Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по касационната жалба на Г. К. Г., осъществяващ търговска дейност като [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], област Г., [улица], подадена чрез процесуалния му представител адв. Х. М., упълномощен и за касационната инстанция с пълномощното на л. 53, против решение № 438/04.12.2017 г. на Административен съд – В. Т /АСВТ/, постановено по адм. д. № 736/2016 г., с което е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт /РА/ № Р-04000716001900-091-001/04.08.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – В. Т – В. Г. П. на длъжност главен инспектор по приходите, възложил ревизията, и от Ц. Р. А., на длъжност главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията, потвърден с решение № 331/20.10.2016 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /„ОДОП“/ – В. Т при ЦУ на НАП, и в полза на ответника е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 896.23 лв.

В касационна жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради необоснованост, противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора решението е немотивирано, постановено при непълнота на доказателствения материал и при нарушено право на защита на жалбоподателя, тъй като съдът не му е дал възможност да ангажира доказателства в производството по чл. 193 ГПК, а и несъобразено с материалния закон, защото правото му на данъчен кредит е отказано, въпреки доказаното осъществяване на доставките на услуги. Претендира се отмяна на решението, вкл. в частта му за разноските, и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени РА, евентуално, делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия първоинстанционен съд.

Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция ОДОП – В. Т при ЦУ на НАП – оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. Н. по съображения, изложени в писмени бележки, и заявява искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 896.23 лв.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за недопустимост поради просрочие и евентуално неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима. Съобщението за оспореното първоинстанционно решение е редовно връчено на страната чрез адв. М. на 11.12.2017 г. Съгласно чл. 60, ал. 5 и ал. 6 ГПК вр. чл. 144 АПК срокът, който се брои на дни, се изчислява от деня, следващ този, от който започва да тече срокът, и изтича в края на последния ден. Когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден. Дните 24 декември - Бъдни вечер, 25 и 26 декември - Р. Х са празнични дни съгласно чл. 154 от Кодекса на труда /КТ/, а според ал. 2 (нова - ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 01.01.2017 г.), когато официалните празници по ал. 1, с изключение на Великденските празници, съвпадат със събота и/или неделя, първият или първите два работни дни след тях са неприсъствени. Тъй като 24 декември 2017 г. е неделя, на основание чл. 154, ал. 2 КТ, 27 декември 2017 г. е неприсъствен. Касационната жалба е подадена на 28.12.2017 г.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, поради следните съображения:

Предмет на съдебен контрол в производството пред Великотърновския административен съд е бил РА № Р-04000716001900-091-001/04.08.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – В. Т, потвърден с решение № 331/20.10.2016 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – В.Т.С същия на ревизираното лице във връзка с дейността му като [фирма] са установени задължения за ДДС и лихви в резултат на отказано право на данъчен кредит в общ размер 10 728 лв. на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т 1 ЗДДС по фактури, издадени от [фирма], [фирма] и [фирма], с мотиви за липса на доставки на услуги.

Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Вликотърновския административен съд като валидно и допустимо, постановено съобразно приложимите материалноправни норми на ЗДДС и при липсата на съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Първоинстанционният съд правилно е приел, че РА е издаден от компетентни органи по приходите по смисъла на чл. 119, ал. 2 ДОПК след надлежно възложено от компетентен орган ревизионно производство и отговаря на законовите изисквания за форма и съдържание, като същият е без пороци, засягащи процесуалната му законосъобразност.

Не отговаря на истината твърдението в касационната жалба, че решението е немотивирано. Напротив, на 20 страници съдът е изложил изключително подробни мотиви, които са последователни и непротиворечиви. Неоснователен е доводът на касатора, че е нарушено правото му на защита, тъй като е бил лишен от процесуалната възможност да ангажира доказателства във връзка с оспорване автентичността на документите, както и други, касаещи взаимоотношенията му с неговите доставчици. Производството по чл. 193 ГПК е открито с определение на съда в открито съдебно заседание на 13.04.2017 г. Тъй като в това съдебно заседание жалбоподателят и неговият процесуален представител не са се явили /изявлението, че жалбоподателят ще се ползва от оспорените документи е направено в писмен вид и е депозирано на 31.03.2017 г./, определението на съда е съобщено на адв. М. на 12.05.2017 г. В следващите две открити съдебни на заседания на 01.06.2017 г. и 06.07.2017 г. жалбоподателят и неговият процесуален представител отново не са присъствали. С молба от 21.09.2017 г. адв. М. е заявил, че по причини от лично естество не може да се яви в с. з. на посочената дата 21.09.2017 г., но моли делото да бъде отложено, за да му бъде дадена възможност да представи доказателства във връзка с оспорването и такива, изхождащи от доставчиците във връзка с реалното извършване на услугите. За следващото съдебно заседание на 02.11.2017 г. адв. М. отново е депозирал писмена молба на същата дата, с която е поискал отлагане на делото, тъй като е призован като свидетел и е представил призовка. Съдът е процедирал законосъобразно като не е отложил делото в съответствие с чл. 139 АПК. Според ал. 1 на чл. 139 съдът отлага делото, ако и страната, и пълномощникът й не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. Освен това, във връзка с оспорените документи от ответника, в периода от 13.04.2017 г. до 02.11.2017 г. пълномощникът на жалбоподателя е имал възможност да заяви искане за допускане на графологична експертиза, но не го е направил.

Неоснователно се твърди също така от жалбоподателя, че макар осъществяването на услугите от неговите доставчици да е доказано, съдът неправилно е потвърдил РА, позовавайки се формално на непълноти във фактурите. Във фактурите, имащи за предмет услуги, доставките не са индивидуализирани в достатъчна степен, така че да може да се провери реалното им осъществяване и използването на резултата от тях от получателя за неговите облагаеми сделки. Когато фактурите не отговарят на изискването на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС и към тях не е приложен друг документ, който да удостоверява липсващата информация съгласно чл. 7, ал. 3 ЗСч. (отм.), действащ към част от процесните периоди от време, и чл. 6, ал. 5 сега действащия ЗСч. в сила от 01.01.2016 г. за ревизираното дружество не е налице право на приспадане. Според решението на СЕС от 8 май 2013 г. по дело С-271/12 Petroma Trannsports SA, на което съдът се е позовал, разпоредбите на ДДС директивата допускат национална правна уредба, по силата на която правото на приспадане на данък върху добавената стойност може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, тъй като информацията е необходима с цел да се установи действителното извършване на фактурираните сделки.

Фактура № 100101/10.12.2012 г., издадена от [фирма] има за предмет „Ремонтни дейности и поддръжка на път“ на стойност 6 640 лв. В констативния протокол към нея е преповторено буквално съдържанието на договора, а именно: ремонт на горски път и корекции с дължина на трасето 1 000 м. и ширина 4 м. Както е посочено в решението на решаващия орган, за да е възможно да се установи реалното изпълнение на услугата и използването й за следващи облагаеми доставки, респ. да се приеме, че е направен разход, свързан с дейността /представено е удостоверение от Изпълнителна агенция по горите № 4337/26.11.2012 г. за това, че [фирма] е вписан в публичния регистър на лицата, упражняващи лесовъдна практика – стопанисване на горски територии и добив на дървесина/, е било необходимо да се посочи ясно в представените документи /договор, фактура, протокол/ къде се намира пътят, върху който са извършени изброените дейности.

Посоченото по-горе се отнася и до фактура № 29/26.06.2015 г., издадена от [фирма] с предмет „плащане по договор“. Към същата са представени договор и приемо-предавателен протокол от 11 декември 2015 г., според който изпълнителят е изпълнил възложената му работа, изразяваща се в „поддръжка на горски път на отдел 69, находящ се на територията на ДЛС [ЮЛ]. От една страна, фактурата е издадена без в нея да е посочено, че е във връзка с авансово плащане преди датата на приемане на извършената работа, от друга, цялостно авансово плащане към посочената дата не е направено, а вещото лице по назначената ССЕ не установява изобщо да е направено плащане по нея. Макар в случая обектът /пътят/, върху който се твърди, че са извършени услугите, да е индивидуализиран, то видът и обемът на извършената работа не са. Същото във връзка неяснотата относно вида и обема на извършената работа се отнася и до втората фактура, издадена от [фирма], която е с предмет „Поддръжка на горски път на отдели 130, 120, 121, 55 ДЛС [ЮЛ], както и до фактура № 100001/11.12.2015 г., издадена от [фирма], с предмет „Поддръжка на горски път на отдели 52Е, 55А, 90Р, ДЛС [ЮЛ]. В протоколите към фактурите е констатирано само, че възложената работа е изпълнена и се приема без забележки относно качеството.

Освен всичко изложено, при оспорената автентичност на подписите на управителите и представляващи дружествата – доставчици в констативните протоколи, в производството по чл. 193 ГПК тяхната истинност не е доказана, а освен протоколите не са налице други доказателства, установяващи извършването на услугите и приемането на резултата от тях.

По тези мотиви решението на Административен съд – В. Т като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, определено в размера по чл. 9 вр. чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004г.

Воден от горното, и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 438/04.12.2017 г. на Административен съд – В. Т, постановено по адм. д. № 736/2016 г.

ОСЪЖДА Г. К. Г., осъществяващ търговска дейност като [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], област Г., [улица] да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – В. Т при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 672.17 лв. /шестстотин седемдесет и два лева и седемнадесет стотинки/. Решението не подлежи на обжалване.