Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба от [фирма] ( [фирма]), представлявано от прокуриста Х. Р, подадена чрез пълномощника юрк.. Т, против решение № 393 от 19.02.2016 г., постановено по адм. дело № 2568/2014 г. по описа на Административен съд – Пловдив. С касационната жалба мотивирано се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Иска се отмяната му, като е направено и искане за присъждане на разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
Ответната страна – Директорът на Б. дирекция за управление на водите в източнобеломорски район с център П., в депозираното писмено становище, оспорва касационната жалба. Подробно развива доводи за отсъствието на касационни основания за отмяната на атакувания съдебен акт.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалбата.
Върховният административен съд, трето отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, а досежно основателността й приема следното:
С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на [фирма] срещу решение № РР–1875 от 14.02.2014 г. на Директора на Б. дирекция за управление на водите Източнобеломорски район (БДУВИБР) – П. за служебно изменение на разрешително № 31610014 (стар № 0033) от 15.05.2001 г. за водовземане от минерална вода, издадено от Министъра на околната среда и водите, продължено с решение № РР–1221 от 05.05.2011 г. на Директора на БДУВИБР – П., от находище за минерална вода ”П. б.” № [номер], от Приложение № 2 към чл. 14, т. 2 от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ), от сондаж № Сз-7 с титуляр [фирма].
За да постанови този резултат, административният съд е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен органи при спазване на процесуалните и материално - правните разпоредби за издаването му, както и при спазване целта на закона. Обсъдил е приобщените по делото доказателства, както и съдебно - техническа експертиза, като е формирал извод за неоснователност на възраженията на жалбоподателя срещу акта. Конкретно, съдът е счел за немотивирано твърдението на жалбоподателя, че комисията, назначена със Заповед № РД-ОЗ-23/06.02.2014г. на Директора на БДИБР не е вникнала в съдържанието на относимите нормативни актове. Аргумент за това съдът е извлякъл от обстоятелството, че в нарочен протокол, а впоследствие и в самиа административен акт, са инкорпорирани мотивирани изводи относно значението на водите в РБ предвид целите, които следва да постигне ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ), включително да се осигури интегрирано управление на водите в интерес на обществото и за опазване здравето на населението, както и да се създадат условия за осигуряване на достатъчно добро количество и добро качество на подземни води за устойчиво, балансирано и справедливо водоползване (чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗВ). Съдът не е дал вяра на изслушаната СТЕ, като е преценил същата като неотносима: заключението на експерта не дава конкретни относими отговори, а съдържа съждения в условия на вероятност и евентуалност. Анализирайки данните от експертизата, решаващият съд е посочил, че вещото лице не е извършило замервания за определяне на ресурса на Сондаж Сз-7 съгласно нормативните изисквания, както и не е извършило никакви математически изчисления, които да обосноват предполагаемия по - висок ресурс на водовземното съоръжение. Допълнително съдът се е аргументирал, приемайки, че след като в експертизата е отбелязано, че съоръженията, чрез които е разкрито находището за минерална вода "П. б." са функционално свързани, то не става ясно защо експертът е отделил едно от съоръженията, като дава предположения за наличния му ресурс, а не го разглежда като част от цялото находище, отчитайки взаимовръзката му с другите водовземни съоръжения. В обобщение съдът е посочил, че ресурсите на минералните води се определят по реда и формулите, визирани в чл. 33 и сл. от Наредба № 1/10.10.2007г. за проучване ползване и опазване на подземните води, но в заключението по делото липсват експертни констатации в тази насока.
Допълнително, съдът е споделил констатациите и изводите на горестоящия административен орган-Министъра на околната среда и водите, който е потвърдил акта по административен ред. В мотивите си, обосновавщи законосъобразността на оспореното решение, съдът се е позовал и на така формираните изводи, като ги е застъпил и в своето решение. Решението е правилно.
Съдът е основал изводите си въз основа на установените по делото факти, изложил е подробни и законосъобразни правни съображения, които се споделят и от настоящата съдебна инстанция. Съдът правилно е установил, че оспореният акт е в предвидената от закона форма и издаден от компетентен орган, ведно с мотиви, при спазване на материалния закон и процесуалните правила.
Първоинстанционният съд правилно е съобразил, че с разрешително № 31610014 (стар № 0033)/15.05.2001 г. за водовземане от минерална вода, издадено от Министъра на околната среда и водите, продължено с решение № РР-1221/05.05.201 1г. на Директора на БДУВИБР - П., с титуляр [фирма], е предоставено правото на дружеството да водовзема минерална вода с цел на водовземането „за профилактика", за водоснабдяване на обект „Б. на [фирма], [населено място] б.", от находище за минерална вода „П. б." № [номер], от Приложение № 2 към чл. 14, т. 2 от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) /ЗВ/, от сондаж № Сз-7, с проектен дебит - до 0.9 л/сек средногодишно и върхов дебит до 2.5 л/сек, и разрешено годишно водно количество до 28 000 м3/годишно.
Правилно съдът е установил, че със Заповед № РД-530-1/28.12.2011г. на Министъра на околната среда и водите е утвърден експлоатационния ресурс на минерална вода за находище „П. б." и технически възможния дебит на водовземните съоръжения сондаж № 3, сондаж № Сз-7 и сондаж № Сз-8, за срок от 2 години, като технически възможният дебит на сондаж № Сз-7 е определен на 2.5 л/сек. Обоснован е и изводът, че на основание чл. 151, ал. 2, т. 2, б. „р" ЗВ и чл. 39 от Наредба № 1/10.10.2007г. за проучване, ползване и опазване на подземните води, със Заповед № РД-239/12.03.2013г. на Министъра на околната среда и водите е утвърден нов експлоатационен ресурс на находище на минерална вода „П. б." - изключителна държавна собственост, като технически възможния дебит на водовземното съоръжение сондаж № Сз-7 е намален на 1.0 л/сек. С. З е постъпила в БДИБР с писмо с вх.№ СМВ-8, 9,10/21.03.201Зг.
Обоснован, в контекста на гореизложените обстоятелства, се явява и изводът на първостепенния съд, че предвид Заповед № РД-239/12.03.2013г. на Министъра на околната среда и водите е възникнала необходимост за редуциране на предоставените с разрешителни за водовземане от минерални води от находище „П. б.", сондаж № Сз-7 годишни водни количества до определения със Заповедта дебит за водовземното съоръжение /сондаж №Сз-7/, и във връзка с компетентността на органа по чл. 52, ал. 1, т. 4 ЗВ, на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗВ, във вр. чл. 73 ЗВ, в актуалната редакция към момента на постановяване на решението за служебно изменение. Следва да бъде споделено приетото в мотивите на обжалвания съдебен акт, че са били налице обективни причини, а именно настъпили изменения във водоизточника, които правят невъзможно осъществяването на разрешената дейност в досегашния обем, като това е преценено в условията на обвързана компетентност от решаващия орган.
В реда на изложеното следва да бъде посочено, че неоснователно касаторът твърди, че съдът не е посочил дали административният орган е действал в условията на обвързана компетентност или на оперативна самостоятелност. Правилно съдът е преценил, че административният орган действа в условията на обвързана компетентност, при което той коректно е намерил, че в БДИБР е постъпил доклад вх.№ СМВ-8, 9,10/06.06.201Зг. относно необходимостта от преразглеждане на издадените разрешителни за водовземане и привеждането им в съответствие с наличните експлоатационни ресурси и технически възможни дебити на отделните съоръжения на находище „П. б.". В съответствие с приложените писмени доказателства административният съд е приел, че Директорът на БД И., е извършил служебно изменение на разрешителното но реда на чл. 72, във вр. чл. 73 от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) и съгласно издадени указния на Министерство на околната среда и водите с писмо изх. № 05-08-722/19.03.2013г., поради наличието на обективни причини, а именно настъпили изменения във водоизточника, които правят невъзможно осъществяването на разрешената дейност, респ. изцяло в условия на обвързана компетентност на административния орган.
Правилно съдът е преценил като неотносим към спора довода, че изпълнението на обжалвания акт може да доведе до неблагоприятни последици от неизпълнението на Програма НОИ, доколкото намаляването на водните ресурси, респективно самата свръхексплоатация на находището, може да доведе до необратими последствия, свързани със загуба на изключително ценни водни ресурси, които не само могат да намалеят, както е в конкретния случай, но и да бъдат напълно изгубени при липсата на конкретни действия за балансирано управление на минералните води. Такива доводи биха били относими към целесъобразността на издаването на процесното решение, което е извън предмета на преценка от административния орган, действащ в условията на обвързана компетентност, както беше вече посочено.
Настоящият състав на Върховния административен съд споделя изложените доводи в писменото становище на ответника по касация досежно следното: въпреки емоционално застъпеното в касационната жалба твърдение, че „вода има", липсва възможност подобно обстоятелство да се установи в хода на съдебното производство пред първата инстанция. Определянето на експлоатационен ресурс на находище за минерална вода се извършва за цялото находище, а не за отделни водовземни съоръжения и е дейност, която се извършва през определен период от време, а не с еднократно замерване, извършено от вещо лице. Ресурсите на минералните води се определят по реда и формулите, определени в чл.ЗЗ и сл. от Наредба № 1/10.10.2007г. за проучване, ползване и опазване на подземните води. Всичко това е прието и от административния съд и се споделя от настоящата инстанция.
Наред с това, основателно ответникът по касация твърди, че обстоятелството дали в даден момент „има" или „няма" вода, не е било предмет на проверка в административното производство по служебно изменение на разрешителното, респ. в първоинстанционното производство. Както бе посочено, Директорът на БД И. не разполага с дискреционна власт, при положение, че е издадена заповед за утвърждаване на експлоатационните ресурси, а именно Заповед № РД-239/12.03.201Зг. на Министъра на околната среда и водите, която е действаща, публичнодостъпна и неоспорена и с която е утвърден експлоатационния ресурс на находището за минерална вода.
Правилен и обоснован е и проведеният задълбочен анализ на данните от изслушаната съдебно - техническа експертиза.Съгласно разпоредбата на чл. 202 ГПК, съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а да го обсъди в съвкупност с останалите доказателства. Противно на твърденията в касационната жалба, извършеното обсъждане на експертното заключение е достатъчно, за да даде отговор на въпроса защо съдът намира, че не следва да го кредитира. Последният извод на съда е мотивиран от обстоятелството, че вещото лице не е аргументирало констатацията си, защо отделя едно от съоръженията, като дава предположения за наличния му ресурс, а не го разглежда като част от цялото находище, отчитайки взаимовръзката му с другите водовземни съоръжения, което е съществено за правилното решаване на спора.
Именно в горепосочения контекст следва да се посочи, че неоснователно касаторът поддържа, че съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест Напротив - на [фирма] е осигурена възможност да представи доказателства за положителните факти, от които черпи права, като по този начин обори фактическите установявания в акта, но това не е сторено.
Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора разноски на касатора не следва да бъдет присъждани, а на ответника не се дължат, тъй като не са претендирани. РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 393 от 19.02.2016 г., постановено по адм. дело № 2568/2014 г. по описа на Административен съд – Пловдив. Решението е окончателно.