В.Д обжалва Решение № 13286/31.10.2018 г. на Върховния административен съд, тричленен състав на V отделение, по адм. дело № 11157/2017 г., с което е отхвърлено оспорването му на Заповед № 8121К-5542/22.06.2017 г. на министъра на вътрешните работи за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и прекратяване на служебното му правоотношение в МВР на основание чл. 194, ал. 2, т. 1, предл. 1 и т. 4, чл. 203, ал. 1, т. 7, предл. 2, т. 8, предл. 2, т. 13 и чл. 226, ал. 1, т. 8 ЗМВР.
Ответникът – министърът на вътрешните работи, е на позиция за неоснователност на жалбата.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на атакуваното решение.
Касационната жалба е допустима, но неоснователна.
1. Неоснователен е главният довод на касатора, че дисциплинарно-наказващият орган е следвало, констатирайки взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“, да извърши единствено процедурата по чл. 214, ал. 3 ЗМВР по временно отстраняване от длъжност, а не да образува и приключи дисциплинарното производство.
Временното отстраняване от длъжност представлява забрана за служителя да изпълнява задълженията си за определен период от време. Тази форма на административна принуда не е пречка за развитието на дисциплинарното производство, напротив – прилага се по повод на образуването му (вж. чл. 214, ал. 2 ЗМВР преди обявяването на разпоредбата за противоконституционна с РКС № 10 от 2018 г. – ДВ, бр. 48 от 2018 г.). Отстраняването от длъжност и дисциплинарното производство не се изключват взаимно, а връзката между тях е обратна на твърдяната. В подкрепа на този извод е и разрешението на чл. 214, ал. 5 ЗМВР – служителят се възстановява на заеманата длъжност при прекратяване на дисциплинарното производство или когато не му бъде наложено наказание „уволнение“, т. е. съдбата на отстраняването е поставена в зависимост от приключването на дисциплинарното производство, което по хипотеза предполага провеждането му и издаването на съответен заключителен акт.
2. Привличането на касатора и като обвиняем за извършено от него престъпление в качеството му на длъжностно лице не е отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на дисциплинарното производство, независимо налице ли е идентичност в елементите от съставите на дисциплинарно нарушение и престъпление по НК.
а. Дисциплинарната и наказателната отговорност могат да се кумулират. Нормите, уреждащи съставите на всеки от двата вида отговорност, имат отделен обект на защита, различни са и правните последици от реализирането на съответната отговорност. Налагането на дисциплинарно наказание е възможно, дори и лицето да бъде оправдано по обвинението за извършено престъпление – то би могло да носи дисциплинарна отговорност, ако същото деяние съдържа признаците и на дисциплинарно нарушение. Затова изходът на наказателното производство не предрешава въпроса за наличието на основание за дисциплинарна отговорност. Едновременното провеждане и на двете производства, респ. налагането на дисциплинарно и на наказание по НК, не нарушава забраната за „двойна наказуемост за едно и също нещо“.
б. Чл. 203, ал. 1, т. 1 ЗМВР, на която се позовава касаторът, определя самото осъждане за умишлено престъпление от общ характер или лишаване от право да се заема държавна длъжност като тежко нарушение на служебната дисциплина. Разпоредбата урежда самостоятелно основание за налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“, породено от факта на осъждането, но не изключва, противно на тезата в касационната жалба, квалификацията на нарушенията по чл. 203, ал. 1, т. 7 и т. 8 ЗМВР. Всяка от разпоредбите установява отделен правопораждащ фактически състав, при който възниква отговорността, без значение от съществуването на наказателно производство – то е релевантно само в хипотезата по чл. 203, ал. 1, т. 1 ЗМВР и ако е приключило с влязла в сила осъдителна присъда.
3. Необсъждането в мотивите на обжалваното решение на коментираните по-горе доводи на оспорващия действително е процесуално нарушение на чл. 172а, ал. 2 АПК. Нарушението на съдопроизводствените правила е касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 2 АПК, когато е съществено. Такъв характер в случая то не притежава, доколкото допускането му не се е отразило на правилността на съдебния акт по крайния му правен резултат.
4. Възраженията за накърнено право на защита на Димитров в административното производство, както и относно спазването на сроковете по чл. 195 ЗМВР за налагане на дисциплинарно наказание, са разгледани от първата инстанция и изводите й се споделят от касационния състав – чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК.
5. При кореспондиращите с доказателствата фактически установявания на съда за осъществени от касатора, в качеството му на инспектор – разузнавач V степен в група „Противодействие на криминалната престъпност“ на Сектор „Криминална полиция“ към 01 РУ при ОДМВР – Русе, нарушения, изразяващи се в предаване на информация чрез „Вайбър“ на трето лице за планирана специализирана полицейска операция за наркотици, посочване на имената на служителите от областната дирекция, работещи по линия на наркотиците, и ползване при липсата на служебна необходимост на правата на достъп до информационната система, правилно деянията са квалифицирани като тежки нарушения на служебната дисциплина в проявните им форми на използване на служебното положение за облага на трети лица, злоупотреба с доверие и несъвместимост с конкретно цитираните в заповедта етични правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. С факта на извършено нарушение от тази категория чл. 203, ал. 1 ЗМВР обвързва като последица компетентността на органа със задължението за налагане на дисциплинарното наказание по чл. 197, ал. 1, т. 6 от закона. Съответстващ на материалния закон е решаващият извод на съда за законосъобразността на заповедта.
Отсъствието на заявените касационни основания и на констатирани при служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК мотивират оставянето в сила на обжалваното решение – чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК.
Воден от горното, Върховният административен съд, петчленен състав на II колегия РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 13286/31.10.2018 г. на Върховния административен съд, тричленен състав на V отделение, по адм. дело № 11157/2017 г. Решението е окончателно.