Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Р. И. Е. лично и в качеството на [фирма], чрез адв. Г. Г. против решение № 30/08.03.2017 г. по в. гр. дело № 496/2016 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 768/08.06.2016 г. по гр. дело № 1689/2013 г. на Варненския окръжен съд, с което е уважен предявен иск от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество с правно основание чл. 28 от ЗОПДИППС отм. за отнемане в полза на държавата на имущество от жалбоподателя – недвижими имот, парична сума и парични вземания, съответно са обявени за относително недействителни по отношение на държавата, като извършени с имущество за неговото укриване, прикриване на незаконния му произход или на действителните права, свързани с него, на възмездни сделки и е отнето в полза на държавата даденото по тях и между лицата, посочени в решението, включително и жалбоподателя Р. И. Е..

Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.

В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. длъжен ли е съдът при изрично искане от ответника да мотивира определението, с което отказва да задължи ищеца да представи конкретни писмени документи в оригинал. В случай, че първата инстанция незаконосъобразно е отказала задължаването на ищеца по реда на чл. 183 ГПК, въззивната инстанция следва ли да отстрани процесуалното нарушение при решаването на делото по същество. Влече ли до неправилност на съдебния акт уважаването на искови претенции въз основа на писмени доказателства, които незаконосъобразно са били приети по делото, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. 2. мотивите на въззивния съд, с които той е приел, че е налице връзка между инкриминираното деяние и придобитото имущество много преди периода на извършването му и връзка между инкриминираното деяние, придобитото имущество и доходите на ответника през проверявания период, включително такива, установени в ревизионно производство срещу него са в противоречие с практиката на ВКС - т. решение № 7/30.06.2014 г. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК.3 третият въпрос съдът уточни и конкретизира, съобразно правомощията, предвидени в т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК. 4. въззивното решение е постановено и в противоречие със следната задължителна практика на ВКС – цитирани са решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК, 5. въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си предвидени в т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: относно наличието на претендираните суми по банковите сметка на ответника към момента на предявяване на иска по чл. 28 от ЗОПДИППД отм. предпоставка ли е за тяхното отнемане по чл. 4, ал. 1 от същия закон, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение на състав на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество – сега Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез А. В. държавен инспектор-юрист в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Останалите ответници по жалбата не са изразили становище.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.

От фактическа страна съдът е приел, че ответникът Р. Е. е осъден с влязла в сила присъда № 72/21.06.2012 год. на Окръжен съд Габрово за извършено престъпление по чл. 255 ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26 ал. 1 от НК, а именно – за това, че в периода м. април 2008 – октомври 2008 год. в [населено място] при условията на продължавано престъпление в качеството му на пълномощник на [фирма] избегнал установяване и плащане на данъчни задължения по ЗДДС в размер на 592 239, 05 лв, като потвърдил неистина – несъществуващо право на данъчен кредит и използвал документи с невярно съдържание при водене счетоводството на дружеството. С присъдата е наложено наказание конфискация на част от имуществото на осъдения. Прието е, че с влизане в сила на присъдата е изпълнена първата предпоставка на иска по чл. 4 ал. 1 от ЗОПДИППД отм.,

Прието е, че втората предпоставка, даваща основание за отнемане на имущество по реда на ЗОПДИППД отм. е наличието на съществено несъответствие между реализираните приходи и направените разходи от проверяваното лице. Според съда целта на закона, формулирана в чл. 2 е да се предотврати възможността за извличане на облаги от престъпна дейност, включително чрез разпореждане с имущество, придобито от такава дейност. Прието е, че за да се приложи санкцията по чл. 1 ал. 2 от ЗОПДИППД отм. е необходимо имуществото, с което осъденото лице се е облагодетелствало да е на значителна стойност (над 60 000 лв съгласно §1, т. 2 от допълнителните разпоредби), както и да се налице пряка или косвена връзка с престъплението.

Съдът е приел, че законни са всички доходи, за които страната може да докаже основание за получаването им. Възприето е становището, изразено в решение № 13 от 13.10.2012 год. по конституционно дело № 6/2012 год на Конституционния съд, според което на изследване подлежи имуществото, с което проверяваният е разполагал в началото и в края на изследвания период, увеличението му през същия период от законни източници (трудова дейност, частно предприемачество, наследяване, сделки и др.), направените през това време разходи и възникналите задължения. Значително несъответствие по смисъла на закона е налице, когато то не може да бъде оправдано със законните източници на забогатяване, следователно по метода на изключването следва да се приеме, че източникът на забогатяването е незаконен.

Прието е, че при определяне стойността на придобитите имущества те се оценяват по тяхната действителна пазарна стойност към момента на придобиване. Посочил е, че стойността на имуществото е обективна величина, която винаги може да се определи към даден момент и е различна от цената, по отношение на която страните по придобивната сделка са постигнали съгласие. Поради това според съда за целите на закона се взема предвид действителната стойност на имуществото съгласно използваната терминология на чл. 3 ал. 1 и § 1 т. 3 от ЗОПДИППД отм..

Съдът е приел, че неустановяването на законен източник за придобиване на имущество, не замества основателното предположение за връзка с престъпната дейност, а само освобождава Комисията от тежестта да я установи по несъмнен начин. Приел е също, че тежестта да докаже законен източник на средства лежи върху ответника, че такова пълно обратно доказване не е осъществено по делото.

Въззивния съд е приел, че за определяне стойността на имуществото се вземат предвид доходите на проверяваното лице с установен законен произход и разходите, които то и членовете на домакинството му са направили през проверявания период. Посочил е, че по делото са приети заключения на експертизи – автотехническа за оценка на МПС, съдебно-техническа с в. л. инж.К. В., за определяне пазарните стойности на недвижимите имоти, съдебно-икономическа с в. л. Р. С. - за определяне равностойността в левове и минимални работни заплати на придобитите имущества, както и изследване на разходите – платени публично-правни задължения, обичайните разходи за издръжка на домакинството, получените кредити, предоставени от лицето заеми и др.

Прието е, че експертизата е извършила детайлен анализ на съотношението приходи-разходи за всяка година от проверявания период, като салдото винаги е отрицателно, дори и във варианта по задачите, поставени от ответника. Посочил е, че в приходната част на заключението са отразени доходи от трудови правоотношения, получени суми от ЧСИ, получени суми по подадени годишни данъчни декларации, суми, изтеглени от банкови сметки на въззивника след приспадане на получените суми от ЧСИ, приходи от продажба на дружествени дялове и средства от отпуснат банков кредит. Прието е, че са съобразени направените от ответника Р. Е. и членовете на домакинството му разходи за придобиване на недвижими имоти, МПС, за учредяване на търговски дружества, погасителни вноски по банков кредит, за издръжка на живот съгласно данни от НСИ, пътувания в чужбина и страната, публично-правни задължения и дадени заеми на физически лица. Прието е също, че съпоставката между приходите и разходите сочи на отрицателна разлика в размер на 1599, 19 М..

Преценено е за неоснователно възражението на жалбоподателя, че законен приход представляват също и сумите по данъчните ревизионни актове за 2005-2008 год, върху които данъчната администрация е начислила дължими данъци. Прието е, че в тези ДРА се съдържат констатации, че ревизираното лице е разполагало с парични средства, които не са декларирани по надлежния ред, не са отразени в счетоводството на управляваното от него дружество, не са представени банкови или митнически документи, установяващи внос на стоки от чужбина, че тези констатации са послужили като основание за начисляване на дължимите данъци. Посочил е, че фактът на укриване и избягване на данъчната тежест върху реализираните приходи стои в основата на фактическия състав на престъплението, за което жалбоподателят е осъден. С оглед на това е изведен извод, че тези приходи не могат да се признаят за законни.

Съдът е приел, че оспорването на представените от ищеца документи е формално, че доколкото в по-голямата си част те представляват разпечатки от електронната страница на Търговския регистър, справки от имотния регистър и официални банкови документи, тяхната автентичност не подлежи на съмнение. С оглед на това е преценено за неоснователно оплакването на ответника за нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с приемането на тези доказателства от съда.

Прието е, че твърденията на жалбоподателя за получени средства от дарения и наследство не са доказани по несъмнен начин. Съдът е посочил, че от гласните доказателства, подробно обсъдени от първоинстанционния съд е установено, че ответникът е бил подпомаган от родителите си, че размерът на получените средства и факта на влагането им в придобиване на имуществата не е доказан.

Съдът е приел, че третата предпоставка, даваща основание за отнемане на имущество по реда на чл. 28 от ЗОПДИППД отм. е наличието на основателно предположение за връзка между придобитото и престъпната дейност, доколкото не е налице законен източник.

Възприета е практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 7 от 30.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС, според която е необходимо е да има връзка (пряка или косвена) между престъпната дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД отм. и придобиването на имуществото, чието отнемане е поискано от Комисията, както и че е достатъчно връзката да може обосновано да се предположи логически, с оглед обстоятелствата по делото и да не е установен законен източник за придобиването на имуществото. Съгласно разясненията в решението придобиването на имуществото следва да е от установената престъпна дейност, но връзката между тази дейност и придобиването може да е и косвена. Тя е такава, когато придобиването е опосредено чрез други действия, напр. с една или няколко пълни или частични трансформации на средства чрез разпоредителни сделки.

Според съда няма пречка да се установи или основателно да се предположи придобиване на имущество във връзка с престъпна дейност и назад във времето в срока по чл. 11 ЗОПДИППД отм., с оглед конкретните обстоятелства. Когато не е установен законен източник за придобиване на имуществото съдът следва да изгради изводите си за това налице ли е връзка между престъпната дейност и доходите, послужили за придобиване на имуществото, въз основа на конкретиката на случая; въз основа на фактите, свързани с вида на престъплението и цялостните данни за характера на осъществявана престъпна дейност.

Прието е, че в случая се касае за продължавана престъпна дейност, свързана с укриване на данъци в особено големи размери, която е осъществявана и преди инкриминирания период, индиция за което са съставените данъчни ревизионни актове за 2005, 2005, 2007 и 2008 год, констатиращи недекларирани доходи. Посочил е, че тази престъпна дейност е от естество да генерира значителни приходи с незаконен произход. Прието е, че в приложените към заключенията на СИЕ таблици са проследени приходите и разходите на Р. Е. по години. Прието е също, че от тях е установено например, че през 2006 год, т. е. преди периода, за който е осъден, ответникът е предоставял заеми на физически лица в общ размер 13 700 лв. и е внасял по банкови сметки суми в общ размер 378 209 лв, при реализирани приходи за годината в размер на 124 860 лв, според съда при недоказан произход на средствата. Приел е, че същото се наблюдава и за всяка предходна и следваща година, като салдото винаги е отрицателно. Съдът е приел, че не е установен произходът на средствата, които Р. Е. е давал в заем на физическите лица, нито пък на сумите, внесени в капитала на свързаните с него дружества. Посочил е, че през 2007 год, която също предхожда периода, инкриминиран с присъдата ответникът Р. Е. е направил общо разходи в размер на 491 036, 25 лв. при доказани приходи в размер на едва 66 381, 47 лв. Съдът е приел, че тези факти обуславят основателното предположение, че имуществото е придобито от със средства от незаконен произход.

Преценено е за неоснователно оплакването на ответника Р. Е., че съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в късното му уведомяване от съда за предоставената възможност за допълнителни въпроси към експертизата. Посочил е, че е установено от протокола, изготвен в с. з. на 31.03.2016 год, че процесуалният представител на ответника-жалбоподател се е явил, имал е възможност да зададе въпроси към вещото лице, и е заявил, че заключението е правилно и той няма допълнителни задачи към експертизата. Прието е, че съдът е допуснал допълнителна задача във връзка с исканията на ищеца и е насрочил дата за следващото съдебно заседание на 21.04.2016 год. На 04.04.2016 год. е постъпила молба от ищеца с изразено становище по експертизата, препис от която съдът връчил на ответника Е. за отговор в едноседмичен срок. С молба от 12.04.2016 год. ответникът представил платежно нареждане за внесен депозит за допълнителната СИЕ, а по-късно с молба от 20.04.2016 год. възразил срещу даване ход на делото на 21.04.2016 год. поради краткия срок. Изразил е и своето становище по исканията на ищеца. В съдебното заседание на 21.04.2016 год. процесуалният представител на ответника не се е явил, но съдът уважил молбата му за отлагане и насрочил делото за 28.04.2016 год., когато ответникът и неговият пълномощник отново не са се явили, поради което делото е било отложено за 19.05.2016 год. На това последно по делото заседание, въпреки редовното призоваване, представител на ответната страна не е присъствал. С оглед на това е формиран извод, че на страната са дадени достатъчно възможности както да изрази становище по експертизите, така и да участва при изслушването им в съдебно заседание, поради което не е налице твърдяното нарушение на съдопроизводствените правила. Прието е за неоснователно и оплакването, че съдът не е обсъдил гласните доказателства, като според съда това е направено изключително обстойно и задълбочено. Съдът е приел, че мотивите на първоинстанционния съд са подробни и аргументирани и същите са споделени напълно.

При посочените съображения Апелативен съд Варна е извел извода, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно и следва да бъде потвърдено.

По правните въпроси:

Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в редакцията на текста до изменението със ЗИДГПК обн. в Д.в. бр. 86/2017 г. на основание пар. 74 от ПЗР на ЗИДГПК.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението. Въпросът е поставен общо и схематично, и не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според практиката на ВКС, изразена в т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С оглед на това тълкуване се налага извода, че така формулиран общо въпросът не е правен и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос от изложението.

С т. решение № 7/30.06.2014 г. по т. дело № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС е прието, че е необходимо да има връзка (пряка или косвена) между престъпната дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД отм. и придобиването на имуществото. Достатъчно е връзката да може обосновано да се предположи логически, с оглед обстоятелствата по делото, както и да не е установен законен източник в придобиването на имуществото, за да бъде то отнето по реда на чл. 28 ЗОПДИППД отм.,

Конкретната престъпна дейност и обстоятелствата, от които се прави предположението за връзката с придобиването на имуществото, са тези, които определят релевантния период във всеки конкретен случай, който трябва да е в рамките на чл. 11 ЗОПДИППД отм., Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. Поради това не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този правен въпрос.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Жалбоподателят само е отбелязал, че мотивите противоречат на цитирани решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, без да е формулирал ясно и точно правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, поради наличие на противоречие с практиката на ВКС.

Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по третия въпрос от изложението.

С решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на ВКС, IV г. о. постановено по чл. 290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в решение №124/28.4.2010 г. по гр. д.№3972/2008 г. по описа на ВКС, ІV г. о.,/бивше І г. о./, постановено по чл. 290 ГПК, според което съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. Изводите са обосновани с разпоредбите на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. чл. 4, 108, 109, 127, 188 и 189 ГПК отм., с оглед приложимия при разглеждане на делото от въззивната инстанция процесуален закон. В същата насока е разрешението на правния въпрос с решение № 298/28.04.2010 г. по гр. дело № 3972/2008 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК.

Правния въпрос въззивния съд е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. С оглед на това следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдът не обсъжда цитираните от жалбоподателя решения № 355/03.10.2012 г. по гр. дело № 35/2012 г. на ВКС, I г. о. по чл. 290 ГПК и решение № 548/24.07.2012 по гр. дело № 1490/2010 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК, тъй като със същите са разрешавани правни въпроси, различни от посочения.

Настоящият съдебен състав преценява, че следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по петия въпрос от изложението.

С решение № 129/08.06.2015 г. по гр. дело № 5562/2013 г. на ВКС, IV г. о. е възприета практиката на ВКС, изразена в решение №187/26.07.2011г. по гр. д.№1557/2010г. на ІІІ г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, според което с разпоредбата на чл. 4 ЗОПДИППД отм. е регламентиран сложен фактически състав, при наличие на който за държавата, чрез Комисията, се поражда право да предяви пред гражданския съд претенция за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност. Искът с правно основание чл. 28 ЗОПДИППД отм. вр. с чл. 4 ал. 1 ЗОПДИППД отм. е за реално отнемане на налични към момента на предявяване на иска в патримониума на ответника облаги от извършени престъпления. В случай, че този иск не може да бъде уважен, поради липса към този момент на съответния актив в притежаваното от ответника имущество, на основание чл. 4 ал. 2 ЗОПДИППД отм. следва да се претендира действителната стойност на имуществото, съответстваща на реалната му пазарна цена към момента на извършване на разпоредителната сделка. Предмет на отнемане е не само наличното имущество /чл. 4 ал. 1 - чл. 10 /, но и заместващите го облаги, в случаите, когато то е прехвърлено. Прието е, че в хипотезата на чл. 4 ал. 2 на отнемане подлежи полученото срещу имуществото при прехвърлянето му на трето добросъвестно лице по възмезден начин и по действителната стойност. Съдебният състав е приел, че фактическият състав на нормата по чл. 4 ал. 2 ЗОПДИППД отм. предвижда - разпоредителна възмездна сделка, сключена между ответника и трети добросъвестни лица, с имущество по ал. 1.

Прието е, че съдебната практика е константна в разбирането си, че хипотезата на чл. 4 ал. 1 от ЗОПДИППД отм. урежда случаите на отнемане в полза на държавата на налично в патримониума на ответника имущество, придобито от престъпна дейност; а ал. 2 на същата норма касае отнемане на заместващата облага – това, което е получено от лицето в резултат на разпоредителна възмездна сделка с имущество, придобито от престъпна дейност, сключена с трети добросъвестни лица. Нормите на ЗОПДИППД отм., касаещи предметния обхват на отнемането са със санкционен характер и не могат да се тълкуват разширително. Отнемане на парични суми, преминали през банковите сметки на лицето, но неналични към датата на завеждане на иска по чл. 28 ЗОПДИППД отм., не би могло да бъде претендирано по реда на чл. 4 ал. 1, тъй като законът не предвижда такава възможност. Съдът е приел, че чл. 4 ал. 1 изисква имуществото да е налично в патримониума на лицето; а само в случаите, когато с него е сключена възмездна разпоредителна сделка с трети добросъвестни лица – т. е. поради това, че то не е налично, се отнема заместващата облага по действителната й стойност – чл. 4 ал. 2, като е без значение дали тя е запазена и налична. Възприемането на обратното разбиране, че предмет на отнемане могат да са и парични средства, преминали през банковите сметки на ответника, но неналични към момента на завеждане на иска, не би могло да бъде споделено, предвид правната характеристика на парите като заместими потребими вещи и основните им икономически функции – на платежно средство, разчетна единица /т. е. универсална мярка за стойност, чрез която се определя стойността на всички стоки и услуги/ и на запас от стойност /т. е. средство за натрупване/. В качеството си на потребими вещи /т. е. такива, които при употреба се унищожават/ и като платежно средство парите е възможно да са изразходени за различни стоки и услуги. В този смисъл, те могат да са похарчени както за потребности от ежедневието, така и да са трансформирани в придобиването на имущество /реални активи/, посочено в чл. 4 ал. 1 ЗОПДИППД отм., Във втория случай, отнемането както на конкретното имущество, така и на паричните средства, с които е било закупено, би довело до двойно санкциониране на отговорното лице, каквато цел законът не преследва и каквато възможност не предвижда.

Прието е с оглед на изложеното, че предмет на отнемане в хипотезата на чл. 4 ал. 1 ЗОПДИППД отм. от ответника, или от лицата, посочени в чл. 5 – чл. 10 от закона, могат да са налични парични средства, т. е. такива в икономическата им функция на запас от стойност /натрупани и неизразходвани средства/ и в по-тясното им разбиране като финансови активи, налични по банкови сметки, ако за тях са налице и останалите условия – да има връзка /пряка или косвена/ между престъпната дейност по чл. 3 ал. 1 ЗОПДИППД отм. и придобиването на средствата; връзката да може обосновано да се предположи логически, с оглед обстоятелствата по делото и да не е установен законен източник в придобиването им.

Правният въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. Поради това следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Допуска касационно обжалване на решение № 30/08.03.2017 г. по в. гр. дело № 496/2016 г. на Варненския апелативен съд по касационна жалба вх. № 1960/31.03.2017 г., подадена от ответника Р. И. Е., ЕГН [ЕГН] лично и в качеството на [фирма] ЕИК[ЕИК], чрез адв. Г. Г., съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1/над партер/, ап. 2, чрез адв.Г.Г..

Делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение за насрочване в съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: