Е Ш Е Н И Е

52

София,

19 март 2009 г.

ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б,

първо наказателно отделение в съдебно заседание на тридесети януари две хиляди

и девета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Б. П.

ЧЛЕНОВЕ: Е. В.

Р. К.

при секретар: Р. В

и в присъствието на прокурора С. Б

изслуша докладваното от съдията Р. К

н. дело № 758/2008 година

В срока по чл. 421, ал. 3 от НПК чрез надлежно упълномощен защитник осъденият Г. Ф. Н. дел П. и на основание чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, е направил искане за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила определение от 18.06.2008 г. по НОХД № 1912/08 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 382, ал. 7 от НПК е одобрено споразумение между прокурора и защитник, подписано и от осъдения в качеството му на обвиняем в наказателното производство, при изрично изразено разбиране за клаузите и съответно съгласие с тях.

Две са основанията, на които се основава искането.

Първо, твърди се, че одобреното споразумение противоречи на материалния закон – нарушен е чл. 3.1 на Регламент (ЕО) № 1889/05 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят или изнасят от Общността.

Второ, поддържа се, че споразумението е било подписано от осъдения Г. Ф. Н. дел П. при условията на задържане под стража за 72 часа. Последното, според искането, е решаващият мотив за подписването на споразумението, тъй като е давало възможност за незабавно напускане на страната.

В съдебното заседание, проведено пред касационната инстанция, защитата на осъдения навежда и друг довод – за допуснато съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК, тъй като съдът, одобрил споразумението е заседавал в състав от един съдия, а с оглед наказанието, предвидено за престъплението по чл. 251 от НК (до шест години лишаване от свобода), изискването, съгласно чл. 28, ал. 1 т. 2 от НПК, определя състава на съда - съдия и двама съдебни заседатели.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на искането.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, за да се произнесе взе предвид следното:

І. С подлежащото на контрол определение е одобрено споразумение, по силата на което Г. Ф. Н. дел П. се е признал за виновен в това, че на 14.06.2008 г., в гр. С. на Митница “А”, летище София, салон за пътници - “Заминаване”, на “зелен коридор – нищо за деклариране”, е нарушил разпоредбите на закон и обнародван акт на министъра на финансите и на БНБ, а именно: чл. 11 от ВЗ (ВАЛУТЕН ЗАКОН); чл. 2, ал. 2 и чл. 8 от Наредба № 10/16.12.2003 г. за износа и вноса на парични средства, благородни метали, скъпоценни камъни и изделия със и от тях и за водене на митнически регистри по чл. 10а от ВЗ (ВАЛУТЕН ЗАКОН), относно режима за износ на валутни ценности и задълженията за тяхното деклариране по смисъла на ВЗ (ВАЛУТЕН ЗАКОН), като не е декларирал пред митническите органи във валутна митническа декларация общия размер на изнасяната валута в наличност и стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери – 104000 евро на обща левова равностойност 203403, 20 лева – престъпление по чл. 251, ал. 1 от НК. Наложеното наказание е шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години на основание чл. 66 от НК. Предметът на престъплението 104000 евро е отнет в полза на държавата на основание чл. 251, ал. 2 от НК.

ІІ. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК се поддържа с доводи, че съгласно чл. 3.1 от Регламент (ЕО) № 1889/05 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят или изнасят от Общността, задължение за деклариране на валута над 10000 евро възниква за физическото лице, ако влиза или излиза от Общността. Посоченият текст, според искането, не създава задължение за деклариране при влизане или излизане от една страна –членка в друга страна членка, какъвто е и процесният случай. Възражението е подкрепено, още със съответните съждения за същността на регламента, като източник на право на Европейския съюз, както и за директната му приложимост на базата на Конституцията на РБългария и на принципа на върховенството на общностното право.

Преди всичко, следва да се посочи, че общите бележки, съдържащи се в искането и отнасящи се до: характера на правото на ЕС, принципите в прилагането, директният ефект на конкретни разпоредби от общностното право, се споделят от настоящия състав.

Безспорно вярно е, че регламентът има непосредствено общо действие и всички негови норми имат директен ефект. Държавите –членки, следва да изменят или отменят всички норми на националното законодателство, които противоречат на влезлия в сила регламент. Последните (държавите-членки), нямат право да предприемат стеснително или разширително тълкуване на нормите на регламента, нито да приемат нормативни актове, които да променят смисъла и обхвата на регламента.

Въпросът е, че независимо от позоваването на чл. 3.1 от Регламент (ЕО) № 1889/05 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят или изнасят от Общността, защитата на осъдения не е съобразила разпоредбата на чл. 1.2 (в контекста на (3) от въведение). В последната (чл. 1.2), изрично е предвидено – “Настоящият регламент не засяга националните мерки за контрол и движение на пари в брой в рамките на Общността, когато такива мерки се предприемат в съответствие с чл. 58 от Договора” (виж чл. 58.1, б. “б” от Договора за създаване на Европейската общност). Тоест, самият регламент не изключва съществуването на национални мерки за контрол на движението на пари в брой в рамките на Общността. След като съществуват разпоредби в националното законодателство относно декларирането при внос и износ на пари в наличност, те се прилагат заедно с правилата, предвидени в регламента (на ниво ЕС), стига тези мерки, въведени с националния закон, да не правят свободата на движение илюзорна.

Установеният във ВЗ (ВАЛУТЕН ЗАКОН) и Наредба № 10, декларативен режим, а не регистрационен (разрешителен), е съвместим със свободата на движение на капитали по общностното право.

Ето защо, въведената процедура за предварително деклариране, предвидени във ВЗ (ВАЛУТЕН ЗАКОН) и цитираната Наредба № 10, не е в противоречие с Регламент (ЕО) 1889/05 г. Нарушаването на ВЗ (ВАЛУТЕН ЗАКОН) и актовете за неговото приложение, конкретно недекларирането на носената от осъденото лице сума, надвишаваща 10000 евро, осъществява състава на престъплението по чл. 251, ал. 1 от НК, независимо от това, че става дума за движение на пари в рамките на Общността.

ІІІ. Останалите възражения, макар и не точно квалифицирани от гледна точка на касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, очевидно засягат правото на защита на осъденото лице.

Твърденията, че осъденият Г. Ф. Н. дел П. е подписал споразумението (отказал се да се бори за доказване на невиността си –виж искането), против волята си, което действие било продиктувано от предприетото спрямо него “задържане за 72 часа”, не намират опора в делото.

Вярно е, че спрямо осъденото лице е била взета такава мярка. Няма съмнение обаче, че същият е бил защитаван в досъдебното производство от защитник, лично избран от него (по пълномощие) В съответствие с изискванията на закона (чл. 381 и сл. от НПК) между последния и прокурора е постигнато споразумение за решаване на делото, което осъдения е подписал, след като изрично е декларирал, че се отказва от съдебното разглеждане на делото. Идентично по съдържание е и волеизявлението му по чл. 382, ал. 4 от НПК, направено в съдебното заседание от 18.06.2008 г., отново в присъствие на защитник.

На следващо място, инкорпорираното в одобреното споразумение самопризнание е било подкрепено от доказателствата, надлежно събрани на досъдебната фаза на Наказателен процес. Обвинението е било доказано по несъмнен начин без никакви съществени противоречия между надлежно събраните при досъдебното разследване доказателствени материали, чрез които се е установило, че осъденият не е декларирал, носените от него парични средства, които са намерени укрити по различни части на тялото при извършения му личен преглед.

Ето защо, няма никакво основание да се твърди, че съдът е одобрил споразумението в нарушение на чл. 382, ал. 7 от НПК, най-малкото в сочената от защитата насока.

Не почиващо на закона е и твърдението, поддържано в съдебното заседание пред касационната инстанция, че е допуснато процесуално нарушение от категорията на абсолютните по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК – определението да е постановено от незаконен състав.

Достатъчно е само да се препрати към разпоредбата на чл. 382, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НПК, за да се утвърди неоснователността на подобно възражение. Според посочената разпоредба – “съдът насрочва делото в седмодневен срок от постъпването му и го разглежда еднолично”. Друг би бил въпросът, ако делото беше внесено по общия ред с обвинителен акт и в хода на съдебното следствие се постигне споразумение за решаване на делото. В тези случаи, естествено, одобряването му следва да стане в съдебния състав, определен по чл. 28 от НПК, който разглежда делото.

В предвид на горните съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,

РЕШИ:

О. Б. У искането на осъдения Г. Ф. Н. дел П. за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила определение от 18.06.2008 г. по НОХД № 1912/08 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 382, ал. 7 от НПК е одобрено споразумение между прокурора и неговия защитник с изричното му съгласие, дадено в качеството на обвинено лице.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.