О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 553

гр. София, 06.02.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети декември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 1217/2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. В. Ж. и А. С. Ж. от [населено място] срещу въззивно решение № 6575 от 29.11.2024 г. по в. гр. д. № 4987/2023 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20217040 от 29.11.2021 г. и решение № 20080508 от 22.02.2023, постановени по гр. д. № 75481/2019 г. на Софийския районен съд, с които на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на касаторите, че Х. Й. Д. е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „К. “, с площ от 1088 кв. м, номер по предходния план *, като е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нот. акт № 159/24.04.2018 г., и с които е отхвърлен предявеният от касаторите против Х. Й. Д. насрещен иск за признаване на установено, че те са собственици на основание давностно владение на посочения имот.

Въззивният съд е приел за установено, че с нот. акт № 133/29.08.2017 г. ищецът по първоначалния иск Х. Й. Д. е признат за собственик на основание давностно владение на процесния поземлен имот. Ответниците по този иск също се легитимират като негови собственици с нот. акт № 159/24.04.2018 г. на основание давностно владение и наследство. Всички разпитани по делото свидетели са дали описание на спорния имот – 1 дка овощна градина, която граничи с имот на майката на Н. Ж. и се намира до „Западен парк“. Свидетелите В. В. и К. Б. са заявили, че живеят в съседство и познават ищеца Х. Д. от времето, когато е започнал да ползва мястото, като според първия свидетел това е станало през 2001/2002 г., а в според втория - през 2003 г. И двамата свидетели посочват, че в периода до 2017 г. имотът е бил ограден с метална ограда, но впоследствие същата е премахната от неизвестни лица. След като поставил ограда, Х. Д. идвал в имота, като свидетелят В. В. го е виждал редовно, когато разхождал кучетата си и минавал оттам, а свидетелят К. Б. е заявил, че докато откраднали мрежата (през 2017 г.), ищецът редовно е посещавал имота – всяка събота и неделя, като минавал покрай него и го поздравявал. Свидетелите М. А. и Л. Г. са заявили, че Н. Ж., а преди нея майка й (Д.), са имали две места в тази местност, които били оградени, като едното било овощна градина. Свидетелката М. А. ходела често до имотите (не посочва колко често), а свидетелката Л. Г. – между 7 и 9 пъти в годината. Последната е заявила, че Н. Ж. и семейството й берели плодове, варосвали дървета, подрязвали клони. В летните месеци свидетелката ходела в имота, като си правели барбекю, но не в спорния имот, а в този, който е бил собственост на ответницата. В показанията и на двете свидетелки е описана дървена постройка за инструменти, а в показанията на свидетеля В. В. – скована дървена тоалетна.

Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите В. и Б., като е посочил, че същите са последователни, непротиворечиви и съдържат информация относно правнорелевантните факти. Обстоятелството, че е налице разминаване в показанията им относно момента на установяване на фактическа власт върху имота и твърденията в исковата молба, че това се е случило през 2005 г., не е основание да се приеме, че е налице неправилно възприемане на установените факти, а именно, че ищецът е установил фактическа власт върху имота през 2005 г. Тези свидетели, съседи на имота, установяват, че в периода 2005 г. – 2017 г. ищецът Х. Д. е осъществявал фактическа власт върху имота, като е поставил ограда и е посещавал имота често („всяка събота и неделя“). Показанията на свидетелите А. и Г., които са посещавали имота по-рядко и нямат преки наблюдения в продължителен период от време, не установяват, че ответниците са осъществявали фактическа власт върху процесния имот. Извършваните от тях отделни фактически действия, свързани със събиране на плодове и поддръжка на дървета, които се намират в имота, не са свързани с трайно осъществяване на владение върху имота. Анализирайки всички събрани по делото доказателства, съдът е приел, че Н. Ж. и А. Ж. не са установили трайно фактическа власт върху имота и съответно с изтичането на законоустановения срок, не са придобили правото на собственост върху него. С оглед на това е прието, че фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е осъществен в полза на ищеца Х. Д., респ. че първоначалният установитилен иск за собственост е основателен, а насрещният - неоснователен.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и всички събрани доказателства при установяване на правно релевантните факти от значение за решаването на спора. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по жалбата Х. Й. Д. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. /. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касатора – решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о., и др., според която при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Както е прието в посочените от касатора решения на ВКС, съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. В случая с оглед противоречивите показания на свидетелите, в съответствие с установената практика, съдът е посочил защо дава вяра на едните, а не кредитира показанията на другите свидетели. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“ когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение, нито сочените от касаторите евентуални негови пороци могат да бъдат квалифицирани по този начин като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, във вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа касаторите следва да заплатят на адв. В. Ц. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 1600 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 818, 07 евро.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6575 от 29.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 4987/2023 г. по описа на Софийския градски съд.

О с ъ ж д а Н. В. Ж. и А. С. Ж. да заплатят на адв. В. Ц. от САК сумата 818, 07 евро /осемстотин и осемнадесет евро и седем цента/ адвокатско възнаграждение.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: