Производството е по чл. 288 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от „Национален дворец на културата – Конгресен център София“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор М., чрез процесуален представител адв.П.-С., срещу решение от 10.07.2020г., постановено по в. гр. д.№14703/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 10.07.2019г. по гр. д.№70725/2017г. на Софийски районен съд за уважаване на предявения от С. Е. П. иск за заплащане на сумата от 6900лв. - обезщетение по чл. 18 от договор №3/09.03.2017г. за възлагане на управлението на акционерно дружество.

Жалбоподателят счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а също, че решението е очевидно несправедливо.

Ответникът по касационната жалба С. Е. П., чрез процесуален представител адв.Г., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:

С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения от С. Е. П. срещу „Национален дворец на културата – Конгресен център София“ ЕАД иск за заплащане на сумата от 6900лв. - обезщетение по чл. 18 от договор №3/09.03.2017г. за възлагане на управлението на акционерно дружество, ведно със законната лихва от 04.10.2017г. до окончателното плащане на сумата.

Установено е, че С. Е. П. е назначена за член на съвета на директорите на „Национален дворец на културата – Конгресен център София“ ЕАД с протокол №2/08.03.2017г. на заместник министър-председателя по подготовката на българското председателство на Съвета на ЕС-2018 и с договор №3/09.03.2017г. за възлагане на управлението на акционерно дружество, й е възложено и тя е приела да управлява и представлява при условията на чл. 244, ал. 1 ТЗ едноличното акционерно дружество с държавно участие в капитала, в съответствие със закона и устава на дружеството, с грижата на добрия стопанин и в интерес на дружеството. В чл. 16, т. 5 от договора за възлагане на управлението на акционерно дружество, е уговорено, че договорът се прекратява без виновност на страните, по искане на едноличния собственик на капитала, с предизвестие от един месец, а в чл. 18 от договора е уговорено, че при прекратяване на договора по чл. 16, т. 5 на члена на Съвета на директорите се изплаща обезщетение в размер на тримесечното му възнаграждение по същия договор. С Протокол от 16.05.2017г. на едноличния собственик на капитала Св.П. е освободена като член на Съвета на директорите.

Въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, е приел, че освобождаването на ищцата е по искане на едноличния собственик на капитала на основание чл. 16, т. 5 от договора за възлагане на управлението на акционерно дружество, тъй като в протокола не е посочена причина за освобождаването й. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите в жалбата на ответника, че основанието за освобождаването е друго - при промяна на собственика на капитала на дружеството, при което не е уговорено обезщетение при прекратяване. Въззивният съд е изложил съображения, че независимо от това кой държавен орган упражнява правата на държавата, собственикът на капитала на дружеството остава непроменен и това е Държавата - Р. Б и при това положение единственият възможен извод за основанието за прекратяване на договора остава възприетото от първоинстанционния съд в обжалваното решение - по искане на едноличния собственик на капитала, което е видно и от представеното по делото решение по протокол №3 от 16.05.2017г. на министъра за българското председателство на Съвета на ЕС 2018г., в качеството на Държавата като едноличен собственик на капитала на ответното дружество.

Въззивният съд е приел, че размерът на месечното възнаграждение на ищцата по процесния договор за управление е установен както от представените с исковата молба писмени доказателства, така и от приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице по изслушаната съдебно - счетоводна експертиза, като вещото лице се е позовало на справка, предоставена от самия ответник, съгласно която възнаграждението на членовете на Съвета на директорите на дружеството е в размер на 2300 лв., представляващи пет минимални работни заплати за страната, които за процесния период са в размер на 460 лв. и следователно размерът на обезщетението по чл. 18 от процесния договор е 6900 лева.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1“Какви са последиците от оттеглянето на поръчката/предсрочното прекратяване на договора за управление – чл. 287 ЗЗД от органа, който упражнява правата на държавата в търговките дружества“; 2“Обусловено ли е предсрочното прекратяване на договора за управление/оттеглянето на поръчката от виновно поведение на органа, който управлява правата на държавата в търговските дружества или от която и да е страна“;3“Дължи ли се обезщетение/неустойка за в бъдеще, съобразно уговореното възнаграждение за периода след оттеглянето на поръчката/поради предсрочното прекратяване на договора“.

Настоящият касационен състав намира, че поставените от касатора въпроси не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са разрешени във въззивното решение, чието допускане до касационно обжалване се иска, а и не са от значение за конкретния спор предвид характера на правоотношението, възникващо между член на съвета на директорите на акционерното дружество и самото дружество – чл. 244, ал. 7, изр. 2 ТЗ, като мандатно, възникващо от договор, който е вид договор за поръчка, по който страните са свободни да определят по взаимно съгласие основанията за прекратяване на сключения договор, включително и като обвържат възможността за прекратяване без да е необходимо наличие на виновно поведение от страна на членовете на съвета на директорите, а също и да предвидят, че на члена на съвета на директорите се дължи обезщетение за прекратяване на такова основание. Не са налице и поддържаните от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като приложението на чл. 244, ал. 7, изр. 2 ТЗ е в зависимост от конкретните уговорки в договора и от установените факти по делото. Тезата на касатора, че дадените в приложената практика на ВКС разрешения по приложението на чл. 328 КТ, на чл. 287 ЗЗД, чл. 288 ЗЗД следва да се приложат и относно договора по чл. 244, ал. 7, изр. 2 ТЗ, не обосновава соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е аргументирал успешно поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, в разглеждания случай става въпрос за приложението на чл. 244, ал. 7, изр. 2 ТЗ и както вече се посочи, договорът по чл. 244, ал. 7, изр. 2 ТЗ може да има съдържание, определено в рамките на договорната свобода, на основание чл. 9 ЗЗД по волята на страните по него.

С оглед изложеното и тъй като при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

С оглед на изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски по делото в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.07.2020г., постановено по в. гр. д.№14703/2019г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА „Национален дворец на културата – Конгресен център София“ ЕАД, да заплати на С. Е. П. сумата 500лв. – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: