Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационната жалба на М. Л. В. от [населено място] против решение № 6973 от 10.11.2016 г. постановено по адм. д. № 10885/2015 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 132767 от 05.03.2010 г. на Началник отдел „Пътна полиция” при СДВР. Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му и постановяването на друго решение, с което оспореният административен акт бъде отменен като незаконосъобразен. Претендират се разноски.
Ответникът - Началник отдел „Пътна полиция” при СДВР, не изразява становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
След като прецени доказателствата по делото, във връзка с доводите на касатора, Върховният административен съд, състав на седмо отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения:
С обжалваното решение Административен съд София - град е отхвърлил жалбата на М. Л. В. от [населено място] срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 132767 от 05.03.2010 г. на Началник отдел „Пътна полиция” при СДВР, с която на основание чл. 171, т. 4 от Закон за движение по пътищата (ЗДвП) е приложена принудителна административна мярка „Временно отнемане на свидетелството за управление на Моторно превозно средство поради неизпълнение на задължението по чл. 157, ал. 4 ЗДвП.
За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел от фактическа и правна страна следното:
На жалбоподателя в периода 2003 г. - 2011 г. са издадени 17 бр. наказателни постановления, в т. ч. и НП № 39607/21.04.2004 г., влязло в сила на 27.05.2004 г., с което са отнети 10 контролни точки, НП № 10896/09.02.2005 г., влязло в сила на 25.03.2005 г., с което са отнети 2 контролни точки, НП № 561/11.02.2005 г., влязло в сила на 30.10.2007 г., с което са отнети 10 контролни точки, НП № 161971/10.01.2006 г., влязло в сила на 16.08.2006 г., с което са отнети 10 контролни точки и НП № 132767/18.10.2006 г., влязло в сила на 15.12.2006 г., с което са отнети 10 контролни точки.
След извършена справка от административният орган е установено, че на основание чл. 4 от Наредба № І-139/2002 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на МПС и нарушенията за които се отнемат, на М. Л. В. са били отнети 45 контролни точки със посочените по-горе влезли в сила НП.
В тази връзка е издадена Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 от ЗДвП № 132767/ 05.03.2010 г., с която на лицето е иззето свидетелството за управление на МПС поради неизпълнение на задължението по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП.
По делото е представено единствено НП № 132767/18.10.2006 г., както и протокол № 4332р-3086/2015 г. за унищожаване на останалите НП. Други доказателства не са ангажирани от страните по делото.
Въз основа на така установеното е издадена оспорваната заповед.
За да отхвърли жалбата съдът е обосновал извод за законосъобразност на обжалваната заповед, като издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Съдът е приел за неоснователно възражението на жалбаподатела за изтекла погасителна давност на изпълнителното основание в заповедта, съгласно разпоредбата на чл. 285 от АПК тъй като обжалваната заповед е връчена на лицето по реда на АПК до 12.10.2015 г., с оглед на което същата не е влязла в законна сила и към настоящия момент не са налице предпоставките на чл. 285 от АПК. Времето от юридическата изпълнимост до фактическото изпълнение на приложената ПАМ е ирелевантно.
След анализ на доказателствата по делото съдът е приел, че са налице законовите основания за прилагане на ПАМ по реда на чл. 157, ал. 4, във вр. с чл. 171, ал. 4 от ЗДвП в резултат на влезли в сила наказателни постановления.
Изпълнението на наложените с влезли в сила НП административни наказания е неотносимо към заповедта по чл. 171, т. 4 ЗДвП. Отнемането на контролните точки става автоматично с влизане в сила на съответното НП, а възстановяването им се извършва по реда, предвиден в чл. 158 ЗДвП и Наредба № I-13 от 12.02.2003 г. (отм., но в сила към датата на издаване на заповедта). Цитираната нормативна уредба предполага нарочна процедура за възстановяване на отнети контролни точки, по отношение на които институтът на погасителната давност по ЗАНН е неотносим. Самото отнемане на контролните точки не съставлява административнонаказателна санкция и не се подчинява на режима на ЗАНН.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, но неправилно.
Правно основание за издаване на оспорения пред административния съд индивидуален административен акт е нормата на чл. 171, т. 4 ЗДвП, съгласно която, на водач, на когото са отнети всички контролни точки и е изгубил правоспособността си, но не е върнал свидетелството си за правоуправление (задължение по чл. 157, ал. 4 от закона), се прилага принудителна административна мярка изземване на свидетелството за управление на моторно превозно средство. Съгласно чл. 157, ал. 1 от ЗДвП (в приложимата редакция преди доп. - ДВ, бр. 101 от 2016 г., в сила от 1.07.2017 г.), контролните точки служат за отчет на извършените от водача нарушения, като на основание чл. 2, ал. 1 от Наредба № Із-1959 от 27.12.2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които се отнемат отм. , първоначалният максимален размер на контролните точки за отчет на извършените нарушения на правилата за движение по пътищата от водачите на моторни превозни средства е 39. Отнемането на контролни точки по образуваните преди влизане в сила на сега действащата наредба административнонаказателни преписки се извършва по реда на Наредба № Із-1959 от 27.12.2007 г. - пар. 2 от ПЗР на Наредба № Із-2539 от 17 декември 2012 г.
В обжалваната в настоящото производство заповед са изписани 6 броя наказателни постановления, въз основа на които на водача са отнети 45 контролни точки.
Като доказателство по делото е представено и прието само Наказателно постановление № 132767/18.10.2006 г., като последица от което са отнети на касатора 10 контролни точки. Посочено НП е с отбелязване, че е влязло в сила на 15.12.2016 г. и е връчено по реда на чл. 58, ал. 2 от ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ).
Административният орган не представя като доказателства по делото останалите 5 броя НП, изписани в обжалваната заповед. Неправилно АССГ е приел, че "не е необходимо представянето на всички описани в оспорената заповед НП". След като жалбоподателят оспорва фактическите констатации по обжалваната заповед, в тежест на органа е да докаже фактите по спора. Релевантните в случая факти са следните: срещу В. са издадени НП, които са влезли в сила, последица от тези НП са отнетите контролни точки на водача, като сборът на отнетите контролни точки по НП обосновава извод за изчерпване на нормативно определените такива за водача.
В случая, органът не доказва чрез надлежно представяне като доказателства по делото, факта на издаване срещу касатора на описаните в заповедта НП. Представените по делото доказателства за физическото унищожаване на НП, не променя този правен извод.
Касационната инстанция приема, че представената по делото справка картон на водача, която е без дата и подпис на издателя, установява единствено факта на вписването на определени факти в информационната система. Налице е само едно твърдение на ответника, че посочените НП са издадени и влезли в сила, както и че като последица от тях са отнети определени контролни точки.
Тези факти е напълно възможно да са осъществени, но за да бъдат приети от съда за надлежно доказани е необходимо да бъдат доказани с относими и допустими от закона доказателствени средства. /В този смисъл Решение № 11706/25.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4169/2012 г., Решение № 10354 от 7.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5471/2015 г., VII о., Решение № 1970 от 22.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13595/2015 г., VII о. и др./.
По делото няма доказателства, от които по безспорен начин да се установи както съдържанието на постановленията, така и фактът на надлежното им връчване.
Твърдението на ответника, че нормативно определеният му срок за съхранение на административно-наказателните преписки е изтекъл и поради това не може да представи като доказателства по делото наказателните постановления, не съответства на нормативната уредба и не може да доведе до дерогиране на установените в процесуалния закон допустими доказателствени средства за установяване на факта на съобщаване.
Към датата на издаване на наказателните постановления, както и към датата на тяхното унищожаване, в сила е Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелства за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба № I-157). Съгласно чл. 30, ал. 3 от нея, наказателните постановления, в които наред с наложеното наказание е постановено и отнемане на контролни точки, се съхраняват до възстановяване на отнетите контролни точки, но не по-малко от пет години. По делото няма доказателства за възстановяване на контролните точки на лицето. Щом като контролните точки не са били възстановени на касатора, е налице задължение на органа да съхранява наказателните постановления и преписките по тях. Неизпълнението на това негово задължение лишава съда от възможността да установи надлежно релевантните факти относно съдържанието на НП, неговото връчване и правните последици. В тази насока е и константната практика на VII-мо отделение на Върховен административен съд.
Предвид изложеното, обжалваното съдебно решение като неправилно следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, с което да се отмени обжалваната заповед като незаконосъобразна, поради недоказаност на елементите от фактическия състав на наложената мярка, чието доказване е следвало да се осъществи от органа при указана от съда тежест на доказване.
Предвид изхода на делото, на М. Л. В. от [населено място] следва да се присъдят направените в настоящото производството разноски в размер на 5 лв. платена държавна такса, по делото не са представени доказателства за договорено и платено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 6973 от 10.11.2016 г., постановено по адм. д. № 10885/2015 г. по описа на Административен съд София – град, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 132767/05.03.2010 г. на Началника на отдел „Пътна полиция” при Столична дирекция на вътрешните работи.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на М. Л. В. от [населено място] сумата от 5 (пет) лева, представляваща разноски по делото.
Решението е окончателно.