При преценката за конституционносъобразност на оспорените разпоредби на § 5, ал. 2 и ал. 3 от ПЗР на ЗКН трябва да се изхожда както от природата на защитаваните обекти на собственост – движими вещи, представляваща културна ценност, така и от същността на давността като придобивен способ. Преди всичко посочените разпоредби се отнасят до ограничен кръг обекти, представляващи движими културни ценности - това са само археологическите паметници, получили статут на национално богатство при тяхната идентификация /§ 5, ал.2 и 3 ПЗР на ЗКН във връзка с чл. 53, ал. 1 и чл. 54 от същия закон/.Това означава, че ограничението е двойно – тези предмети трябва да се дефинират като археологически паметници съобразно чл. 53, ал. 1 ЗКН, т. е. те представляват само една част от културното наследство, което включва движими културни ценности, а според критериите на чл. 54, ал. 2 ЗКН те трябва да отговарят и на изискванията за автентичност, да имат висока научна и художествена стойност и да притежават качествата на уникалност и историческа значимост, т. е. този по-тесен обхват на движими културни ценности е допълнително ограничен само до най - високо стойностните обекти.Само по отношение на тях е предвидено, че при непредставяне на официален документ за доказване на произхода им от лицата, които ги държат, давността като придобивен способ се изключва, въпреки упражняваната от тези лица фактическа власт до приемането на ЗКН. Последните по силата на закона придобиват качеството на държатели на движимите архитектурни паметници, представляващи национално богатство.Давността е способ за придобиване, който е ориентиран към постигане на яснота и стабилност в правните отношения, свързани със собствеността в хипотезата, когато собственикът на вещта не е упражнявал правомощията си в това качество през продължителен период от време като не се е противопоставял на фактическата власт на владелеца върху същата вещ. В тази хипотеза за да се избегнат споровете и неяснотата...