Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

С решение № 1438 от 04.12.2019 год. по въззивно гр. д. № 1853/2019 год. Варненският окръжен съд, като е отменил изцяло първоинстанционното решение № 3676 от 09.08.2019 год. по гр. д. № 15699/2017 год. на Варненския районен съд, е признал за установено по отношение на В. Г. Д., че Д. Д. Г., Д. Д. Н., С. И. Т., Н. И. С. и Т. Д. Д. са собственици на недвижим имот с ПН **, с площ от 700 кв. м. по ПНИ за местност „М.“, находящ се в землище на [населено място], обл. В., въз основа на решение № 13248 от 09.06.1997 год. на ПК Аксаково и план за местност „М.“, одобрен със Заповед РД-10-7706-269/20.09.2010 год. на Областния управител на област Варна, както и е осъдил В. Г. Д. да предаде на ищците владението върху описания имот. Със същото решение е оставено без разглеждане възражението на В. Г. Д. за право на задържане на гореописания имот до заплащане на сумата 2 910 лв. за извършени подобрения, поради недопустимост и последният е осъден да заплати сторените от ищците разноски по делото.

Въззивното решение се обжалва с касационна жалба от В. Г. Д., чрез адв. Ир. А. от АК-В., с доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата касаторът поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. Според него въззивното решение е недопустимо, като постановено при липса на процесуална легитимация и правен интерес от предявяването на иска по чл. 108 ЗС, при свръх петитум, а освен това е и очевидно неправилно, доколкото съдът не е съобразил приложимата редакция на ЗСПЗЗ. В изложението се подържа също така, че съдът се е произнесъл по процесуално - и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставените правни въпроси са многобройни, като част от тях се припокриват по смисъл и съдържание, с оглед на което следва да бъдат уточнени и конкретизирани от настоящата инстанция, съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, както следва:

1. Относно елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 14 ЗСПЗЗ, вр. чл. 18ж ППЗСПЗЗ, в действащата редакция на закона към месец юни 1997 год., правното действие на решенията на органа по поземлената собственост, необходимата индивидуализация на недвижимия имот и значението на скицата като завършващ реституционната процедура елемент;

2. Ако в полза на ответник по ревандикационен иск, основан на земеделска реституция, е издадена заповед по реда на § 4к от ПЗР към ЗСПЗЗ и тази заповед не е оспорена в хода на съдебното производство, същата запазва ли своето действие или се счита обезсилена със самото решение?;

3. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съответно да изложи в мотивите си защо не кредитира определени от тях?;

4. Следва ли да се признае в производството по чл. 108 ЗС правото на задържане на ползвателя на реституиран имот до заплащане на направените подобрения, когато то е своевременно направено и конкретизирано по основание и размер?

Ответниците по касация Д. Д. Г., Д. Д. Н., С. И. Т., Н. И. С. и Т. Д. Д., чрез общия им пълномощник адв. Р. Д. от АК-В., в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК излагат съображения за липса на посочените основания за допускане на касационното обжалване, съответно оспорват жалбата като неоснователна.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да постанови решението въззивният съд е констатирал, че с решение № 13248 от 09.06.1997 год. на ПК с. Аксаково, постановено на основание чл. 18ж, ал. 1 и чл. 18з, ал. 1 ППЗСПЗЗ, на наследниците на С. Т. С. /ищците/ се възстановява правото на собственост по отношение нива с площ от 3 700 декара, находяща се в терен по параграф 4 на [населено място], в местността „З. М.“, а от представената към исковата молба скица от помощния кадастрален план /стр. 145 от първоинстанционното производство – скица № 3, част от заключението на съдебно-техническата експертиза/е видно, че в стар имот с пл. № * /възстановен на наследници на Ст. С./, се включват новообразувани имоти № *, *, *, * и *. Решението е изготвено с участието на председател, секретар и шестима членове на компетентната поземлена комисия, като е подписано от петима от тях, с оглед на което отговаря на установените изисквания за валидност. С оглед на това и като е съобразил заключението на вещите лица по първоначалната и повторна СТЕ, от които се установява, че новообразуван имот с пл. № ** е част от бившия имот с пл. № * по помощния план към ПНИ, съдът е приел за безспорно установено, че ищците се легитимират като собственици на бившия имот с пл. № * по помощния план към ПНИ, в очертанията на който попада процесният имот НПИ № *.

Съгласно мотивите на решението, решенията на ПК за възстановяване на земи, намиращи се в терени по § 4 от ПЗР към ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68/99 год., имат конститутивно действие. Когато в съдебно производство по установителен или осъдителен иск за собственост на възстановения имот се установи по недвусмислен начин кой точно е той, съдът не може да отрича конститутивното действие на постановеното решение и да приема, че искът е преждевременно предявен. В решението е посочено, че процесният имот не е индивидуализиран с решението на ПК с номер по кадастрален план, тъй като за местност „М.“ няма изработени кадастрални планове, предхождащи ПНИ. С оглед на това съдът е приел, че процедурата по възстановяване правото на собственост на ищците върху имота е приключила с приемане на плана на местност „М.“, одобрен със Заповед № РД-10-7706-269 от 20.09.2010 год. на Областния управител на област Варна, като именно от този момент ищците се легитимират като собственици и биха могли да защитават правото си на собственост, предвид което така предявеният иск е допустим.

По възражението на ответника за придобиване на имота в резултат на упражнено право на изкупуване по реда на § 4б ЗСПЗЗ, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно, тъй като са налице предвидените в тази разпоредба пречки, а именно - земята се намира на разстояние по-малко от 30 км. от град с население над 300 000 жители /гр. Варна/, както и на по-малко от 10 км. от крайбрежната морска ивица.

За да остави без разглеждане възражението за право на задържане на процесния имот до заплащане на сумата от 2 910 лв. – извършени подобрения в имота, въззивният съд е приел, че то е недопустимо в случаите, в които не е съединено с претенция за заплащане на тези подобрения, освен когато в отделно производство искът за подобренията е бил уважен.

При така изложените фактически констатации и правни изводи на въззивния съд, не се установява вероятна недопустимост на постановеното от него решение. Съгласно установената практика на ВКС /напр. решение № 809 от 14.01.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1889/2009 год., I г. о., решение № 29 от 04.03.2013 год. по гр. д. № 517/2012 год., I г. о., решение № 588 от 29.06.2010 год. по гр. д. № 1350/2009 год., I г. о. и решение № 17 от 29.01.2009 год. по гр. д. № 5210/2007 год., I г. о./, тъй като в първоначалната редакция на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, действала до изменението, публикувано в ДВ, бр. 68 от 30.07.1999 год., няма изискване в решението да се посочат граници на имота по кадастралния план, обстоятелството, че няма доказателства за одобряване на ПКП е без значение, още повече когато към момента на постановяване на съдебното решение е налице влязъл в сила план за новообразуваните имоти и имотът е индивидуализиран. В тези случаи възникналият след влизане в сила на ПНИ спор за права между лицата, в полза на които е издадено решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и ползвателя с издадена заповед по пар. 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ подлежи на разрешаване, въз основа преценката относно предпоставките на поддържаните от тях придобивни основания, т. е. искът по чл. 108 ЗС не се явява преждевременно предявен. Затова обстоятелството, че в полза на ищците няма заповед по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ, а такава е издадена в полза на праводателя на ответника, не обуславя извод за липса на интерес от предявяване на иск за собственост и за липса на активна материалноправна легитимация на ищците като собственици. Въпреки наличието на специалните способи за защита по § 4к, ал. 6 и § 4и, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, е допустимо по общия исков ред да се разреши спор за собственост между лица, на които правото за възстановяване е признато с решение на ОбСЗ, и лица, които се позовават на придобиване право на собственост по реда на § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ – решение № 77 от 05.06.2013 год. на ВКС по гр. д. № 546/2012 год., I г. о.

Неоснователно е и твърдението за произнасяне свръх петитум във връзка с поставения въпрос: „Ако ищците предявят иск по чл. 108 ЗС за цялата площ на един имот, като в хода на съдебното производство се съберат доказателства за придобиване на имота в цялата му площ от ответника, следвало ли е съдът да даде указания на ищеца за прецизиране оспорването на различните основания на собствеността на ответника?“. Предмет на ревандикационния иск, в неговата установителна част, е правото на собственост на ищеца. Последният няма задължение да оборва твърденията на ответника за придобиване на спорния имот на различни основания. Какви и колко възражения за придобиване на собствеността поставя ответникът няма никакво отношение към редовността на исковата молба, като прецизирането на възраженията и тежестта за тяхното доказване е изцяло на ответника, а успешното им установяване би имало отношение единствено към основателността на претенцията по чл. 108 ЗС.

Не се установява и релевираната „очевидна неправилност“ на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. При изложените фактически и правни изводи на съда не се установява такъв порок, който с оглед неговата „очевидност“ да може да обоснове извод за наличието му, без да се налага анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Законът не е приложен в неговия повратен смисъл, нито е приложена грешна редакция на приложимите норми, както се твърди от касатора. Преценката на конститутивното, легитимиращо действие на решението на органа на земеделската реституция следва да се извършва с оглед редакцията на закона към момента на постановяването му. Новата уредба, въвеждаща различен ред за възстановяване на собствеността, не може да засегне вече придобити права. Ето защо решенията на поземлената комисия, с които се възстановява собственост върху имоти в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, издадени до изменението на закона в ДВ бр. 69/1999 год., са достатъчни за установяване правото на собственост върху съответните имоти – решение № 106 от 19.05.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1326/2010 год., II г. о.

След като съобрази установената практика на ВКС по поставените в изложението към касационната жалба правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че не се обосновава наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на решението до касационен контрол, поради следните съображения:

Въпросът относно елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 14 ЗСПЗЗ, вр. чл. 18ж ППЗСПЗЗ, в действащата редакция на закона към месец юни 1997 год., правното действие на решенията на органа по поземлената собственост, необходимата индивидуализация на недвижимия имот и значението на скицата като завършващ реституционната процедура елемент обуславя изхода на конкретното дело, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика. Съгласно приетото в решение № 29 от 04.03.2013 год. на ВКС по гр. д. № 517/2012 год., I г. о. решението по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, респ. по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, издадено преди 1999 год., може да бъде основание да се приеме, че е налице завършена процедура по реституция на земеделската земя, само и доколкото са били налице стари планове с ясно определени граници, в които е възстановена собствеността. В случая съдът е приел, че такива стари планове не са налице преди изработването на ПНИ и като част от него ПКП на старите реални граници, по който имотът на наследодателя на ищците е достатъчно индивидуализиран, а процедурата по реституирането му е окончателно приключила с приемането на ПНИ през 2010 год. В същия смисъл е и приетото в решение № 260 от 14.11.2011 год. по гр. д. № 118/2011 год. ІІ г. о., решение № 809 от 14.01.11 год. по гр. д. № 1889/09 год. І г. о. и др. относно конститутивното действие на решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи в терени по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/99 год. при съобразяване с изискването на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ за индивидуализиране на имота.

При този извод не е налице противоречие и с останалата цитирана съдебна практика по чл. 290 ГПК /решение № 317 от 16.10.2012 год. по гр. д. № 1341/2010 год., I г. о., решение № 185 от 25.06.2013 год. по гр. д. № 2066/2013 год., I г. о., решение № 595 от 05.07.2010 год. по гр. д. № 1333/2009 год., решение № 511 от 19.11.2010 год. по гр. д. № 1080/2009 год., II г. о. и др./, доколкото в нея се приема, че липсва правен интерес от предявяване на положителен установителен, респективно ревандикационен иск, но когато имотът не е индивидуализиран в достатъчна степен, липсва влязъл в сила ПНИ, нито е издадена заповед на кмета по § 4к ПЗР ЗСПЗЗ към датата на постановяване на въззивното решение. Несъгласието с фактическите констатации и изведените въз основа на тях правни изводи не представлява основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Самият извод, дали имотът е достатъчно индивидуализиран, така че да се определят неговите граници, съответно налице ли е съвпадение между реституирания и спорния имот, е фактически и неговата законосъобразност не може да бъде проверявана в настоящото производство по селекция на касационните жалби.

Така както е поставен, въпросът относно оспорването на заповедта по § 4к ПЗР към ЗСПЗЗ в хода на съдебното производство по собственически иск изобщо не покрива изискванията за обуславящ правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.Зедта по § 4к от ПЗР към ЗСПЗЗ не е предмет на производството по предявения ревандикационен иск. Съдът упражнява единствено косвен съдебен контрол, доколкото ищецът не е взел участие в административното производство по издаване на акта по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, с който се легитимира ответникът и доколкото следва да извърши преценка дали претендираните от ответника права изключват правото на собственост на ищеца с оглед конкуренцията на права между бивши собственици и ползватели. Предмет на доказване в това производство е наличието на материалноправните предпоставки за възникване на правото на собственост на ищците, което от своя страна е обусловено от разрешаване на спора дали са били налице предпоставките на § 4б от ПЗР към ЗСПЗЗ за изкупуване на имота от ползвателите ответници. В случая въз основа на събраните доказателства съдът е извел извод за наличието на пречки за поддържаното от ответника придобивно основание по § 4б от ПЗР ЗСПЗЗ, оплакването срещу който извод не е предмет на обсъждане в настоящето производство.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се обосновава и по отношение на процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърденията и възраженията на страните в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви. Съдът е анализирал съдържанието и доказателствената сила на представените писмени доказателства, както и се е мотивирал по отношение обосноваността на приетите по делото експертни заключения – съгласно мотивите на решението, повторната СТЕ следва да бъде кредитирана, тъй като използването на системата за измерване на разстояния MKAD е оправдано предвид липсата на кадастрален план, като системата КАИС следва да се използва само при наличието на такъв план. В решението са изложени обширни съображения по отношение на приложимите правни норми и е налице произнасяне по всички наведени от страните доводи и възражения, в очертания от въззивната жалба предмет на делото. С това задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС се явяват изпълнени, а поставените от касатора оплаквания в този смисъл имат характера на доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК.

Въпросът за признаване право на задържане на имота до заплащане на подобренията в него, извършени от ответника, ползвател, не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Последното, в частта му, с която е оставено без разглеждане евентуално предявеното от ответника възражение за правото на задържане на имота до заплащане на сумата 2 910 лв., представлява по правната си същност определение, защитата срещу което се осъществява с частна жалба, по реда на чл. 274, ал. 1 ГПК. Касационната жалба против въззивното решение съдържа доводи против горното определение на въззивния съд, за произнасянето по които е компетентен апелативният съд, съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 1, предл. 2 ГПК. Поради това делото следва да се изпрати за произнасяне в тази част на жалбата на Варненския апелативен съд.

С оглед извода за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение касаторът следва да заплати на ответниците в настоящето производство направените от тях разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1438 от 04.12.2019 год. по в. гр. д. № 1853/2019 год. по описа на Варненския окръжен съд по подадената срещу него касационна жалба на В. Г. Д., чрез адв. Ир. А. от ВАК.

Осъжда В. Г. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати общо на Д. Д. Г., Д. Д. Н., С. И. Т., Н. И. С. и Т. Д. Д. направените разноски в настоящето производство в размер на 1 000 /хиляда/ лева.

ИЗПРАЩА подадената от В. Г. Д., чрез адв. Ир. А., жалба срещу горното въззивно решение в частта му, с която е оставено без разглеждане възражението му за право на задържане на имота до заплащане на сумата 2 910 лв., на Варненския апелативен съд за произнасяне.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: