Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение от 25.10.2010г. по гр. д.№ 348/2010г., с което Апелативен съд София е осъдил ДА „Н. с.”-София да заплати на Ц. С. С. на основание чл. 261, ал. 1 от ЗМВР отм. сумата от 11 254.32 /единадесет хиляди двеста петдесет и четири/ лева, ведно със законната лихва от 20.08.2007 г. до окончателното й заплащане.

Жалбоподателят - ДА „Н. с.”-София поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, по който има противоречиво произнасяне на съдилищата. Моли да се допусне касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Ответникът Ц. С. С. в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка

за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:

Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.

Въззивният съд е, като е отменил първоинстанционното решение частично, е осъдил ДА „Н. с.”-София да заплати на Ц. С. С. на основание чл. 261, ал. 2 от ЗМВР отм. сумата от 11 254.32 /единадесет хиляди двеста петдесет и четири/ лева, ведно със законната лихва от 20.08.2007 г. до окончателното й заплащане. Установено е по делото, че със заповед № К-2519 от 18.06.1999 г. на Министъра на вътрешните работи, на основание чл. 253, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, ищецът е бил освободен от длъжност, но с решение № 7026 от 21.12.1999 г. по д. № 5952/1999 г. на ВАС, оставено в сила с решение № 1539 от 14.03.2000 г. на ВАС по адм. д. № 38 / 2000г., тази заповед е била отменена, като Ц. С. се върнал на заеманата преди уволнението длъжност. Установено е също така, че със заповед № К 3533 / 17.11.2003 г. на министъра на вътрешните работи ищецът отново е бил освободен от заеманата длъжност – експерт в дирекция на „Н. с. с.”, поради пенсиониране на основание чл. 253, ал. 1, т. 9 ЗМВР отм., При тези данни въззивният съд е приел, че намира приложение разпоредбата на чл. 261, ал. 1 ЗМВР отм. ( в редакцията му към момента на освобождаване на ищеца от длъжност), с оглед на която при освобождаване от служба на служителите по чл. 192, ал. 1, т. 1 се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20, умножени по 1, 45. Съдът е приел, че на ищецът е следвало да бъде заплатена сумата от 27 405 лв., според заключението на вещото лице, а служителят е получил през 1999 г. сумата от 16 150, 68 неденоминирани лева, на основание чл. 261, ал. 1 ЗМВР отм. и при това положение от сумата 27 405лв., дължима на основание чл. 261, ал. 1 ЗМВР отм. към момента на прекратяване на служебното правоотношение със заповед № К 3533 / 17.11.2003 г. на министъра на вътрешните работи съдът е приспаднал получената вече от ищеца на сума от 16 150, 68 лв. и му е присъдил разликата от 11 254, 32 лв. Прието е, че в случая не е приложима хипотезата на чл. 261, ал. 2 ЗМВР, тъй като не е налице „повторно освобождаване от служба”, тъй като заповед № К-2519 от 18.06.1999 г. на министъра на вътрешните работи е била отменена, като незаконосъобразна. При това положение заповед № К 3533 / 17.11.2003 г. на министъра на вътрешните работи се явява първа заповед за уволнение, при което се дължи обезщетение на основание чл. 261, ал. 1 ЗМВР отм..

В изложението си към касационната жалба жалбоподателят-работодател поддържа, че в решението е даден отговор на материалноправен въпрос от значение за спора, а именно за начина по който следва да се определи обезщетението в хипотезата на чл. 261, ал. 1 ЗМВР отм., по който въпроси има противоречиво произнасяне на съдилищата. Представя решение от 05.11.2009г. по гр. д.№4706/2008г.-ІІІг. о. на ВКС/по чл. 290/, в което е прието, че в хипотезата, при която е приложима втората алинея на чл. 261 ЗМВР отм. от дължимо се обезщетение по чл. 261, ал. 1 ЗМВР се приспада обезщетението, получено при предишно уволнение и решения на състави на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК.

С оглед на данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че по поставения за разглеждане въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Даденото от съда разрешение за начина, по който следва да се определи обезщетението, т. е. в хипотезата на чл. 261, ал. 1 ЗМВР отм., а не на ал. 2 на същия текст, е в съответствие с трайната съдебна практика, обективирана освен в представеното от жалбоподателя решение постановено по реда на чл. 290 от ГПК, така и в и решение от 13.04.2001г. по гр. д.№1617/2009г. ІVто г. о. на ВКС и решение по гр. д.№1280/2009г. ІVто г. о. на ВКС, имащи задължителен за съдилищата характер, в които е прието, че

само

при последващо освобождаване от служба в органите на МВР, при определяне на обезщетение по чл. 262, ал. 2 ЗМВР отм., се приспада съответният брой платени брутни заплати, а не сумите по тези заплати, като размерът на обезщетение при повторно освобождаване се изчислява на база заплата към последното уволнение, но на база прослужени години след последното освобождаване. В конкретния случай не е налице хипотезата на “повторно освобождаване и в съответствие с практиката на ВКС обезщетението е определено по реда на чл. 261, ал. 1 ЗМВР отм., Доколкото е съществувало колебание в практиката за това как следва да се определя обезщетението по чл. 261, ал. 1 ЗМВР отм. и съответно по ал. 2 на същия текст, то противоречието е преодоляно с даденото от ВКС задължително тълкуване на този въпрос в посочените по-горе решения, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Предвид изложените съображения, съдът

О п р е д е л и:

НЕ ДОПУСКА касационно

обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК на решение от 25.10.2010г. по гр. д.№ 348/2010г. на Апелативен съд София по жалба на ДА „Н.с.”-София.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: