Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационни жалби, подадени от Националния съвет по цени и реимбурсиране на лекарствените продукти, чрез процесуалния представител гл. юрисконсулт М.В, надлежно упълномощена от представляващия Националния съвет проф. д-р Н.Д, против решение № 4299/25.06.2019 г., постановено по адм. д. № 2091/2019г. по описа на Административен съд София-град, с което е присъдено обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл на Р.В в размер на 14 100 лв. и против решение № 5654/03.10.2019 г., с което е поправена допусната очевидна фактическа грешка в решение № 4299/25.06.2019г. по същото дело.

В касационната жалба са развити доводи за недопустимост на решение № 4299/25.06.2019 г. - отменително основание по чл. 209, т. 2 АПК, обосновано с твърдение, че искът е предявен извън преклузивния срок по чл. 125 от ЗДСл; нарушение на съдопроизводствените правила и неправилност поради нарушение на материалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му, както и на решение № 5654/03.10.2019 г., постановено по реда на чл. 175 АПК с доводи за неговата неправилност, и се претендира присъждане на разноски по делото, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Аналогични доводи са развити и в писмена защита.

Ответната страна – Р.В, чрез пълномощника адв. Р.В, оспорва касационните жалби с доводи за недопустимост на осн. чл. 215, т. 1 АПК, тъй като са подадени от лице, което не е участвало като страна в първоинстанционното производство и алтернативно - неоснователност. Иска оспореното съдебно решение да бъде потвърдено като допустимо и правилно. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция - адвокатско възнаграждение, за което е представен и списък по чл. 80 от ГПК.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, след като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено следното:

Касационните жалби са процесуално допустими. Подадени са в рамките на преклузивния срок, от надлежна страна, за която е налице правен интерес от оспорването и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт.

Неоснователен е доводът на ответника по касация за недопустимост на касационната жалба срещу решение № 4299/25.06.2019 г., постановено по адм. дело № 2091/2019 г. по следните съображения:

В първоинстанционното съдебно производство като страни по делото са конституирани ищцата Р.В и Националния съвет по цени и реимбурсиране на лекарствените продукти /НСЦРЛП/ - л. 56 от делото. Пред първоинстанционния съд ответникът е представляван от главните експерти – юристи в дирекция „Нормативно регулиране и организация на дейността на Съвета“ на НСЦРЛП А.Д и М.Ц /л. 52-55/. Видно от съдържанието на пълномощните посочените експерти имат право да представляват по дела както председателя, така и НСЦРЛП. С обжалваното решение № 4299/25.06.2019 г. на АССГ Националният съвет по цени и реимбурсиране на лекарствените продукти е осъден да заплати на Р.В претендираното обезщетение по чл. 121, т. 3 ЗДСл, ведно със законната лихва, считано от 03.02.2017 г. до окончателното й изплащане и разноски по делото.

Настоящата съдебна инстанция е сезирана с касационна жалба, подадена от проф. д-р Н.Д, в качеството му на председател на Националния съвет по цени и реимбурсиране на лекарствените продукти и е подписана от М.В – главен юрисконсулт в НСЦРЛП и упълномощена да представлява както Националния съвет, така и неговия председател, съгласно приложеното на лист 8 пълномощно.

Следователно, касационната жалба е редовна. Подадена е от надлежно упълномощен да представлява юридическото лице – НСЦРЛП, процесуален представител, подписана е от него, съгласно дадената му представителна власт. Поради това касационната жалба е процесуално допустима.

Разгледани по същество касационните жалби са неоснователни.

По касационната жалба срещу решение № 4299/25.06.2019 г.

След като е обсъдил събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд правилно и точно е установил фактите по спора. Приел е за установено от фактическа страна, че заповед № ДС 02-501/30.10.2014 г., с която е прекратено служебното правоотношение на ищцата е отменена с влязъл в сила, на 03.02.2017 г., съдебен акт – решение 5593/19.08.2015 г., постановено по адм. дело № 164/2015 г. на АССГ.

Към момента на прекратяване на служебното правоотношение г-жа Василева е заемала длъжността "директор" в Дирекция "Аналитични дейности и контрол" в НСЦРЛП с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 2350 (две хиляди триста и петдесет)лева, определено със заповед № ДК 02-13/14.05.2013 г. на председателя на Националния съвет.

От представените справки от НОИ, ТД на НАП – офис „Витоша“ и ТД на НАП, съдът е установил, че за исковия период от 03.11.2014 г. до 04.05.2015 г., ищцата не е работила по трудово и/или служебно правоотношение, не е сключвала граждански договори и не е получавала възнаграждение за друга работа. От приетите писмени доказателства съдът е направил заключение, че дължимото обезщетение по реда на чл. 104, ал. 1 ЗДСл за исковия период от шест месеца възлиза на 14 100 лева.

Приел е, че претенцията е заявена в рамките на срока по чл. 125 от ЗДСл, тъй като погасителната давност започва да тече от влизане в сила на съдебното решение – 03.02.2017 г., с което е отменена заповедта за уволнение, поради което исковата претенция не е погасена по давност.

По отношение на претенцията за обезщетение за забава /лихва/ съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС, постановено по ТД № 3/2004 г. и е присъдил такава, считано от 03.02.2017 г. Решението е допустимо, валидно и правилно.

Правилно съдът е квалифицирал предявената искова претенция като иск по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, с оглед изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, в която ясно е заявено искане за присъждане на обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа, поради незаконното си уволнение, ведно със законните последици – обезщетение за забава. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл урежда право на обезщетение на служителите при незаконно уволнение. Приложимия ред и правно основание за разглеждане на претенцията е чл. 121, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Искът за обезщетение с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл е подсъден на административния съд, не се разглежда по общия исков ред, за разлика от имуществените спорове по чл. 125 ЗДСл. В случая не е налице такъв спор, както се възразява в касационната жалба, като АССГ е компетентният съд да се произнесе по предявения иск. В този смисъл е и приетото в т. 6 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. по тълкувателно дело. № 2/2014 г. по описа на ВКС ОСГК и ВАС - първа и втора колегии. По тези съображения е неоснователно възражението за недопустимост на съдебното решение.

Неоснователно е и възражението на неправилност на съдебното решение, поради неправилно приложение на материалния закон.

Обосновано, с оглед доказателствата и при правилно приложение на материалния закон, съдът е приел, че искът е доказан по основание. Съгласно чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. В случая е безспорно установено, че посочените елементи от фактическия състав на нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл са налице - уволнението на служителката е признато за незаконно и е отменено, същата е била без работа в исковия период и е присъдено обезщетение за шест месеца.

Обосновано размерът на обезщетението е определено по основното възнаграждение на ищцата, доказано с приложените писмени доказателства и определено със заповед на органа по назначаването – ответник в исковия процес. С. този размер е изчислена дължимата сума на обезщетението. При присъждане на претендираната сума съдът се е съобразил с размера на предявения иск.

Не е налице допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при определяне на обезщетение за забава, представляващо дължимата законна лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на влизане в сила на решението, с което е отменен незаконосъобразния административен акт. Претенцията на ищцата за присъждане на лихва върху сумата на обезщетението е предявена още с исковата молба, поради което възражението на касатора, че това не е направено е неоснователно. Съдът обосновано се е съобразил с посоченото в акта му тълкувателно решение и направеното искане – лихва да бъде присъдена, считано от влизане в сила на съденото решение за отмяна на уволнението – 03.02.2017 г. до завеждане на исковата молба и от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Касационната жалба срещу решение № 5654/03.10.2019 г., постановено по същото дело също е неоснователна. Разноските са присъдени коректно според точно посочения и доказан размер.

По изложените мотиви настоящата инстанция намира, че не са налице пороците, сочени като касационни основания за отмяна, поради което постановените решения, като валидни, допустими и правилни следва да бъдат оставени в сила.

С оглед изхода на спора в касационната инстанция е основателно своевременно заявеното искане на ответника по касация за присъждане на разноските за касационното производство, възлизащи на 953 лева, действително заплатена сума за адвокатски хонорар за един адвокат, видно от договор за правна помощ от 10.02.2020 г., като следва да се осъди НСЦРЛП да я заплати.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4299/25.06.2019 г. и решение № 5654/03.10.2019 г., постановени по административно дело № 2091/2019 г. по описа на Административен съд - София-град.

ОСЪЖДА Националния съвет по цени и реимбурсиране на лекарствените продукти, със седалище гр. С., ул. "И.Е.Г" № 15, да заплати на Р.В сумата от 953 (деветстотин петдесет и три) лева, разноски за касационната инстанция за заплатен адвокатски хонорар.

Решението не подлежи на обжалване.