Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на М. В. М. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Л. Г., против въззивното решение № ІІ-61 от 14 юли 2010 г., постановено по гр. д. № 1027 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му, с която е потвърдено решение № R-251 от 25 март 2010 г., постановено по гр. д. № 1575 по описа на районния съд в [населено място] за 2009 г. за обявяване на частична недействителност на завещателното разпореждане от завещание от 1 юни 1996 г. със завещател М. на земеделска земя до размер на идеална част на основание чл. 19, ал. 1 ЗН и частично е отменен констативен нотариален акт и за приемане за установено между М. и ищците В. и С. Ч. – двамата от [населено място], че Ч. са собственици на идеална част от процесната земеделска земя и за отмяна на това основание на нотариален акт.

В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, а и решението е недопустимо, защото въззивният съд е нарушил принципа на дипозитивност, приемайки, че по иск с правно основание по чл. 108 ЗС е включено и произнасяне по иск с правно основание по чл. 124 ГПК, тъй като ревандикацията инкорпорира две претенции за правна защита; в решението на районния иск няма диспозитив, с който да се отхвърля като неоснователен предявения иск по чл. 108 ЗС, но е уважен положителен установителен иск за собственост, поради което съдът се е произнесъл по непредявен иск и е излязъл извън спорния предмет, очертан в исковата молба; липсва законов текст за отмяна на нотариалния акт; ищците са твърдели, че завещателят не е собственик, защото се е снабдил с документ с невярно съдържание, а не защото има решение на поземлената комисия; съдът не е обсъдил трите необходими предпоставки за основателността на иска по чл. 108 ЗС в тяхната кумулативност и предявеният иск е следвало изцяло да се отхвърли; налице е противоречие между мотиви и диспозитив – макар да се приема, че е предявен иск по чл. 108 ЗС, се потвърждава решението на първата инстанция по установителен иск за собственост. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се търси произнасяне на ВКС по следните въпроси: при разглеждане на иск с правно основание по чл. 108 ЗС следва ли да се отхвърли изцяло същия при недоказани с оглед тежестта на доказване от страната на кумулативността на трите предпоставки – ищците да са собственици, ответникът да владее процесния имот и да го владее без основание; съдът служебно е променил предмета на делото, като приема, че произнасянето по иск по чл. 124 ГПК е произнасяне по иск с правно основание по чл. 108 ЗС; преклузията на чл. 266, ал. 1 ГПК за въвеждането на нови твърдения и искания пред въззивната инстанция с въззивна жалба представлява ли процесуално нарушение и води ли до незаконосъобразност на постановеното решение. Допускането на касационното обжалване по първите два въпроса се претендира на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (представят се решения на ВКС и ВС, постановени по реда на отменения ГПК), а по третия – по т. 3 на същия текст. Предвид характера на представената съдебна практика следва да се приеме, че касаторката всъщност претендира не основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по т. 2, тъй като разрешенията на състави на ВС и ВКС по отменения ГПК не се обхващат от хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – така се приема в т. 3 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК.

Ответниците В. Д. Ч. и С. Д. Ч. – двамата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Л. К., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочат доводи за недопускане на касационното обжалване и за неоснователността на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Във въззивното решение в атакуваната му част е прието, че саморъчното завещание според представеното решение на общинската служба “Земеделие и гори” в [населено място], имащо конститутивно действие, разпростиращо се върху обекта на собствеността и по отношение на носителите на правото на собственост, собствеността е възстановена на наследници на Е. Б., а завещателят М. не е единственият неин наследник, защото ищците Ч. са наследници на идеална част от имота по силата на наследственото правоприемство от своята майка – дъщеря на Б., поради което към момента на откриване на наследството завещателят М. не е бил собственик на целия имот, а само на половината от него и така завещанието за другата половина е недействително по силата на чл. 19, ал. 1 ЗН; районният съд е отхвърлил претенцията по предаване на владението на имота, но е уважил установителния иск за собственост, като предявеният иск действително е ревандикационен, но той инкорпорира две претенции за правна защита – установяване, че ищецът притежава право на собственост върху процесния имот и осъждане на ответника да му предаде владението или държането върху него; съдът е отхвърлил ревандикационната претенция поради липса на доказателства касаторката да владее фактически имота, но това не води до недопустимост на претенцията в установителната й част или до необходимост от изменение на иска, а само до неоснователност на претенцията й в осъдителната й част; отмяната на констативния нотариален акт за собственост намира своето основание в чл. 537, ал. 2 ГПК.

К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.

Представената съдебна практика не сочи на противоречиво разрешаване на първия процесуалноправен въпрос, който се свежда до следното: допустимо ли е при предявен ревандикационен иск в случай, че ответникът не владее имота, съдът да се произнесе по установяване на претенцията за собственост по реда на чл. 124 ГПК, без такъв отделен иск да е предявен. Посочената съдебна практика разглежда чистия случай на иск по реда на чл. 108 ЗС. Константно обаче се приема от съдилищата в страната, че осъдителният иск за собственост съдържа в себе си преди всичко установяване на принадлежността на правото на собственост, след което се преценяват и останалите два елемента – осъществяваната от ответника власт върху имота и наличието на основание за нея. В тази връзка е и цитираното от въззивния съд решение № 656 по гр. д. № 1832 за 2008 г. на ІV ГО, а и ВКС в задължителната си съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 и сл. ГПК приема, че осъдителният иск по чл. 108 ЗС съдържа в себе си освен иск за установяване правото на собственост, така и искане за предаване на владението на вещта – така се приема в решение № 665 по гр. д. № 1921 за 2009 г. на І ГО. Ето защо липсва основание да се допусне касационното обжалване по поставения процесуалноправен въпрос, тъй като е допустимо при предявен ревандикационен иск в случай, че ответникът не владее имота, съдът да се произнесе по установяване на претенцията за собственост по реда на чл. 124 ГПК, без такъв отделен иск да е предявен.

Отговорът на първия процесуалноправен въпрос предопределя същия извод и за втория процесуалноправен въпрос, който следва да се конкретизира така: може ли съдът служебно да променя предмета на делото, като приема, че произнасянето по иск по чл. 124 ГПК е произнасяне по иск с правно основание по чл. 108 ЗС. Освен това касационният съд намира за нужно да отбележи, че с оглед дадения отговор на първия процесуалноправен въпрос трябва да се приеме, че не е налице подобна промяна на предмета на делото от страна на съда.

Третият процесуалноправен въпрос не обосновава общото основание за допускане до касационно обжалване, тъй като касаторката е пропуснала да отбележи кои именно нови твърдения и искания са въведени пред въззивната инстанция с въззивната жалба, за да се преценява приложението на чл. 266, ал. 1 ГПК. Поставеното питане е общо, а и по приложението на чл. 266 ГПК е налице достатъчна и непротиворечива задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 и сл. ГПК, за да е необходимо тълкуването на правилото на закона при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Освен касационната жалба на М. В. М. от [населено място], е подадена и насрещна касационна жалба от В. Д. Ч. и С. Д. Ч. – двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Л. К., срещу същото въззивно решение на окръжния съд в [населено място], но в останалата му, неатакувана от М. част. Предвид недопускането на касационното обжалване по касационната жалба на М. М. и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на В. и С. Ч. не се разглежда.

Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационното обжалване на решение № ІІ-61 от 14 юли 2010 г., постановено по гр. д. № 1027 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: