Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 вр. чл. 144, ал. 1 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ вр. чл. 4, ал. 1 и чл. 9б от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) /ЗМДТ/.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], подадена чрез представляващия го изпълнителен директор Б. Т. С., против решение № 110/25.04.2017 г. на Административен съд – С. З, постановено по адм. д. № 80/2017 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ № 59523/30.12.2016 г., издаден от старши инспектор в отдел „Местни данъци и такси “ при О. С. З, потвърден с решение № 59523/02.02.2017 г. на началник отдел „Местни данъци и такси“ при О. С. З.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се отмяна на същото и присъждане на разноски.
Ответникът по касационната жалба - началник отдел „Местни данъци и такси“ при О. С. З – оспорва същата в срока по чл. 63, ал. 2 вр. чл. 228 АПК чрез процесуалния си представител старши експерт с юридическо образование В. С. по съображения, изложени в писмено становище. Заявява искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима.
Предмет на съдебен контрол в производството пред Старозагорския административен съд е бил АУЗД № 59523/30.12.2016 г., издаден от Д. Г., старши инспектор в отдел „Местни данъци и такси “ при О. С. З, потвърден с решение № 59523/02.02.2017 г. на началник отдел „Местни данъци и такси“ при О. С. З, с който на основание чл. 107, ал. 3, предложение последно ДОПК вр. чл. 4 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) /ЗМДТ/ във връзка с подадена декларация по чл. 61р, ал. 5 ЗМДТ с вх. № ДК 61Р000037/30.01.2012 г. е установено задължение на [фирма] за деклариран и неплатен в срока по чл. 61с, ал. 4 ЗМДТ туристически данък за 2011 г. в размер на 5 114.97 лв. и лихва към 30.12.2016 г. /датата на акта/ в размер на 2 524.17 лв.
Първоинстанционният съд е приел, че оспорването на акта по съдебен ред е допустимо; актът е издаден от компетентен орган; не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Изложил е съображения за неговата материална законосъобразност, които се свеждат до следното: Не е налице спор между страните по фактите, а те са: [фирма] е собственик на туристически обект – хотел [наименование], находящ се в [населено място]. Дружеството е подало декларация по чл. 61р, ал. 5 ЗМДТ с вх. № ДК 61Р000037/30.01.2012 г., с която е декларирало реализираните в обекта нощувки за всеки месец от 2011 г., дължимия данък по чл. 61с, ал. 2 ЗМДТ за съответния календарен месец, както и че същият е внесен; данъка, определен при пълен капацитет за календарната година и дължимия за тази година данък по чл. 61с, ал. 4, изчислен по формулата, посочена в ал. 5 ЗМДТ в размер на 5 411.10 лв., от които са внесени 50 лв. Разликата не е внесена в срока по ал. 4 /1 март на следващата година/ и към датата на издаване на АУЗД. Спорът относно законосъобразността на оспорения акт е правен и се свежда до това дължим ли е данъкът по чл. 61с, ал. 4 ЗМДТ, изчислен по формулата на ал. 5 ЗМДТ за 2011 г., след като същите законови разпоредби са обявени за противконституцинни с решение № 5 от 05.04.2012 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 13/2011 г., обнародвано в Държавен вестник бр. 30/2012 г. и в сила от 21.04.2012 г. Според административния съд АУЗД е материално засоносъобразен, тъй като обявените за противконституционни разпоредби на закона не се прилагат след датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд, но през 2011 г. те са действащи правни норми, а обстоятелството, че е издаден след влизане в сила на решението на Конституционния съд е ирелевантно за дължимостта на данъка. Задължението за плащането на този данък възниква по силата на закона, а не от акта за установяването му. Касационната жалба е основателна.
Правилно административният съд е приел, че оспорването е допустимо, а оспореният АУЗД е валиден, издаден от компетентен орган, определен със заповед № РД-25-152/23.01.2012 г. на кмета на общината съгласно чл. 4, ал. 4 вр. ал. 3 и чл. 9б ЗМДТ. Според чл. 4, ал. 5 ЗМДТ кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община - на териториален директор на Националната агенция за приходите. Във връзка с препращането в чл. 4, ал. 1 ЗМДТ към реда за установяване на задълженията за местни данъци и реда за обжалване на актовете за установяването им към този, регламентиран в ДОПК, изискването на чл. 107, ал. 4 ДОПК вр. чл. 144, ал. 1 ДОПК за задължително обжалване на акта пред ръководителя на звеното за местни приходи в общината като предпоставка за допустимост на съдебното му обжалване е спазен.
Няма спор по въпроса, че за процесната 2011 г. разпоредбите на чл. 61с, ал. 4 и ал. 5 ЗМДТ са действащо и приложимо право и регламентират дължимост на туристически данък за календарната година, представляващ разлика между 30 на сто от данъка, определен при пълен капацитет за средството за подслон или мястото за настаняване в размера по ал. 1, и сбора на данъка по ал. 2, изчислена по формулата по ал. 5. Съгласно чл. 61р, ал. 1 ЗМДТ данъчно задължени лица за този данък са лицата, предлагащи нощувки и на основание ал. 2 от същата законова норма, тези лица са длъжни да подават декларация по образец до 30 януари на всяка година за облагане с туристически данък за предходната календарна година. Отново с оглед препращането в чл. 4, ал. 1 ЗМДТ към реда за установяване на задълженията, регламентиран в ДОПК по арг. на чл. 105 ДОПК данъчно задължените лица, които в подадената от тях декларация в изпълнение на законовото си задължение самоизчисляват дължимия данък, са длъжни да го внесат в регламентирания в закона срок. Според последната хипотеза на чл. 107, ал. 3 ДОПК, когато задължението, определено в подадената декларация, не бъде внесено в срок, компетентният административен орган издава акт за установяване на задължението. Този акт има установителен характер, както е посочил и административният съд, т. е. задължението се поражда не от акта, а по силата на закона. За процесната 2011 г. туристическият данък по чл. 61с, ал. 4 ЗМДТ се дължи от жалбоподателя в качеството му данъчно задължено лице, предоставящо нощувки. Той сам в изпълнение на чл. 61р, ал. 2 ЗМДТ е определил размера на задължението си /в случая не е налице спор между страните относно размера/ и е бил длъжен да внесе данъка до 1 март на следващата година, но не го е внесъл. С АУЗД по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК административният орган само констатира дължимостта на данъка на посоченото правно основание и установява конкретния размер, ако е налице неточност при определянето му в декларацията. Правомощието си по чл. 107, ал. 3 ДОПК да издаде АУЗД съгласно чл. 109, ал. 1 ДОПК той може да упражни до изтичането на 5 годишен срок, който започва да тече от началото на годината, следваща годината, в която е подадена декларацията или е трябвало да бъде подадена. Няма спор, че в случая този преклузивен срок е спазен, в какъвто смисъл са доводите на ответника по касация.
В мотивите на решение на Конституционния съд № 22 от 31 октомври 1995 г. по конституционно дело № 25/1995 г. е посочено следното:„Действието на един закон се състои в неговото прилагане от влизането му в сила до момента, в който бъде отменен. Според разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията обявеният за противоконституционен закон "не се прилага" от деня на влизането в сила на решението на Конституционния съд. Изразът "не се прилага" съдържа забрана за прилагане на закона занапред. Това е пряка и непосредствена последица от решението на съда и на конститутивното му действие. То е равносилно на отмяна на закон от Народното събрание“. Вярно е също така, че действието на оспорения административен акт не е конститутивно, а установително /декларативно/. Задължението за данъка не възниква по силата на акта. С него се определя конкретното данъчно задължение по основание и размер на конкретния длъжник, което го прави ликвидно и изискуемо. Едновременно с това актът признава възникналото по силата на закона данъчно задължение без да го поражда, като моментът на възникването е преди издаването му, към момента на настъпване на фактическия състав предвиден в законовата норма. Именно поради това, че този акт няма констативно действие, т. е. не поражда права и задължения, а само ги установява, то чл. 142, ал. 2 АПК в случая не е нарушен.
Независимо от изложеното по-горе, касационната инстанция намира за правилна тезата на касатора, че данъчното му задължение е възникнало, но правото на държавата да го установяви и да търси по принудителен ред неговото заплащане е погасено с влизане в сила на конституционното решение. Това е така, защото от правилото за прилагане на обявения за противоконституционен закон до влизане в сила на решението на Конституционния съд, обявяващо неговата противоконституционност, са налице изключения. Според посоченото правило всички влезли в сила съдебни решения, присъди, индивидуални административни актове и др., постановени при действието на закона, остават в сила. От това следва, че платеното въз основа на тези актове или въз основа на възникнали задължения от правни сделки, или други юридически факти не подлежи на връщане като платено без основание. Нормата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията обаче въвежда изключение от този принцип. Според нея, когато установят несъответствие между закона и Конституцията, Върховният касационен съд /ВКС/ или Върховният административен съд /ВАС/ спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд. Ако тази разпоредба не беше налице, то ВКС и ВАС би следвало да решат спора, прилагайки закона без да е необходимо да спират съдебното производство, тъй като дори и да бъде обявена за противоконституционна законовата разпоредба с решение на Конституционния съд, то решението му ще действа занапред. Със спирането на производството се цели да бъде осуетено прилагането на противоконституционния закон при разрешаването на конкретния правен спор. От това следва, че макар едно задължение да е възникнало при действието на закона, то след обявяването му за противоконституционен правото да се иска изпълнение на задължения, възникнали въз основа на него, се погасява. Не може да се прави разлика между публичноправни и граждански задължения и ако правата и задълженията, възникнали въз основа на отменен закон, се признават, освен ако на отмяната не е придадено обратно действие, то това не се отнася до придобити въз основа на противоконституционен закон права, които не са упражнени /осъществени/, а осъществяването им е висящо, именно с оглед чл. 150, ал. 2 от Конституцията. /Виж "Сила на решенията на Конституционния съд, обявяващи Закон за противоконституционен", проф д-р Ж. С, 1995 г., "Съвременно право" № 5/.
По така изложените мотиви оспореното с касационната жалба решение на Старозагорския административен съд следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отмени АУЗД. При този изход на спора основателна е претенцията на дружеството за присъждане на разноски.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ АПК вр. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 110/25.04.2017 г. на Административен съд – С. З, постановено по адм. д. № 80/2017 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ Акт за установяване на задължение по декларация № 59523/30.12.2016 г., издаден от старши инспектор в отдел „Местни данъци и такси “ при О. С. З, потвърден с решение № 59523/02.02.2017 г. на началник отдел „Местни данъци и такси“ при О. С. З.
ОСЪЖДА О. С. З да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за двете съдебни производства в общ размер 75 лв. /седемдесет и пет/. Решението не подлежи на обжалване.