Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Б. Й., [населено място], чрез пълномощника му адвокат К. Б., срещу въззивно решение от 20.07.2016г. по гр. дело №184/2016г. на Окръжен съд – Монтана в частта, с която е потвърдено решение от 31.01.2016г. по гр. д.№619/2014г. на РС-Монтана. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1/Допустимо ли е съдът да излезе извън рамките на правния спор като обсъжда факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали и да формира крайните си изводи на непосочени от страните факти; 2/Плащането на продажната цена от възходящ роднина на единия съпруг, доказва ли, че е извършено дарение на средства за закупуването на имота и то в полза само на този съпруг, а не на двамата съпрузи след като при плащането не е заявено такова намерение; 3/Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните; 4/Длъжен ли е съдът да посочи в решението си върху кои доказателства основава фактическите си изводи; 5/Може ли съдът да изгражда фактическите си изводи въз основа на несъбрани от него доказателства; 6/Преди да кредитира показанията на свидетел, длъжен ли е съдът да вземе предвид неговата заинтересованост и да провери дали показанията се подкрепят от събраните по делото доказателства; 7/Има ли обвързваща материална доказателствена сила частният свидетелстващ документ; 8/При частично обезсилване на първоинстанционното решение следва ли въззивният съд да присъди на въззивника съответните деловодни разноски.Сочи се противоречие с ППВС №1/1953г. и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, които се прилагат.

Ответникът по касационната жалба Ц. И. Н., [населено място], оспорва същата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е депозирана в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С въззивното решение е обезсилено решение от 31.01.2016г. по гр. д.№619/2014г. на РС-Монтана в частта, с която е признато за установено по отношение на Д. Й., че придобитият по време на брака с Ц. Н. недвижим имот – офис /подробно описан/ с договор за покупко-продажба по нотариален акт № 78/29.12.2005г. прикрива договор за дарение извършено от И. Н. чрез [фирма]-М.. В останалата част, с която е признато за установено по отношение на Д. Й., че придобитият по време на брака с Ц. Н. недвижим имот – офис с площ 86 кв. м. /подробно описан/ с договор за покупко-продажба по нотариален акт №78/29.12.2005г. е лична собственост на Ц. И. Н., поради липса на принос на Д. Б. Й. при придобиването му. За да обезсили частично решението въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е сезиран с иск за установяване привидност на договора за покупко-продажба от 29.12.2005г. и е постановил недопустимо решение - извън предмета на спора, очертан в исковата молба. Според въззивния съд твърденията в исковата молба са, че макар и процесният имот да е придобит по време на брака на страните, той е лична собственост на ищцата, тъй като „и е дарен” от нейния баща. При покупката на имота от дружеството, в което съдружник е бил и баща и, всички пари са заплащани от последния като знак за дарение към нея.Страните по делото, в т. ч. и ответникът, не са влагали никакви семейни средства при придобиването на имота, поради което искането е да се установи, че ответникът няма никакъв принос при придобиването и имотът не представлява СИО. При тези твърдения въззивният съд е приел, че искът е с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,вр. чл. 22, ал. 4 СК /2009г./. Установил е че ищцата и ответникът са бивши съпрузи, чиито брак е сключен през 2004г. и прекратен с развод през 2011г. Процесният имот е придобит с договор за покупко-продажба от 29.12.2005г., сключен между ищцата и [фирма] за сумата 4640 лв. Платени в брой от купувача. От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно презумпцията на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г отм., ако по силата на възмездния договор /какъвто в случая безспорно е договорът за покупко-продажба/ се придобиват вещи или вещните права по време на брака, в резултат на съвместен принос, то вещно-правният ефект се разпростира и в патримониума на неучастващия по сделката съпруг по силата на законовата презумпция и приложимия законовия режим на съпружеската имуществена общност при действието на СК от 1985 г отм., Установеният принцип в СК за общност на имуществото, придобито през време на брака, е основан на съвместния принос. Ако единият от съпрузите няма принос в придобиването, то и съответните вещи, права върху вещи и влогове не са станали общи, а принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Съвместният принос се предполага до доказване на противното. Оборването на презумпцията по чл. 19, ал. 1 СК отм. може да се извърши само по съдебен ред, като ищецът, който се легитимира като приобретател в обективиращия придобивното основание по време на брака документ ще защити твърдяното от него еднолично придобиване на правото на собственост, поради липса на принос на другия съпруг, опровергавайки презумпцията, че придобиването е резултат на съвместния принос на съпрузите и респ. включването на вещното право в режима на съпружеска имуществена общност /решение № 384/2016 г., по гр. д. № 6443/2014 г., ВКС, IV г. о./ В случая безспорно се установява от доказателствата, че процесният имот, закупен по време на брака, не е придобит в резултат на съвместен принос на двамата бивши съпрузи.Част от цената е заплатена от бащата на ищцата /И. Н./ на продавача преди да бъде извършена продажбата / при сключване на предварителния договор с касов ордер от 16.07.2003г./, а другата към момента на нотариалната сделка /с касов ордер от 23.12.2005г./.За недоказано е прието твърдението на ответника, че с тази сума бащата не е имал намерение да дари само дъщеря си, а младото семейство. За да направи този извод въззивният съд е обсъдил приетите писмени и гласни доказателства, установяващи дарственото намерение на И. Н. да даде необходимите средства на дъщеря си, а не на нейното семейство – решение по протокол № 7/16.11.2000г. на ОС на съдружниците на [фирма] за преразпределяне на предоставения на съдружника И. Н. имот в полза на дъщеря му, предварителен договор за покупко-продажба на имота, сключен на 03.07.2003г. между дружеството и ищцата при цена 4640 лева и обективиращ изявление на продавача, че 2800 лева от цената е внесена от купувача, касов ордер, установяващ, че сумата е внесена по сметка на продавача от бащата на ищцата на 16.07.2003г., ордер от 23.12.2005г., с който Н. е внесъл и остатъка от цената. Въззивният съд е взел предвид и обстоятелството, че когато са изготвени протоколът и предварителният договор, страните по делото не са били в брак. За неоснователни са приети възраженията, че цитираните частни документи са антидатирани. За да направи този извод въззивният съд е обсъдил гласните доказателства като е приел, че те установяват, че първата вноска за жилището е платена при предварителния договор, а втората впоследствие, което е отразено и в представените ПКО. Ищцата е доказала изключителните си права върху процесния имот и липсата на съвместен принос при придобиване на процесния имот, поради което и предявеният иск е основателен.

Съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк. д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК.Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Поставените от касатора въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. Първият от тях не е решен в противоречие със сочената практика на ВКС. Това е така защото ищцата е твърдяла в исковата молба фактите и обстоятелствата, които въззивният съд е анализирал при формиране на крайните изводи. Тя е твърдяла, че имотът не е придобит със семейни средства, че цената е платена изцяло от баща и, който е искал да я надари, че ответникът няма никакъв принос в придобиване на имота. При това положение не е налице соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС, съгласно която когато съдът не може да въвежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, тъй като това е нарушение на принципите на равнопоставеност и диспозитивност в процеса. Вторият въпрос е въпрос по съществото на спора и представлява правен въпрос по смисъла на цитираното ТР. Дарственото намерение е въпрос на изпълнение на доказателствената тежест в процеса и наличието му или не следва да се установи от конкретните факти и доказателства по делото. Посочените решения на ВКС разглеждат конкретни казузи при конкретно установена фактическа обстановка. Те не могат да се преценят като относими към настоящия случай. В случая решаващите изводи на въззивния съд за това, че цената на имота е платена изцяло от бащата на ищцата с намерение да я дари, са направени след като са обсъдени всички правнорелевантни факти преди и след сключване на брака между страните.Третият, четвъртият и шестият въпроси не са решени в противоречие с посочената съдебна практика. В съответствие с установената практиката на ВКС по приложение на процесуалните правила, задължаващи решаващия съд да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да преценява събраните в процеса доказателства с оглед спорните по делото факти, твърденията и доводите на страните, въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства и е посочил кои факти приема за установени и кои не, както и кои свидетелските показания кредитира и защо. За да кредитира показанията на свидетеля Н. – баща на ищцата, въззивният съд е съобразил и останалите доказателства по делото. Поставеният пети въпрос е ирелевантен. Това е така защото въззивният съд не е приел за доказан определен факт въз основа на несъбрани в процеса доказателства. Посочените от касатора процесуални нарушения по своята същност не са формулирани ясни и конкретни правни въпроси по смисъла на ТР№1/2010г., по тълк. д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, а са касационни оплаквания. Те обаче не могат пряко да послужат като основания за допускане касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК в производството по селекция на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК. Седмият въпрос относно материалната доказателствена сила на частния свидетелстващ документ не може да се прецени като относим и като въведен в предмета на спора пред въззивния съд.Това е така защото касаторът не е конкретизирал кой частен свидетелстващ документ е преценен от съда като обвързващ го със своята материална доказателствена сила. Въззивният съд е обсъждал протоколното решение на ОС на О., сключения предварителен договор за покупко-продажба, ПКО във връзка с плащането на цената. За нито един от тези документи не е приел, че има обвързващата материална доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ.Последният въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаещ присъдените разноски за въззивната инстанция, не може да бъде поставен на обсъждане в настоящото производство по предварителна селекция на касационната жалба, тъй като по своята същност се отнася до изменение на въззивното решение в частта за разноските.

С оглед изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. С оглед изхода на производството и приложения договор за правна защита по изготвяне на отговор на касационната жалба от 01.09.2016г., на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 1500 лева – адвокатско възнаграждение.

Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.07.2016г. по гр. дело №184/2016г. на Окръжен съд – Монтана в обжалваната част.

ОСЪЖДА Д. Б. Й., [населено място], да заплати на Ц. И. Н., [населено място], разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1500 лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: