Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „И. А“ ЕООД, гр. Добрич, чрез процесуалния представител адвокат Т. Г., срещу въззивно решение № 168/2020 г. по гр. д. № 764/2019 г. на Окръжен съд - Добрич. Поддържат се оплаквания за незаконосъобразност на решението поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: Допустимо ли е въззивният съд при наведено възражение за допуснато процесуално нарушение, да не вземе предвид възражения на страната, които са останали неизяснени поради неизпълнение на задължението на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК да посочи в доклада по делото обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения и когато твърдените от страните факти са некоректни, неясни или си противоречат, да укаже на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Твърди се, че въззивният съд не е отчел, че първоинстанционният съд е следвало в първото по делото заседание да изясни спорните и безспорните по делото факти и да укаже на страната, за кои от тях не сочи доказателства. Той не е указал на страната и кои действия или бездействия на първоинстанционния съд противоречат на процесуалния закон поради което не е извършил проверка на допуснатите от последния процесуални нарушения. Касаторът сочи противоречие с решение № 382/2015г. по гр. д.№1558/2014г., ВКС, ІV г. о.

Ответникът по касационната жалба С. Т. Д. не е взел становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното:

С въззивното решение след частична отмяна на решение № 106/2019г. по гр. д.445/2018г на РС – Балчик е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на „И. А“ ЕООД, че С. Т. Д. е собственик по силата на реституция по реда на ЗСПЗЗ, осъществена с решение №4054/18.02.2013 г. по заявление вх.№БВ14/24.02.1992 г. на ОСЗ-Балчик, и наследяване от Т. С. на реална част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], вилна зона „О. “, съгласно скица №* от делото към първоначалното заключение на СТЕ и „И. А“ ЕООД е осъдено да предаде на С. Д. владението върху реална част от поземления имот, съгласно скица №2 към допълнителното заключение на СТЕ /подробно описана/. Отхвърлен е искът по чл. 108 от ЗС, предявен от С. Д. срещу „И. А“ ЕООД в осъдителната част за предаване владението върху реална част от поземлен имот с идентификатор ***, защрихована в червено, включваща част от застроената площ под сграда, съгласно скица №* към допълнителното заключение на СТЕ.

Въззивният съд е посочил, че във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционното решение е недопустимо, че е постановено при съществени нарушения на процесуалния и материалния закон и е необосновано. Твърди се недопустимост на иска поради изтекла давност, както и незаконосъобразни изводи, че правото на ищеца да предяви иска произтича от решение №4054/18.02.2013 г. на ОСЗ-Балчик. Сочи се наличие на влязло в сила съдебно решение по гр. д.№63/2003 г. на РС - Балчик. Твърди се, че ответникът владее процесния имот на валидно и законно правно основание, а предпоставките на чл. 108 от ЗС не са доказани. Неправилно е прието за годно доказателство заключението по СТЕ, което е изготвено без извършване оглед на имота на място, без посочване на ползваните източници, а вещото лице няма удостоверителни функции и компетентност. Доказването на твърдяните факти следва да се осъществи чрез официални документи или чрез събиране на информация по реда на чл. 192 ГПК. Не е извършен анализ на техническото състояние на имота към датата на продажбата и към настоящия момент. Въззивният съд е приел, че не следва да обсъжда допълнителните оплаквания и доводи в молба вх.№3742/19.09.2019 г. на жалбоподателя, тъй като са наведени извън срока за въззивно обжалване. Посочил е, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо като постановено по предявен допустим иск. Възражението във въззивната жалба за недопустимост се обосновава с постановяване по недопустим иск „поради изтекла давност“, но това възражение е неясно и не сочи какво право на ищеца е погасено по давност. Въззивният съд е приел, че ищецът претендира да е собственик на описаната реална част от поземлен имот с идентификатор *** по силата на реституция по реда на ЗСПЗЗ съгласно решение на ОСЗГ №4054/18.02.2013 г., а ответното дружество владее без правно основание описаната част от ПИ и няма противопоставими на ищеца права. В писмен отговор от 25.04.2018 г., поправен чрез подписването му от представляващия дружеството, ответникът „И. А“ ЕООД е изразил становище за недопустимост и неоснователност на иска. Недопустимостта на иска се извежда от нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на фактически твърдения, от които да се изведе основанието на иска, а също и от липсата на правен интерес за ищеца от предявяване на ревандикационен иск. Сочи се и че искът е неоснователен, защото ищецът няма противопоставими на ответното дружество права върху имота. Въззивният съд е приел доводите по допустимостта на иска за бланкетни, без да контретизират защо липсва правен интерес от търсената защита. Ревандикационният иск е по своята същност осъдителен иск и наличието на правен интерес от претендираната с него защита не е предпоставка за допустимост на иска, а е въпрос по същество на спора, т.е. по основателността на иска. За да е основателен искът, ищецът следва да докаже, че е собственик на процесния имот, а ответникът го владее без правно основание. Исковата молба е редовна, съдържа достатъчно обстоятелства, обосноваващи исковата претенция, от които се извежда и правната квалификация на иска-чл. 108 от ЗС. За да се произнесе по съществото на спора, въззивният съд е обсъдил относимите доказателства. Въззивният съд е приел, че с решение №112/18.07.2005 г. по адм. д.№63/2003 г. на Балчишкия районен съд е отменено решение №3000/10.02.2003 г. на ОСЗГ-Балчик за отказ за възстановяване правото на собственост /на наследодателя на ищеца/ върху 4, 315 дка в землището на [населено място], м. „О. “ и е постановено възстановяване на правото на собственост, съобразно приложена към решението скица. Въз основа на съдебното решение е издадено решение №4054/18.02.2013 г. на ОСЗ, с което в съществуващи стари реални граници се възстановява правото на собственост върху имот от 1, 079 дка в землището на [населено място], местността „О.“ -част от имот №*,парцел №* по КК от 1995 г. Въззивният съд е обсъдил съдебно-техническите експертизи, вкл. допуснатите във въззивното производство, относно идентичността на претендирания от ищеца имот и поземлен имот с идентификатор *** и е посочил за каква реална част от последния претенцията е основателна.Посочил е, че в срока по чл. 131 ал. 1 ГПК ответното дружество не е оспорило материалната законосъобразност на извършената реституция по реда на ЗСПЗЗ, е сторил това едва в последното съдебно заседание пред въззивната инстанция с излагане на доводи в депозираната писмена защита.По тази причина е приел възраженията за несвоевременно заявени и преклудирани по смисъла на чл. 133 ГПК. Въззивният съд е обсъдил данните от техническите експертизи относно построените в имот с идентификатор *** масивни сгради и други обекти и прилежащите площи за ползването им по предназначение, част от които /очертани на скиците/ не са включени в реституирания имот. Сградите, ведно с правото на строеж, представляват част от бивша почивна база и техен собственик е ответното дружество „И. А“ ЕООД. От сградите и съоръженията, обслужващи сградите, попадащи в реституирания имот, съгласно скица №3 част от предмета на договор по нотариален акт №192/2017 г. /с който се легитимира ответникът „И. А“ ЕООД/ са само две масивни сгради, построени през 1984 и 1987 г.,и два навеса към тях, построени 1978 г. – 1982г. Останалите обекти не са включени в предмета на договора за продажба от 04.04.2017 г. и ответното дружество не се легитимира като техен собственик. Експертизата не е установила кога и въз основа на какви строителни книжа са били изградени същите. Доколкото ответното дружество не доказва да е собственик на изградените съоръжения, нито че има учредено право на строеж за същите, то не удостоверява правото си да държи тези съоръжения в имота на ищеца и да ползва терена под тях и съответна прилежаща площ с оглед ползване на съоръженията по предназначение, каквито права би имало като суперфициарен собственик съгласно разпоредбата на чл. 64 от ЗС.Такива права като титуляр на правото на собственост върху сграда и на право на строеж върху чужд терен ответникът е удостоверил само относно двете масивни сгради на скица №3 и върху масивния навес /бивша механа/, разположени в северната част на процесния имот. С оглед изложените съображения, въззивният съд е приел предявения иск по чл. 108 за изцяло основателен в установителната част, а в осъдителната част - за предаване на владението, за частично основателен като е отчел собствените на ответника сгради /застроената площ/ и незастроената, прилежаща площ, предназначена за ползването им.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. К. съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.

Така формулираният от касатора въпрос не може да предпостави приложение основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доколкото въпросът касае дейността на въззивната инстанция като такава по съществото на спора, следва да се посочи, че не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е обсъдил поддържаните от ответника твърдения и доводи, както и оплакванията във въззивната му жалба. Съобразно ТР№1/2013г., ОСГТК, ВКС и установената практика на ВКС относно дейността на въззивната инстанция, вкл. посочената от касатора, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страната относно възможността да предприеме тези процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които е пропуснала да извърши в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.Възраженията на ответника срещу предявения иск се преклудират с изтичане срока на отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път прлед въззивния съд.Същите могат да се въведат за първи път пред въззивния съд само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви пред първата инстанция. Даденото от въззивния съд решение по така поставените въпроси, с оглед рамките на въззивната жалба, е в съответствие с цитираното ТР и не е в противоречие с посоченото от касатора решение № 382/2015г. по гр. д.№1558/2014г., ІV г. о. на ВКС. В последното липсват разрешения в смисъла, който влага касаторът – даване на указания от въззивния съд на жалбоподателя, че не сочи кои действия или бездействия на първоинстанционния съд противоречат на процесуалния закон, т. е. да изясни оплакванията във въззивната жалба. По начало въззивният съд е ограничен от оплакванията във въззивната жалба при проверка правилността на първоинстанционното решение. Изключенията от забраната за служебна проверка на обжалвания първоинстанционен акт, които са обхванати от ТР№1/2013г., ОСГТК, в случая не са налице.

С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 168/2020г. по гр. д. № 764/2019 г. на Окръжен съд – Добрич.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: