Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по два броя касационни жалби, подадени от министъра на труда и социалната политика и от Министерски съвет на Р. Б срещу Решение № 1455 от 31.01.2018 г. по адм. дело № 10020/2016 г. по описа на Върховен административен съд, трето отделение в частта, в която по оспорването на Ж. П. С. са отменени разпоредбите на чл. 24, ал. 2, чл. 25 и чл. 26 от Правилник за прилагане на ЗИХУ (ЗАКОН ЗА ИНТЕГРАЦИЯ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ), приет с Постановление № 343 от 17.12.2004 г. на Министерския съвет / обн. ДВ, бр. 115 от 30.12.2004 г./.
В касационната жалба на министъра на труда и социалната политика се излагат доводи за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната му част. Изразява се становище за липса на противоречие на чл. 24, ал. 2, чл. 25 и чл. 26 ППЗИХУ с разпоредбата на чл. 42 от ЗИХУ (ЗАКОН ЗА ИНТЕГРАЦИЯ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ) /ЗИХУ/, като се поддържа, че използваният като база за определяне размера на месечните добавки за социална интеграция на хората с трайни увреждания критерий - гарантираният минимален доход е разчетен показател, който се използва като база за определяне размера на различни социални плащания, същият служи като нормативна база за определяне на социалната помощ и представлява минималният размер на дохода, който е необходим да покрие основните жизнени потребности. Касаторът посочва, че смисълът на интеграционните добавки се изразява в това, че чрез тях не се осигурява издръжка на правоимащите лица, с прилагане на диференциран механизъм се предоставят допълнително финансови средства, необходими за интеграцията на хората с трайни увреждания. Иска отмяната на решението в обжалваната му част ведно със законните последици.
Вторият касатор - Министерски съвет на Р. Б, чрез процесуалния си представител юрк. В. А., обжалва решението в съответната отменителна част на чл. 24, ал. 2, чл. 25 и чл. 26 ППЗИХУ по съображения за нарушение на материалния закон и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изразява подробни доводи в насока, че компонентите на интеграционната добавка по чл. 42 ЗИХУ, които като размер са определени в разпоредбите на ППЗИХУ, не уеднаквяват размера на паричните средства, получавани от всички хора с увреждания. Поддържа, че размерът на месечната добавка за социална интеграция, определен в ППЗИХУ, в частност с оспорените разпоредби, не е ограничителен, а напротив – прилага се диференциран механизъм да се предоставят допълнителни финансови средства, необходими за интеграцията на лицата с трайни увреждания. Иска отмяната на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата на Ж. П. С. в съответната й част като неоснователна.
Ответната страна – Ж. П. С., не изразява становище по касационните жалби.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на двете касационни жалби.
Върховният административен съд – петчленен състав на първа колегия, като обсъди доводите в касационните жалби и извърши преценка на събраните по делото доказателства, намира, че касационните жалби са процесуално допустими, като подадени от надлежни страни, в срок, при наличието на правен интерес от касационно оспорване. Разгледани по същество касационните жалби са неоснователни по следните съображения:
Предмет на касационен контрол е постановеното по адм. дело № 10020/2016 г. по описа на Върховния административен съд, трето отделение решение в частта, в която по оспорването на Ж. П. С. са отменени разпоредбите на чл. 24, ал. 2, чл. 25 и чл. 26 от Правилник за прилагане на ЗИХУ (ЗАКОН ЗА ИНТЕГРАЦИЯ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ), приет с Постановление № 343 от 17.12.2004 г. на Министерския съвет / обн. ДВ, бр. 115 от 30.12.2004 г./.
За да отмени оспорените разпоредби от ППЗИХУ, тричленният състав на Върховния административен съд е обосновал извод за противоречие между горепосочените разпоредби от Правилника с чл. 42, ал. 1 и ал. 3 ЗИХУ. В мотивите на съдебния акт е отразено, че месечната добавка за социална интеграция по дефиницията, определена в ЗИХУ, следва да допълва собствените доходи и да удовлетворява конкретните нужди на всяко лице съобразно определената му от компетентните органи социална оценка. Според решаващия съд обвързването на размера на месечната добавка с гарантирания минимален доход е незаконосъобразно, тъй като водещият критерий според ЗИХУ за определянето на размера й са единствено индивидуалните потребности на хората с увреждания. В заключение е обосновано становището, че унифицирането на размера на добавката с обжалваните разпоредби от ППЗИХУ / чл. 24, ал. 2, чл. 25 и чл. 26/ създава обективни пречки за осигуряване на социална интеграция на хората с увреждания, както и препятства упражняването на основните им прави и свободи, гарантирани с Конвенцията за правата на хората с увреждания.
Решението в обжалвана му част е валидно, допустимо и правилно.
Неоснователни са доводите на касационните жалбоподатели за наличието на отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК – неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост.
Касационната инстанция възприема съображенията на тричленния състав на Върховния административен съд за противоречието на оспорените от Ж. П. С. разпоредби на чл. 24, ал. 2, чл. 25 и чл. 26 ППЗИХУ с нормите на чл. 42, ал. 1 и ал. 3 ЗИХУ.
Основният критерий, заложен в чл. 42, ал. 1 и ал. 3 ЗИХУ за определяне на размера на месечната добавка за социална интеграция, е съобразяването с индивидуалните потребности на конкретното лице с трайни увреждания съобразно степента на намалена работоспособност или вида и степента на увреждането. Според чл. 42, ал. 3 ЗИХУ, индивидуалните потребности по ал. 1 се определят въз основа на методика, утвърдена от министъра на труда и социалната политика, по предложение на изпълнителния директор на Агенцията за хората с увреждания и на изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане. От друга страна, съгласно чл. 42, ал. 2 ЗИХУ, добавката по ал. 1 е диференцирана и представлява парични средства, които допълват собствените доходи и са предназначени за покриване на допълнителни разходи за: 1. транспортни услуги; 2. информационни и телекомуникационни услуги; 3.обучение; 4. балнеолечение и рехабилитационни услуги; 5. достъпна информация; 6. наем на общинско жилище; 7. диетично хранене и лекарствени продукти, като според чл. 42, ал. 4 общият размер на месечната добавка по ал. 1 се формира като сбор от средствата, определени по ал. 2.
С нормата на чл. 42, ал. 13 ЗИХУ е делегирано правомощието на съответния компетентен орган да уреди с подзаконов нормативен акт размера, условията и реда за отпускане, изменение, прекратяване и възобновяване на месечната добавка за социална интеграция.
Според чл. 24, ал. 2 ППЗИХУ, база за определяне на месечната добавка за социална интеграция е гарантираният минимален доход, който се определя от Министерския съвет на основание чл. 12, ал. 3 от Закон за социалното подпомагане.
В чл. 25 ППЗИХУ размерът на месечната добавка за социална интеграция за транспортни услуги е определен като 15 на сто от гарантирания минимален доход, а в чл. 26 ППЗИХУ размерът на добавката за ползване на информационни и телекомуникационни услуги е определен като 20 на сто от гарантирания минимален доход.
Анализирайки съдържанието на оспорените разпоредби на чл. 24, ал. 2, чл. 25 и чл. 26 ППИЗХУ, правилно тричленният състав на Върховния административен съд е обосновал извод за противоречието им с норми от по-висок ранг. След като законодателят е определил месечната добавка за социална интеграция на хората с трайни увреждания да се определя съобразно индивидуалните им потребности, то обвързването на размера й с гарантирания минимален доход / и като процент от него/ води до неговото унифициране, а не и диференциране. Действително, както сочат касаторите, месечната добавка за социална интеграция не замества доходите на лицата с трайни увреждания, а има допълващо значение. Същевременно така възприетият с ППЗИХУ начин за определяне на размера на добавката нарушава законоустановения критерий за съобразяването на размера с конкретните нужди на правоимащите лица.
Обосновано тричленният състав е приел, че с обвързването на размера на добавката с гарантирания минимален доход се препятства упражняването на гарантираните с Конвенцията за правата на хората с увреждания права и свободи - свободата на придвижване, правото на пълноценно включване в общността, личната мобилност и свобода на изразяване на мнение, свобода на достъпа до информация, правото на образование, правото на достъп до рехабилитационни услуги и осигуряването на подходящ жизнен стандарт. Съгласно чл. 28 (2) от Конвенцията, държавите – страни по конвенцията, признават правото на хората с увреждания на социална закрила и на упражняване на това им право без дискриминационни причини на увреждане, като предприемат съответни стъпки за обезпечаване и подпомагане упражняването на това право, включително мерки:
а) за осигуряване на равен достъп за хората с увреждания до чиста вода и осигуряване на достъп до подходящи и финансово достъпни услуги, технически средства и други форми за подпомагане, съобразени с нуждите на тяхното увреждане;
б) за осигуряване на достъп за хора с увреждания и по-конкретно жени и девойки и по-възрастни индивиди с увреждания до програми за социална закрила и намаляване на бедността;
в) за осигуряване на достъп за хора с увреждания и техните семейства, живеещи в бедност, до помощ от държавата по покриване на разходите им, свързани с увреждането, включително подходящо обучение, съвет и консултации, финансово подпомагане и социален патронаж;
г) за осигуряване на достъп за хора с увреждания до социални програми за жилищно устройване;
д) за осигуряване на равен достъп за хора с увреждания до пенсионни осигуровки и програми.
От друга страна, в чл. 3 са прогласени общите принципи, върху които почива Конвенцията, които са: зачитане на вътрешно присъщото достойнство, самостоятелността на индивида, включително свободата на личен избор и неговата независимост, забрана за дискриминация, пълноценно и ефективно участие и включване в обществото, уважение към различията и приемане на хората с увреждания като част от човешкото многообразие и човешкия род, равни възможности, достъпност, равноправие между мъжа и жената, зачитане на развиващите се способности на децата с увреждания, зачитане на правото на децата с увреждания да запазят своята идентичност.
Следователно, разпоредбите на Конвенцията утвърждават основния принцип на насърчаване, защитаване и гарантиране на пълноценното и равноправно упражняване на човека и основните свободи от хората с увреждания, като се отчитат техните индивидуални потребности, без наличието на дискриминационни причини на увреждане.
Като е достигнал до извода за несъобразяване на обжалваните разпоредби на чл. 24, ал. 2, чл. 25 и чл. 26 ППЗИХУ с изискванията на чл. 42, ал. 1 и ал. 3 ЗИХУ и е отменил посочените разпоредби, тричленният състав на Върховния административен съд е постановил решение при правилно тълкуване и прилагане на закона.
По така изложените съображения, сочените в касационните жалби отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК не са налице и решението в обжалваната му част като правилно следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК,Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1455 от 31.01.2018 г. по адм. дело № 10020/2016 г. по описа на Върховен административен съд, трето отделение в частта, в която по оспорването на Ж. П. С. са отменени разпоредбите на чл. 24, ал. 2, чл. 25 и чл. 26 от Правилник за прилагане на ЗИХУ (ЗАКОН ЗА ИНТЕГРАЦИЯ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ), приет с Постановление № 343 от 17.12.2004 г. на Министерския съвет / обн. ДВ, бр. 115 от 30.12.2004 г./.
Решението не подлежи на обжалване.