Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Подемкран“ АД, гр. Габрово, срещу решение № 2791/11.11.2019г., постановено по т. д.№ 3804/2019г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 610/01.04.2019г. по т. д.№ 3289/2017г. на Софийски градски съд за отхвърляне на исковете, предявени от касатора против „П. Г“ ЕООД, гр. Габрово, за установяване недобросъвестно заявяване и използване на фирмено наименование „П. Г“, сходно с по-рано регистрирано фирмено наименование „Подемкран“ и за осъждането му да преустанови недобросъвестното използване, както и за отхвърляне на исковете за установяване недобросъвестно използване на фирмено наименование „П. Г“, сходно на регистрираната по-рано от „Подемкран“ АД търговска марка „PODEM“ /рег.№ 45293/ и за осъждането му да преустанови недобросъвестното използване. С първоинстанционното решение са оставени без разглеждане исковете относно използване на фирменото наименование на праводателя на касатора „Подем“, като недопустими.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Ответникът „П. Г“ ЕООД, гр. Габрово, оспорва жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът по исковете – настоящ касатор „Подемкран“ АД е учредено търговско дружество от едноличен собственик на капитала „Подем“ АД на 21.02.2002г., а ответникът е търговско дружество от 1990г., като последната промяна в наименованието на „П. Г“ е вписана съгласно решение от 01.07.2002г. Касаторът притежава правата върху комбинирана марка рег. № 45293 със срок на закрила до 11.02.2022г. На основание изслушаната по делото маркова експертиза решаващият състав е установил, че заявката за регистрация на марката на ищеца е подадена на 11.02.2002г., както и че думата „Подем“, изписана с латински букви, представлява транслитерация на думата на кирилица „Подем“, която не се променя при превод, съответно, че между предлаганите от двете дружества машини и части за машини съществува идентичност или сходство в отделни случаи и са предназначени за еднакъв кръг потребители.

Софийският апелативен съд е изложил съображения, че първата група искове се основават на разпоредбата на чл. 7, ал. 4 ТЗ, предвиждаща право на търговеца да установи недобросъвестно заявяване или използване на фирма и за осъждане на ответника да преустанови нарушението. По тези искове въззивната инстанция е посочила, че във фирмените наименования на двете дружества фигурира думата „Подем“ и като цяло те не са идентични, а са сходни, но разликата е достатъчна, за да бъдат отличавани от клиентите. Първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете е потвърдено и предвид липсата на недобросъвестност на ответника при заявяване и използване на фирменото наименование, определена като знание, задължение за знание или обективна невъзможност за незнание за правата на ищеца върху по-рано регистрираното му търговско наименование /фирма/ и кумулативно с това намерение за увреждане на притежателя на по-рано регистрираното наименование, което би могло да се изразява и в допускане на подобно увреждане с цел извличане на собствена имуществена изгода или друг личен интерес, представляващо поведение в противоречие с добросъвестната търговска практика и добрите нрави. Според решаващия състав, независимо че едноличният собственик на капитала на ответното дружество е работил по трудово правоотношение с праводателя на ищеца до 1996г., това не може да обуслови извод за наличието на посочения субективен елемент на нарушението.

Втората група искове са квалифицирани по чл. 76, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМГО отм., във връзка с чл. 7, ал. 5 ТЗ за установяване на недобросъвестно заявяване и използване в търговското наименование на фирма, сходна на защитена марка и за преустановяване на нарушението. Посочено е, че с разпоредбата на чл. 7, ал. 5 ТЗ се разширява уредената защита на правото на марка, без да предвижда упражняване на права, както по чл. 7, ал. 4 ТЗ, а установената забрана е обективна и не изисква наличието на недобросъвестност като елемент от фактическия състав на нарушението. Въззивният съд е потвърдил решението на СГС за отхвърляне на исковете поради обстоятелството, че наименованието на ответника „П. Г“ е вписано с регистърно решение от 01.07.2002г., към която дата правото на марка на ищеца не е било публикувано в официалния бюлетин на Патентно ведомство, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗМГО отм. изключителното право върху марка има действие по отношение на трети добросъвестни лица от датата на публикуване на регистрацията. Според съда ответното дружество е било добросъвестно и регистрацията на марката му е непротивопоставима.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя шест въпроса, разделени като процесуални и материалноправни и по отделните групи искове, които са били предмет на разглеждане във въззивното решение.

По отношение на исковете, основани на разпоредбата на чл. 7, ал. 4 ТЗ е поставен процесуален въпрос (по т. 2 от изложението): „По исковете с правно основание чл. 7, ал. 4 ТЗ активно легитимирано ли е всяко лице, чието правно положение е засегнато от недобросъвестно заявяване или използване на фирма, идентична или сходна с регистрирана по-рано фирма?“. Този въпрос е свързан с твърденията в исковата молба, че ответникът е заявил и използва фирменото наименование на праводателя на ищеца, за установяване на което нарушение предявеният иск е оставен от първоинстанционния съд без разглеждане. Във въззивната жалба са били изложени оплаквания, но по същите липсва произнасяне в обжалваното решение. В случая апелативният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба само в частта на решението, с което исковете са отхвърлени. Първоинстанционният акт за „оставяне без разглеждане“ на иск като недопустим има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба. При липса на произнасяне от страна на въззивния съд, жалбоподателят е следвало да поиска допълване на решението, ако е считал, че съдът не се е произнесъл по целия предмет на жалбата. В случая в касационната жалба не се съдържа искане за допълване, поради което ВКС не следва да обсъжда така заявения правен въпрос.

Материалноправните въпроси по иска с правно основание чл. 7, ал. 4 ТЗ са свързани с елементите на фактическия състав на отговорността, а именно: недобросъвестността включва ли изискване за кумулативно наличие на намерение за увреждане на притежателя на по-ранното право или поне допускане в представите на ответника на подобно увреждане с цел извличане на собствена имуществена изгода или друг личен интерес (по т. 3) и еднакъв ли е фактическият състав на недобросъвестността при двата установителни иска по чл. 7, ал. 4 ТЗ ( по т. 4). Касационното обжалване е основано на противоречие с Решение № 542/07.02.2012г. по гр. д.№ 1083/2010г. на ВКС, ІV г. о. по въпроса по т. 3, а по двата въпроса е въведено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. В цитираното от касатора решение на ВКС е коментиран въпросът за вината и значението на нейните форми в гражданското право, поради което само на това основание не може да се мотивира противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС. В случая от значение е не дали нарушението е извършено с умисъл или груба небрежност, според даденото разрешение от ВКС, тъй като във фактическия състав на нормата по чл. 7, ал. 4 ТЗ е включено понятието „недобросъвестност“, както е посочил и касаторът. Действително в мотивите на обжалваното решение е изразено разбирането, че за отговорността по чл. 7, ал. 4 ТЗ следва да се установи намерение за увреждане, но това не е единственият решаващ извод на въззивния съд. Аргументацията за неоснователност на исковете е изведена от достатъчната отличителност в наименованията на двете дружества, която формира различно впечатление у клиентите на отделните търговци. По въпроса по т. 4 не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като нормата на закона е ясна и не се нуждае от тълкуване. Заявяването и използването на фирмата по смисъла на чл. 7, ал. 4 ТЗ представляват две форми на недобросъвестно нарушение на защитеното от закона фирмено наименование.

По отношение на исковете, основани според касатора на разпоредбите на чл. 7, ал. 5 ТЗ и чл. 13, ал. 3 ЗМГО отм., процесуалноправният въпрос е: „При правоизключващо възражение на ответника за добросъвестност по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗМГО отм. срещу иск с правна квалификация чл. 7, ал. 5 ТЗ, в тежест на ответника ли е да опровергае презумпцията за недобросъвестност по чл. 76г ЗМГО отм.? “ (по т. 1), а материалноправните въпроси са свързани с „недобросъвестността“ по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗМГО отм.: тя включва ли изискване за кумулативно наличие на намерение за увреждане на притежателя на по-ранното право или поне допускане в представите на ответника на подобно увреждане с цел извличане на собствена имуществена изгода или друг личен интерес (по т. 5) и дали добросъвестността се изключва за лицата, които са знаели, били са длъжни да знаят или по отношение на които съществува обективна невъзможност за незнание относно съществуването на чужди права (по т. 6). Основанието за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос е въведено с твърдения за противоречие на въззивния акт с Решение № 6/01.04.2020г. по т. д.№ 451/2009г. на ВКС, І т. о. Материално правните въпроси са заявени на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед твърдяно несъответствие с Решение № 6/01.04.2020г. по т. д.№ 451/2009г. на ВКС, І т. о. и Решение № 542/07.02.2012г. по гр. д.№ 1083/2010г. на ВКС, ІV г. о.; на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – поради противоречие с Решение по дело С-17/06 на СЕС, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Поставянето на процесуалния въпрос е свързано от касатора с довод, че въззивният съд е изискал от ищеца да докаже недобросъвестността на ответника, докато законът установявал презумция за недобросъвестност в чл. 76г ЗМГО отм., Въззивният съд не е изложил изрични мотиви относно тежестта на доказване, но доколкото се е позовал на нормата на чл. 13, ал. 3 ЗМГО отм. в редакцията й към момента на регистриране на марката, то изводите му се основават на добросъвестността на ответното дружество към момента на регистриране на фирменото му наименование. В цитираната от касатора практика на ВКС се разглежда нарушение на правото на марка чрез използване на знака в търговската дейност, поради което и даденото разрешение е за опровергаване на презумпцията за вина по чл. 76г ЗМГО отм., въведена с нормата от 2006г., която е съпоставена с фактическия състав на нарушението по чл. 73 ЗМГО отм., предвиждащ липса на съгласие на маркопритежателя за използване на марката.

По този процесуален въпрос, както и по въведените материалноправни въпроси от значение е даденото разрешение от ВКС с Решение № 154/8.12.2009г. по т. д. № 194/2009г. на II т. о. Касационното обжалване е било допуснато по въпроса налице ли е недобросъвестно поведение когато като търговско наименование се използва чужда търговска марка и съответно доколко е приложима разпоредбата на чл. 73, ал. 1, във вр. с чл. 13, ал. 2 ЗМГО отм., Прието е, че защитата на търговското име във всички страни - членки на Европейския съюз, съгласно чл. 8 от Парижката конвенция, следва да се реализира независимо от това, дали то съставлява или не част от една търговска марка. След като предоставената закрила не е обусловена от предварителни условия, не би могло да се противопоставя правото за изключително ползване на търговското име на абсолютното право на регистрирана марка, дори и при наличие на словна идентичност. Аргументи са изведени и от нормата на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗМГО отм. относно ограничаване на правото върху марка, според която притежателят на правото върху марка не може да забрани на трето лице да използва в търговската дейност своето име, при условие че използването не противоречи на добросъвестната търговска практика. Посочено е, че правото на марка като абсолютно субективно право, не може да се упражнява от касатора по начин, създаващ пречки за ответника да ползва търговското си наименование, правото върху което също има характеристика на абсолютно.

В Решение от 11.09.2007г. по дело С-17/06 на СЕС е прието, че използването от трето лице, без да е получило разрешение за това, на идентично с по-ранна марка наименование на дружество, търговско име или наименование на търговски обект при търговия със стоки, идентични с тези, за които е регистрирана марката, представлява използване, което притежателят на марката може да забрани в съответствие с чл. 5, пар. 1, б. а) от Първа директива 89/104/ЕИО за сближаване на законодателствата на държавите – членки относно марките, ако използването е за стоки и засяга или може да засегне функциите на марката. В решението е посочено, че по изключение може да не се допусне такава забрана за използване, само ако третото лице използва дружественото си наименование или търговското си име в съответствие с честната производствена или търговска практика. С решението е дадено тълкуване на чл. 6, пар. 1, б. а) от Директивата, която норма е аналогична на чл. 14, т. 1 ЗМГО отм..

В решението на СЕС е разгледана хипотеза, при която марката е регистрирана преди наименованието на търговеца, поради което не могат да се извеждат аргументи, че обжалваното въззивно решение е в противоречие с практиката на СЕС, тъй като в случая марката е регистрирана след наименованието на ответника. Независимо от това отговорът на поставените въпроси следва от практиката на ВКС и на СЕС, като това изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът по същество предпоставя, че в закона е установена презумпция за недобросъвестност, която следва да се опровергае от ответника по иска, какъвто смисъл не е вложен в цитираните решения.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпросите по т. 1 и т. 6 от изложението. Съществуването на практика на ВКС изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът по т. 5 не съответства на изводите на въззивния съд, тъй като по втората група искове недобросъвестност или намерение за увреждане не са обсъждани.

По разноските. Разноски за производство е претендирал ответникът, но не са представени доказателства такива да са направени, поради което не се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2791/11.11.2019г., постановено по т. д.№ 3804/2019г. от Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.