Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) .
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 2165 от 07.12.2017 г., постановено по адм. дело № 1620/2017 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата и против Акт за установяване на публично държавно вземане на Директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“. Основава неправилност на решението поради нарушение на материалния закон съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, като се отмени оспореният от дружеството пред съда акт за установяване на публично държавно вземане. Иска и присъждане на сторените по делото разноски, както и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът, Директор на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ в писмен отговор взема становище за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение.
Представителят на върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение.
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, поради което е допустима.
Производството пред Административен съд Пловдив се е развило по оспорването от [община] на Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 30 от 11.05.2017 г. на директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ (БД „ИР“), за сумата 5705 лева, дължима се такса за правото на водовземане от минерална вода по разрешително от 28.04.2011 г., издадено от директора на БД „ИР“, за периода 01.01.2012 г. до 30.04.2014 г., ведно с дължимата лихва за забава в размер на 1886.17 лева. От правна страна АУПДВ се основава на разпоредбите на чл. 194, ал. 1, т. 1, б.”б” във вр. с чл. 194, ал. 3 от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) (ЗВ), във вр. с чл. 166 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК) и чл. 1, т. 1, б „в“, чл. 3, ал. 2, чл. 6, ал. 1, чл. 8, ал. 1 и чл. 10, ал. 3, т. 3 от Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване (Тарифата).
С обжалваното решение Административен съд Пловдив е отхвърлил жалбата като е приел, че оспорения АУПДВ е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и в надлежна форма, при правилно приложение на материалния закон.
Решението е валидно и допустимо, но неправилно поради нарушение на материалния закон.
Съгласно разпоредбите на чл. 194, ал. 1, т. 1, б. ”в” и чл. 194, ал. 3 ЗВ, на които се основава оспорения пред съда АУПДВ за правото на използване на водите се заплаща такса за водовземане от минерални води, определена на база разрешения обем вода и нейната температура. Размерът на таксите, начинът и редът на тяхното изчисляване се определя с тарифа на Министерския съвет. Установено е по делото, че директорът на БД „ИР“ на 28.04.2911 г. е издал на [община] разрешително за водовземане от минерална вода от Находище „Стрелча“ по приложение № 2 към чл. 14, т. 2 от ЗВ, сондаж 1ХГ, като за дължима се такса по него, за осъществено водовземане, е установил публичното държавно вземане. По делото не е спорно, че размерът на таксите в оспорения АУПДВ е определен при спазване изискванията на Тарифата.
[община] оспорва да е налице задължение за заплащане на такса за водовземане по посоченото разрешително, за посочения в АУПДВ период, основавайки се на последващо го решение № 18 от 21.01.2012 г. на министъра на околната среда и водите, с което на основание § 133, ал. 4 от Преходните и заключителните разпоредби на Закон за изменение и допълнение на ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) и е предоставено за срок от 25 години, безвъзмездно, за управление и ползване, находището на минерална вода, изключителна държавна собственост - № 87 от Приложение № 2 на ЗВ „Стрелча“, [населено място], [община], област П., включително: 1. Водовземните съоръжения – сондаж 1хг, сондаж № 3ВКП, каптиран естествен извор КЕИ „Бански каптаж“ и каптиран естествен извор КЕИ „Банчето“; 2. Съоръженията за мониторинг – сондаж № 1ВКП и сондаж № 2ВКП.
Неправилно е прието с обжалваното решение, че решението на министъра на околната среда и водите е неотносимо към спора, защото касае издаване на нови разрешителни за водовземане, респективно прекратяване, изменение и продължаване на срока действащи разрешителни, а таксата, определена по действащите такива, подлежи на заплащане по описания в конкретното разрешително начин.
Съгласно разпоредбата на чл. 194, ал. 1 ЗВ за правото на използване на водите се дължи такса. Такова право е придобито от [община] с разрешително за водовземане от Н. С от 28.04.2011 г., съгласно което титулярът следва ежегодно да заплаща такса за водовземане за разрешения обем и е заплащал такава до 31.12.2011 г.
Предвидена е с § 133, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на Закон за изменение и допълнение на ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) (Обн. - ДВ, бр. 61 от 2010 г., в сила от 1.01.2011 г.) законова възможност министърът на околната среда и водите да предостави безвъзмездно за управление и ползване на съответните общини за срок 25 години от влизането в сила на този закон минералните води от находищата по приложение № 2 към чл. 14, т. 2, от които не са предоставени: 1 концесии за добив на минерална вода и не са подадени молби за предоставяне на концесии за минерална вода; 2. разрешителни за водовземане за питейно-битово водоснабдяване за повече от една община; 3. разрешителни за ползване на повече от 51 на сто от утвърдените експлоатационни ресурси на находището. По подадено от [община] заявление по § 133, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗВ министърът на околната среда и водите се е произнесъл с решение от 21.01.2011 г., с което и е предоставил безвъзмездно, за управление и ползване за срок от 25 години находището на минерална вода, изключителна държавна собственост - № 87 от Приложение № 2 на ЗВ. От този акт, основан на специална законова разпоредба произтича ново право за [община], на безвъзмездност на ползваната минерална вода от находище Стрелча, към изключителния собственик – държавата. Създаденото ново право, по-благоприятно за оспорващия, неправилно не е признато от ответника в оспорения АУПДВ, съответно от съда в обжалваното решение.
Следва да се отбележи, че с решението си от 21.01.2012 г. министърът на околната среда и водите, предоставяйки безвъзмездно правото на ползване върху находището на минерална вода, е прехвърлил върху ползвателя и всички задължения по нейното проучване, поддържане и ползване. Следователно, следвайки принципа, комуто правото, нему и задълженията, не се следва заплащане на такса от касационния жалбоподател, относима именно към вмененото му изпълнение на изискванията и целите на Закон за опазване на подземните води, прекратяване и ограничаване на въвеждането на замърсители в тях, предотвратяване влошаване на химичното им състояние, постигане и поддържане на тяхното количествено и добро химично състояние. Тези задължения произтичат пряко и от разпоредбата на § 133, ал. 5 ПЗР на ЗИДЗВ, в относимата и редакция.
Изложеното основава незаконосъобразност на оспорения АУПДВ относно определеното за [община] задължение, при безспорно установената недължимост на такса за водоползване с акт на компетентен орган.
С оглед гореизложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение на Административен съд Пловдив като неправилно следва да се отмени, като вместо него се постанови друго по съществото на спора, с което се отмени АУПДВ № 30 от 11.05.2017 г. на директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“.
Съобразно изхода на делото на касационния жалбоподател следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции в размер на 200 лева.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2165 от 07.12.2017 г., постановено по адм. дело № 1620/2017 г. по описа на Административен съд Пловдив и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ Акт за установяване на публично държавно вземане № 30 от 11.05.2017 г. на директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“.
ОСЪЖДА Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ да заплати на [община], ЕИК №[ЕИК] сума в размер на 200 (двеста) лева, юрисконсултско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване.