О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1811

София 23.06.2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април, през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като изслуша докладваното от съдия Първанов гр. д. № 4605 по описа за 2022 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „С. П. ЕООД, [населено място], подадена чрез адвокат И. Т., против въззивно решение № 262712 от 16.08.2022 г. по в. гр. д. № 8936/2020 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 72496 от 14.04.2020 г. на Софийския районен съд по гр. д. № 9177/2018 г. за отхвърляне иска на касатора срешу Т. Т. с правно основание чл. 92 ЗЗД за разликата над сумата 1397, 97 лв. до пълния размер 8605, 90 г, представляваща неустойка за забавено изпълнение – плащане на сумата 249 446, 36 лв. по предварителен договор от 21.12.2015 г., ведно със законната лихва от 05.10.2017 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Т. Т., с който оспорва касационната жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване. Не претендира деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта , Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е установил, че страните по делото са сключили предварителен договор на 21.12.2015 г., съгласно който „С. П. ЕООД се е задължило да построи и предаде в собственост на купувача Т. Т. апартамент № 29, апартамент № 17 и две паркоместа с № 38 и № 39 до 01.05.2017 г. до 01.05.2017 г. (чл. 3.1 и чл. 1.1.2). От своя страна купувачът се е задължил да заплати продажна цена за имотите в размер на левовата равностойност на 141 711 евро по фиксинга на БНБ на две вноски – първата в срок до 5 работни дни след подписването на договора и втората в срок до 5 работни дни след получаване на разрешението за ползване за имотите. Прехвърлянето на собствеността е уговорено да се извърши след изплащане на втората вноска от цената (чл. 2). В случай, (е купувачът засъснее с плащането на цената или на част от нея, той дължи неустойка на продавача на стойност 0.05% за всеки ден забава, но не повече от 10%. Налице е обективна пречка за изпълнение на задължението в срок, възникнала по повод присъединяването на сградата към електрическата мрежа, предвид което за периода до нейното отпадане продавачът не следва да носи отговорността, предвидена в чл. 6.1 от договора. Продавачът надлежно е уведомил купувача за настъпилите непреодолими пречки, предвид което не намира приложение правилото на чл. 306, ал. 3, предложение последно ТЗ. В тази връзка от събраните писмени доказателства е установено, че между продавача и купувача е имала трайна кореспонденция, провеждана по електронна поща на двете страни, поради което възраженията на ответника, че не е бил надлежно уведомен посредством изпратен от продавача имейл е отхвърлено като неоснователно. Доколкото обаче страните не са спорили докога е била налице пречката, то съдът е приел, че към 27.09.2017 г., когато купувачът е бил уведомен по електронната поща, че е издадена разрешително за ползване на имотите и е бил поканен до посочи кога ще му е удобно да бъде сключена окончателната сделка, пречката вече не е била налице. От представените нотариални актове е установено, че имотите са прехвърлени в собственост на купувача на 18.12.2017 г. и са били фактически предадени на 19.12.2017 г., за което е представен приемно-предавателен протокол без забележки, подписан от страните. Задължението на купувача да заплати остатъка от цената за процесните имоти е обвързано пряко с уведомяването за издаване на разрешение за ползване, а не възниква от предаването на имотите и срокът, който е предвиден за това плащане е в рамките на 5 работни дни от уведомлението. При неплащане в срок, съобразно чл. 6.4 от договора, се дължи посочената по-горе неустойка. Установено е по делото, че плащането е направено на 13.12.2017 г. Прието е, че считано от 27.09.2017 г. продавачът е изпаднал в забава да осигури разрешение за ползване на процесната сграда и да я предаде на купувача, за което дължи неустойка. От уведомяването е възникнало задължението на купувача да плати остатъка от продажната цена, като за всеки ден забава се дължи неустойка. Направен е извод, че изискуемостта на двете различни вземания (на продавача за остатъка от цената и на купувача да му бъдат предадени имотите) настъпва в различен период от време независимо едно от друго, като задължението на продавача да предаде имотите не обуславя задължението да се плати цената. Предвид това забавата на продавача да предаде имота не освобождава купувача от възникналото задължение да заплати в срок остатъка от продажната цена при настъпване на правопораждащите го факти и съответно при неизпълнението на това задължение купувачът се е задължил да плати неустойка. Прието е, че размерът на тази неустойка е правилно установен от първоинстанционния съд и не е бил оспорен между страните за установения период.

Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси:

1. „Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото?“.

2. „Може ли съдът да постанови съдебно решение без да тълкува действителната воля на страните съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД?“.

Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е налице очевидна неправилност – самостоятелно основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Поставените въпроси са обусловили дейността на въззивната инстанция при постановяване на обжалваното решение, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства както и на доводите и на възраженията на страните. Изводите му са в съответствие в трайно установената практика, съгласно която съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В разглеждания случай съдебното решение е постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната подробна съвкупна преценка. Изложил е ясни мотиви въз основа на кои от доказателствата намира определени факти за установени, а други за неосъществили се, като не е игнорирал доказателства по делото, а ги е обсъдил поотделно и в съвкупност.

По поставения правен въпрос за приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и съблюдаване от съда на въведените с нея критерии, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС. Според нея при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. В конкретния случай съдът последователно е разгледал клаузите на договора, уреждащи задълженията на страните, като ги е тълкувал в цялост и с оглед поведението на страните, от което правилно е установил действителната им воля.

Не е обосновано и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не става ясно защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като и по двата въпроса има трайна и последователна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 262712 от 16.08.2022 г. по в. гр. д. № 8936 по описа за 2020 г. на Софийския градски съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.