Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 вр. чл. 144, ал. 1 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/ вр. чл. 4, ал. 1 и чл. 9б от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) /ЗМД/.
Образувано е по касационната жалба на А. Х. М. с адрес: [населено място], [улица], ет. [номер], подадена чрез процесуалния му представител адв. С., против решение № 1853/21.03.2017 г. на Административен съд – София – град /АССГ/, постановено по адм. д. № 3188/2016 г., с което е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ № 10МДТ-94-А-81/5/261/22.07.2015 г., издаден от Х. Д., старши инспектор в Дирекция "Общински приходи“ към Столична община, потвърден мълчаливо от директора на Дирекция "Общински приходи" при същата община, в оспорената му част.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се отмяна на решението и постановявнане на друго по съществото на спора, с което да се отмени АУЗД в оспорената му част, както и присъждане на направените от жалбоподателя разноски.
Ответникът по касационната жалба - директор на Дирекция "Общински приходи" при Столична община - оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. Й. и заявява претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и частична основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима.
Предмет на съдебен контрол в производството пред АССГ е бил АУЗД № 10МДТ-94-А-81/5/261/22.07.2015 г., издаден от Х. Д., старши инспектор в Дирекция "Общински приходи“ към Столична община, потвърден мълчаливо от директора на Дирекция "Общински приходи" при същата община, в оспорената му част, в която на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК на А. Х. М. като собственик на недвижим имот – 1/1 ид. ч. от ПИ пл. № [номер], к. л. [номер] с площ 2 500 кв. м., попадащ в УПИ [номер] от кв. [номер] по плана на [населено място], м. [местност], са определени задължения за за данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ за 2010 г., 2011 г., 2012 г., 2013 г. и 2014 г. в общ размер 1 110 лв. и лихва 329 лв.
Първоинстанционният съд е приел, че оспорването на акта по съдебен ред е допустимо; актът е издаден от компетентен орган в съответствие с изискванията за форма, при спазване на административнопроизводствените правила. Изложил е съображения за неговата материална законосъобразност, които се свеждат до следното: В чл. 24, т. 10 ЗМДТ по изключение от правилото на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ са посочени конкретно недвижимите имоти, освнободени от облагане с ДНИ – паркове, спортни игрища, площадки и други такива за обществени нужди. Ясно в нормата е дефинирано, че се касае за вече изградени и съществуващи обекти, а не за имоти, които само са предназначени за изграждането им. През процесния период от време недвижимият имот е собственост на адресата на акта и съгласно чл. 11, ал. 1 ЗМДТ той е задължен за ДНИ, независимо от това дали го е ползвал /чл. 13 ЗМДТ/. Така постановеното решение е правилно.
Правилно АССГ е приел, че оспорването е допустимо, а оспореният АУЗД е валиден, издаден от компетентен орган, определен със заповед № СО15-РД-09-622/03.06.2015 г. на кмета на Столична община съгласно чл. 4, ал. 4 вр. ал. 3 и чл. 9б ЗМДТ. Актът е материално законосъобразен в частта му, в която е определено задължението за ДНИ за периода 2010 г. – 2014 г. Жалбоподателят не оспорва същото по размер. Не е спорно и че в посочения период от време той е собственик на недвижимия имот. Имотът е деклариран с декларация по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ с вх. № 3617 от 25.06.1998 г. и коригираща декларация към нея за придобиване по наследство от Е. П. М. с вх. № 0122-3035/11.06.2007 г. С декларация с вх. № 10МДТ – 94-А-81/17.04.2015 г. А. М. декларира обстоятелството, че недвижимият имот представлява парк.
Доводите на жалбоподателя, поддържани в касационната жалба, са за неправилност на решението като постановено в нарушение на чл. 24, т. 10 ЗМДТ, според който се освобождават от данък парковете, спортните игрища, площадките и други подобни имоти за обществени нужди. Според него по аналогия с чл. 10, ал. 1 ЗМДТ за освобождаването от ДНИ по чл. 24, т. 10 от същия закон е достатъчно по реда на чл. 8, ал. 1 ЗУТ с подробен устройствен план /ПУП/ да е определено конкретното предназначение за изброените. Счита, че след като имотът му попада в устройствена зона „Зона за градски паркове и градини“ съгласно Общия устройствен план /ОУП/ и съгласно ПУП, одобрен с решение № 45 по протокол № 24/30.043.2001 г. на Столичен общински съвет и решение № 147 по протокол 40/18.07.2002 г. на Столичен общински съвет, предвиждането е за 85% минимална озеленена площ, то не дължи ДНИ.
Промененото предназначение на недвижим имот, съгласно приетия ОУП и конкретното предназначение съгласно ПУП за озеленена площ /парк/ не определя имота като парк по смисъла на чл. 24, т. 10 ЗМДТ, който е освободен от данък. Както е посочил съдът, нормата визира вече изградени и съществуващи обекти, а не имоти, които само са предназначени за изграждането на изброените обекти. Доколкото чл. 24, ал. 1 ЗМДТ регламентира данъчно облекчение, то тя не може да се тълкува разширително, а следва да се прилага стриктно. Именно поради това не следва по аналогия с чл. 10, ал. 1 ЗМДТ така регламентираното освобождаване да обхване и имоти, за които има съответното отреждане с ПУП по чл. 8, ал. 1 ЗУТ. Изменението в ал. 2 на чл. 24, обн. ДВ бр. 153/98 г., според което условието за освобождаване имотите да не се ползват със стопанска цел, несвързана с пряката дейност, вече не се отнася за тези по т. 10, също не води до различни изводи, противно на тълкуването, което жалбоподателят прави. В случая не е налице приключила отчуждителна процедура по повод извършената промяна на предназначението, поради което не е променен собственикът на недвижим имот, а съгласно чл. 11, ал. 1 ЗМДТ данъчното задължение възниква за собственика като според чл. 13 ЗМДТ то се заплаща независимо дали имотът се ползва от собственика или не.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло особеното мнение на съдията докладчик по адм. д. № 568/2013 г., по което е постановено решение № 10282 от 23.07.2014 г., имащо за предмет идентичен казус, а именно, че de lege ferenda конкретният случай, при който общината има право да събира данък недвижими имоти от собственика на имот, отреден за зелени площи, който не е отчуждила, но драстично е променила обема на правото на собственост с извършеното отреждане на имота за зелени площи, следва да бъде нормативно регламентиран по различен начин. С оглед изложеното неоснователен е и доводът на касатора, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение като не е изяснил служебно на коя точно дата е влязъл в сила ПУП.
По тези съобрлажения оспореното с касационната жалба решение на АССГ следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК вр. чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ответника се присъжда юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 330.79 лв.
Мотивиран така, и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1853/21.03.2017 г. на Административен съд – София – град, постановено по адм. д. № 3188/2016 г. Решението не подлежи на обжалване.