Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на ответника Национална здравноосигурителна каса срещу въззивно решение на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от „Университетска многопрофилна болница за активно лечение М. Р“ ООД искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗО и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на цена на извършена болнична медицинска помощ по клинични пътеки на основание сключен между страните договор, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ищецът оспорва жалбата.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Не е налице изтъкнатото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обосновано с доводите, че въззивният съд неправилно е приел, че стриктното прилагане на чл. 22 от Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ (ДВ, бр. 45 от 2006 г.) би означавало отказ да се предостави болнична помощ, доколкото лечебното заведение е имало право да подаде заявление за увеличаване на съответните месечни стойности, като формира листа на чакащите пациенти.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените от жалбоподателя доводи се свеждат до оспорване на правилността на изводите на въззивния съд, чиято проверка е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Не е обосновано и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Извън позоваването на тази разпоредба, в изложението по чл. 280 ГПК не е посочен правен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, нито са изложени конкретни аргументи за обосноваване на специалната предпоставка за допускане по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.Онието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и третата форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не обосновават допускане на касационно обжалване и изтъкнатите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Първата група въпроси: 1) „В конкретните случаи налице ли е императивна материалноправна норма, която следва да се приложи и без да е налице оплакване от жалбоподателя?“; 2) „Императивна ли е разпоредбата на чл. 51 от ЗЗО (ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ)?“ и 3) „Императивни ли са разпоредбите на чл. 18, ал. 1, чл. 21, ал. 7 чл. 22, чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от Методика за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ – Приложение № 2Б към чл. 2 от Постановление № 57 на МС от 16.03.2015 г. за приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 от ЗЗО (ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ)?“ не отговарят на общото условие за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос не е конкретизиран съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009, тъй като не е посочена материалноправната норма, за която жалбоподателят поддържа да има императивен характер и да е следвало служебно да бъде приложена от въззивния съд. С тази формулировка въпросът предполага касационната инстанция служебно да установи неприложената от въззивния съд императивна норма. Това обаче, представлявайки по същността си приложение на материалния закон, е въпрос по съществото на спора, следователно по правилността на въззивното решение и поради това извън предмета на фазата по допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос не отговаря на изискването да е обусловил правните изводи на въззивния съд, доколкото последният не е обсъждал прилагане на нормата на чл. 51 ЗЗО, нито е изложил съображения за императивен или диспозитивен характер. Същото се отнася и до третия въпрос.

Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросът „Необсъждането и непроизнасянето по възраженията, съдържащи се във въззивната жалба относно решаващия мотив на първостепенния съд за нищожност на договорни клаузи, съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от въззивния съд?“. Съображенията на въззивния съд не са основани на частична нищожност на клаузи от процесния договор (за разлика от мотивите на първоинстанционния съд). Въззивният съд е приел, че нито в договорите, нито в нормативната база, е предвидено, че при превишаване на месечните лимити не се дължи заплащане, както и че заплащането на реално извършената дейност, отчетена по надлежния ред чрез ежедневните отчети, подлежи на заплащане, за което се е позовал на уговорките по чл. 30, ал. 1 и чл. 32, ал. 10 от договора. Решаващите мотиви на съда следователно са основани не на частична нищожност, а на тълкуване на съдържанието на договора. При това положение обсъждането на изложените във въззивната жалба доводи относно нищожността не би довело до изводи, различни от възприетите от съда (т. е. при възприемане за основателни на изложените в жалбата доводи за отсъствие на частична нищожност), с оглед на което поставеният въпрос не се явява обуславящ правните изводи на въззивния съд.

Не отговарят на общото изискване и въпросите: 1) „При своевременно оспорване с отговора на исковата молба на акцесорни искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД като дължимост/основание, налице ли е пълно оспорване на същите?“ 2) „При своевременно оспорване с отговора на исковата молба на акцесорни искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД като дължимост/основание, как следва да се тълкува неоспорване размера на претендираната лихва за забава и липсата на конкретни съображения за недължимост на такава за периодите, визирани в исковата молба?“.

По отношение на претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел, че надлимитните дейности, чието заплащане се претендира, са отчитани ежедневно по електронен път, поради което същите е следвало да бъдат заплатени в уговорения в чл. 35 от договора срок – 30-то число на месеца, следващ отчетния. Приел е за преклудирани възраженията на жалбоподателя в тази насока, като направени едва с въззивната жалба при липсата на оспорване в отговора на исковата молба на вземането за лихва като периоди и размери.

С оглед изложеното въпросът не кореспондира на мотивите на въззивния съд. Независимо, че е приел възраженията на жалбоподателя за преклудирани, съдът е изложил самостоятелни мотиви за настъпването на забавата на жалбоподателя, основани на наличието на уговорен срок за изпълнение на главното задължение, отхвърляйки поддържаната от жалбоподателя теза, че няма определен срок за заплащане на процесните вземания за надлимитна дейност.

Накрая, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и последната група въпроси: 1) „Обстоятелството, че назначените съдебни експертизи не са оспорени от ответника при приемането им, освобождава ли въззивния съд от задължението да извърши оценка на заключенията съобразно чл. 202 ГПК?“, 2) „При конкретно посочени във въззивната жалба противоречия на заключенията на вещите лица с доказателствата по делото длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си посочените противоречия?“, и 3) „Длъжен ли е въззивният съд при релевирани в жалбата конкретни оплаквания, свързани с доказателствата по делото, да извърши самостоятелна преценка на същите, както и да обсъди в мотивите доводите и възраженията на страните по отношение на доказателствата?“.

Значението на тези въпроси се обосновава с възприетия от въззивния съд извод, че ищецът е доказал точно изпълнение на задълженията си по договора, като се поддържа, че такова точно изпълнение не е налице предвид: неспазване на нормативно и договорно установено задължение за оказване на медицинска помощ в определен обем (с оглед надхвърлянето на уговорения обем), липсата на представени финансово-отчетни документи; непредставяне на финансово-отчетни документи (фактури и спецификации) и непредставяне в срок на екземпляри от направления за хоспитализация.

Така формулирани, въпросите не отговарят на разясненото в т. 1 от ТР № 1/2009 г. изискване същите да са били включени в предмета на спора. Съобразно мотивите на въззивния съд релевантни в случай са две групи обстоятелства: че ищецът е изпълнил дейностите, чието заплащане претендира и че е отчел тези дейности по електронен път.

Във въззивната жалба оплакване за неправилност на извода на първоинстанционния съд относно факта на изпълнение на процесните дейности не е въведено. Изложените оплаквания се свеждат до липсата на отчетни документи съобразно нормативната уредба и договора, като се поддържа тезата, че не е достатъчно подаването на ежедневния електронен отчет, но за надлежното отчитане е необходимо още и издаването и представянето на спецификации, фактури и първите екземпляри от направленията за хоспитализация. С оглед на това приетият за установен факт, че твърдените от ищеца медицински дейности са били изпълнени (различен от последващите факти, свързани с тяхното отчитане) е останал извън пределите на въззивната проверка съобразно чл. 269, изр. 2 ГПК предвид липсата на възражение в жалбата тези дейности, или части от тях, да не са били действително изпълнени.

Същото се отнася и до факта, че тези дейности са били включени в подадените от ищеца ежедневни електронни отчети.

С оглед липсата на оплаквания във въззивната жалба относно тези две групи факти въпросът за необсъждането на експертните заключение по отношение на тези факти не се явява включен в предмета на спора съобразно т. 1 от ТР № 1/2009 г. Що се отнася до останалите части на заключенията (към които именно се отнасят възраженията на жалбоподателя, които се поддържа да не са били обсъдени от въззивния съд), следва да се посочи, че същите се отнасят до въпросите относно редовността (съобразно нормативната уредба и договора) на отчитането на дейностите и до доказателственото значение на счетоводните книги на ищеца. Тези въпроси обаче не са поставени в основата на правните изводи на въззивния съд, поради което и поставените от жалбоподателя въпроси, посочени по-горе, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства ответникът следва да заплати на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 25925.96 лв.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 297/16.12.2019 г. по т. д. № 289/2019 г. по описа на Апелативен съд – В. Т.

О. Н здравноосигурителна каса, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. „Кричим“ № 1, да заплати на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение М. Р“ ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. „Пирот“ № 24, вх. 3, ап. 2, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 25925.96 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: