49806/99, §§ 50-56, ЕСПЧ 2004-III (извлечения)); предоставяне на достъп до публични документи (Kenedi срещу Унгария, № 31475/05, §§ 35-39, 26 май 2009 г.); прекратяване на промишлени и други дейности (Taşkın и други срещу Турция, № 46117/99, §§ 135-138, ЕСПЧ 2004-X, и Okyay и други срещу Турция, № 36220/97, §§ 72-74, ЕСПЧ 2005-VII); наемане на лице (Castren-Niniou срещу Гърция, № 43837/02, §§ 25-28, 9 юни 2005 г.); и предаване на осиновени деца на техните родители (Pini и други срещу Румъния, №№ 78028/01 и 78030/01, §§ 174-189, ЕСПЧ 2004-V (извлечения)).

62. С оглед на това, от съдебната практика също така следва, че задължението да се съобразят с или да изпълнят решение не може да се тълкува по начин, който би наложил непосилна тежест на административен орган. С други думи, може да има изключителни обстоятелства, които могат да оправдаят неизпълнението на решение. Така на практика може да е невъзможно de facto или de jure да се изпълни решение (вж. Loiseau срещу Франция, № 46809/99, § 19, 28 септември 2004 г.; Manoilescu и Dobrescu срещу Румъния и Русия (реш.), № 60861/00, §§ 67-82, ЕСПЧ 2005-VI; Treska срещу Албания и Италия (реш.), № 26937/04, ЕСПЧ 2006-XI (извлечения); Société Cofinfo срещу Франция (реш.), № 23516/08, 12 октомври 2010 г.; Sofiran и BDA срещу Франция, № 63684/09, §§ 50-56, 11 юли 2013 г.; и Süzer и Eksen Holding A.Ş. срещу Турция, № 6334/05, § 123, 23 октомври 2012 г.).

63. Когато съдебно решение налага конкретно задължение на административен орган (да плати определена сума пари или да предприеме определени действия), спазването на решението може лесно да бъде оценено. Когато обаче съдебно решение отменя административно решение като незаконосъобразно, може да е по-малко ясно какво трябва да направи административният орган, за да се съобрази с и да даде ефект на решението. Когато административният орган е отхвърлил незаконосъобразно заявление за разрешение, одобрение или обезщетение, същият орган може да трябва да преразгледа заявлението в светлината на констатациите на националния съд. Когато административният орган е отхвърлил незаконосъобразно искане или е наложил задължение на дадено лице, административният орган може също да носи отговорност да изплати обезщетение за вреди, причинени от незаконосъобразното решение. Административният орган може също да трябва да промени бъдещото си поведение или практика в светлината на съдебното решение. По този начин, начинът, по който административен орган ще трябва да се съобрази със съдебно решение, отменящо дадено решение, ще зависи от конкретните обстоятелства на случая, включително характера на въпросното решение, фактическото положение след отмяната и искането, направено от ищеца в производството.

64. В настоящия случай Върховният административен съд отменя решението за прехвърляне на Demirbank на Фонда и последващата ѝ продажба от последния на HSBC Bank. Решенията на Върховния административен съд отменят прехвърлянето и обявяват договора за продажба за нищожен, но те не налагат конкретни задължения на Агенцията, например да възстанови банката в предишното ѝ състояние. Въпреки това от Агенцията се изисква да се съобрази с констатациите в решенията.

65. Вторият жалбоподател е поискал от Агенцията да се съобрази с решенията и да ги изпълни, като върне Demirbank на предишните ѝ собственици (вж. параграф 17 от решението). С други думи, вторият жалбоподател е поискал restitutio in integrum. Тъй като обаче Demirbank е била продадена на и обединена с HSBC Bank и вече не съществува като юридическо лице, Агенцията е уведомила втория жалбоподател, че е невъзможно да се изпълнят решенията по нейното искане (вж. параграф 18 от решението). Вторият жалбоподател не е поискал обезщетение за вреди, нито е образувал производство за оспорване на твърдяната невъзможност за изпълнение на решенията.

66. При конкретните обстоятелства на случая Агенцията не може да бъде обвинявана за това, че не е върнала Demirbank на предишните ѝ собственици. Както бе споменато, банката е била продадена на и обединена с друга частна банка и самата тя е престанала да съществува и е била отписана от търговския регистър.

67. Както е споменато в решението (вж. параграф 43), Върховният административен съд е оценил прехвърлянето и последващата продажба на Demirbank в отделно производство, което е източник на свързана жалба до Съда (вж. Reisner срещу Турция, № 46815/09, § 28, 21 юли 2015 г.). В своето решение от 16 март 2009 г. Върховният административен съд заявява, че „решението не може да бъде изпълнено, тъй като акциите на Demirbank са престанали да съществуват в резултат на загубата на нейната юридическа правосубектност след сливането ѝ с HSBC“. С други думи, националните съдилища изрично признават, че restitutio in integrum е невъзможно.

68. Фактът, че е било невъзможно да се възстанови състоянието, съществуващо преди незаконосъобразните – и впоследствие отменени – решения, не означава, че Агенцията не е трябвало да се съобрази с решенията. Фактическата и правна невъзможност за възстановяване на банката в предишното ѝ състояние, с всички нейни активи и пасиви, и връщането ѝ на предишните ѝ собственици би означавало, че Агенцията може да бъде държана отговорна да изплати обезщетение за вреди, претърпени в резултат на нейните незаконосъобразни решения.

69. По мнението на мнозинството „пълното бездействие от страна на Агенцията в отговор на искането на втория жалбоподател за изпълнение на решенията на Върховния административен съд ефективно лишава жалбоподателите от правото им на достъп до съд“ (вж. параграф 44 от решението). Аз с цялото си уважение не съм съгласен с това твърдение. Вторият жалбоподател е поискал от Агенцията само да върне банката на предишните ѝ собственици. Тя никога не е искала обезщетение за вреди.

70. По мое мнение Агенцията не може да бъде обвинявана за това, че не е „разгледала други алтернативни решения“ (вж. параграф 41 от решението) по собствена инициатива, например като е предложила да плати обезщетение за вреди на втория жалбоподател, който не е направил такова искане.

71. Освен това, случаят се различава от Süzer и Eksen Holding A.Ş. (цитирано по-горе), където Съдът действително установява нарушение на член 6 в случай, отнасящ се до прехвърляне на друга банка в Турция (вж. §§ 119-133). В това решение националните власти са проявили постоянно и пълно бездействие, независимо от окончателните решения, отменящи прехвърлянето на въпросната банка, и независимо от последващи искания от жалбоподателите за изпълнение на решенията, както и от последващи съдебни решения, установяващи, че на предишните собственици следва да бъде предоставено необходимото разрешение за създаване на нова банка (вж. по-специално §§ 122, 124, 127 и 130).

72. Ето защо, като се има предвид характера на съдебните решения (отменящи административни решения), невъзможността за възстановяване на ситуацията, съществувала преди вземането на незаконосъобразните решения, и липсата на иск за обезщетение или на каквито и да е други искания освен restitutio in integrum, по мое мнение, не е налице нарушение на член 6 от Конвенцията.