Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано по касационната жалба на М. С. Д., чрез процесуалния представител адв. Р. Р. от АК – С., срещу въззивното решение № 260026 от 25.08.2020 год. по в. гр. д. № 1353/2020 год. на Окръжен съд – С. З, с което се потвърждава първоинстанционното решение № 129 от 27.01.2020 год. по гр. д. № 1516/2019 год. на Районен съд – С. З в обжалваните му части.

В касационната жалба се релевират касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като се иска отмяна на въззивното решение и постановяване на решение по същество на спора, с което да бъдат отхвърлени като неоснователни предявените искове за делба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Формулирани са процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност всички представени по делото относими и допустими доказателства, като съобрази доводите и възраженията на страните и изложи собствени мотиви по тях, както и два материалноправни въпроса – дали намерението за своене на един от съсобствениците се предполага, когато същият е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите съсобственици, както и във връзка с възможността да се приеме, че по отношение на една реална част от имот е налице придобиване по давност, а по друга не, при положение че никоя от двете реални части не е самостоятелен обект. Според касаторката въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като по отношение на последния въпрос се твърди, че липсва практика на ВКС, а отговорът би спомогнал за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от В. С. Ч., чрез адв. А. М.-П. и адв. Р. Ж. от АК – С. З, в който се оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат аргументи за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатска защита.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и въз основа на данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решението на Старозагорския районен съд в обжалваните му части, с които е допусната съдебна делба при равни квоти между страните и е отменен нотариален акт № 189 от 24.08.2018 год. за собственост на недвижим имот, придобит по наследство и давностно владение, в частта му, с която М. Д. е призната за собственик по наследство и давност над 1/2 ид. част от първи етаж на сграда с идентификатор **** и от сградата с идентификатор ****.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му части, въззивният съд е приел, че по делото няма данни ответницата да е демонстрирала ясно и недвусмислено пред ищеца намерение да завладее неговата 1/2 ид. част от оставените в наследство от родителите им първи етаж от процесната жилищна сграда с идентификатор **** и гараж с идентификатор ****, отблъсквайки владението му върху същите и манифестирайки ясно и недвусмислено пред него намерението си да ги владее само за себе си. Съгласно мотивите на въззивния съд, ответницата е манифестирала намерението си за своене едва с подаването на 09.08.2018 год. на молба декларация за снабдяване с процесния нотариален акт по обстоятелствена проверка, от който момент до предявяването на иска на 07.03.2019 год. не са изтекли необходимите по чл. 79, ал. 1 ЗС 10 години давностно владение. В решението съдът приема, че заплащането на данъци и такси за имотите, нито извършването на ремонти, които не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване, представляват отблъскващи владението на другия съсобственик действия, като освен това представените платежни документи в тази връзка датират от периода 2015 – 2017 год., от който момент до датата на исковата молба също не е изтекъл изискуемият от закона давностен срок.

Така мотивиран съдът е достигнал до извод, че ответницата не е доказала възражението си за придобивна давност, а предявените искове за допускане и извършване на делба са основателни и следва да се уважат, като е ирелевантно обстоятелството, че съсобственият между страните първи етаж от процесната жилищна сграда погрешно не е заснет в кадастралната карта като самостоятелен обект. Като последица от това, съдът приема за правилни също така изводите на първоинстанционния съд, че издаденият в полза на ответницата нотариален акт следва да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК в частта му, с която същата е била призната за собственик на процесните имоти, над нейната 1/2 ид. част от тях.

При така изложените мотиви от въззивния съд, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на решението до касационно обжалване.

Процесуалноправните въпроси относно задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в тълкувателни постановления и решения, нито с трайно установената съдебна практика в решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Съдът е формирал собствени констатации за установената фактическа обстановка на база събраните в хода на делото относими доказателства, като е изложил и мотиви по приетите за установени факти, защитните тези на страните и приложимите правни норми, съобразно предявените искове и очертания от въззивната жалба предмет на делото. С това задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. и т. т. 1 и 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС са изпълнени. Не съставлява противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК такова произнасяне от въззивния съд по исканията, доводите и възраженията на страните, каквото те считат за неправилно. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК - Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. Поради това и поставените в изложението процесуалноправни въпроси не обосновават наличието на общото основание за допускане на касационно обжалване, а представляват доводи за неправилност на обжалваното решение, които не са предмет на обсъждане в настоящето производство.

Не се обосновават предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по отношение на въпроса за необходимостта намерението за своене да бъде манифестирано спрямо другия съсобственик. В случая съдът е приел за недоказано твърдението на ответницата, че е започнала да упражнява фактическа власт върху собствената на брат идеална част от процесните имоти на основание, изключващо неговото владение. Тази констатация на съда е фактическа, като обосноваността на изводите му може да бъде преценявана единствено като довод за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. При отрицателен извод относно наличието на обстоятелства, изключващи владението на съсобственика, предявил иска за делба, респективно изтичане на изискуемия от закона придобивен давностен срок в полза на ответницата, така поставеният въпрос не обуславя решаващите изводи на съда и в този смисъл не удовлетворява изискванията и на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК по смисъла на възприетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК.

Относно формулирания въпрос, свързан с възможността да се приеме, че по отношение на една реална част от имота е налице придобиване по давност, а по отношение на друга - не, при положение, че никоя от двете реални части не е самостоятелен обект, настоящият състав намира същият за неотносим към извода на съда за липса на осъществен фактически състав на придобивната давност по отношение наследствения на страните първи етаж от жилищната сграда. Доводът на касаторката, че отделните етажи не представляват обособени обекти на правото на собственост, поради което и признатата й индивидуална собственост върху втория етаж следвало да се отрази и на твърденията й за изключителна собственост и върху първия етаж, не може да обоснове правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото на първо място правопораждащите факти на претенцията й за собственост са различни по отношение на отделните етажи. На второ място, видно е от данните по делото, че претенцията й за изключителна собственост върху втория етаж е основана на молбата по чл. 15в ЗС отм. за придобиване право на надстрояване на построената жилищна сграда, с реализирането на което /след 1979 год./ е възникнала етажна собственост. Собствеността върху първия етаж е възникнала на основание отстъпеното на бащата на страните право на строеж по договор от 1962 год. и реализирано по време на брака му, който след смъртта на родителите им е останал в наследство. Претенцията на касаторката за придобиването му по давностно владение е приета за неоснователна поради липса на установяване на твърдения придобивен способ, като произнасянето в тази връзка на въззивния съд кореспондира с разясненията в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС относно владението при упражняване на фактическа власт между сънаследници. А произнасянето на съда в частта, в която решението е влязло в сила като необжалвано, относно основанието, на което е призната изключителната собственост на касаторката върху втория етаж, е изключено да бъде предмет на обсъждане, респ. да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване.

Освен горните съображения за липса на общото основание за допускане на касационно обжалване, не е налице и допълнителната предпоставка за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Изложените предпоставки в случая не са налице, поради което и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол в приложеното поле на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При този изход на спора, в полза на ответника по касация В. С. Ч. следва да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за заплатеното от него адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция в размер на 1 000 лева.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260026 от 25.08.2020 год. по в. гр. д. № 1353/2020 год. на Окръжен съд – С. З по постъпилата от М. С. Д., чрез адв. Р. Р. от АК – С., жалба срещу него.

ОСЪЖДА М. С. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на В. С. Ч., ЕГН [ЕГН], от [населено място], сумата от 1000 /хиляда/ лева – разноски пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: