Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано по частна касационна жалба на „А.Н.Л.-България” ЕООД срещу определение № 1637 от 06.07.2020г. по в. ч.гр. д. № 1337/2020г. на Апелативен съд-София, с което е потвърдено определение № 390/21.01.2020г. по т. д.№ 1875/2019г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото, поради липса на международна компетентност на българския съд, като са присъдени в полза на ответника разноски в размер на 12 546, 62 лева - заплатено адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателят твърди, че атакуваното определение е неправилно, тъй като е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, включително правилата на Регламент /ЕС/ №1215/2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Поддържа, че договорената компетентност на германския съд със сключеното между страните пророгационно споразумение, съдържащо се в застрахователната полица, е неприложимо, тъй като в случая не е сключвано споразумение по смисъла на чл. 15 от Регламента. Съответно намира, че приложение следва да намери раздел 3 от регламента - „Компетентност по дела във връзка със застраховането“, както и съображение 18 от преамбюла на регламента, съгласно което „във връзка със застраховането по-слабата страна следва да бъде защитена от правилата за компетентност“. Атакува въззивното определение и в частта, с която апелативният състав е възложил на дружеството да заплати на ответната страна „А. К и Каусион“ С.А. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на адв. К. Н. пред Софийски градски съд. Алтернативно на основание чл. 248 ГПК отправя молба за изменение на обжалваното определение, като иска същото бъде върнато на апелативния състав, който на основание чл. 78, ал. 5 ГПК да намали присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 12 546, 62 лева, поради прекомерност.

Ответникът по иска, „А. К и Каусион, С.А де Сегурос и Реасегурос, [населено място], Испания, излага съображения за липса на сочените основания за допускане на касационното обжалване. Съответно поддържа, че частната касационна жалба е неоснователна, тъй като е сключено пророгационнно споразумение по чл. 15, параграф 5 вр. чл. 16, параграф 5 от Регламент № 1215/2012, доколкото процесната застраховка покрива „големи рискове“ по чл. 13, пар. 27, т. „б“ от Директива 2009/138 – риск от несъстоятелност, съгласно по модул 00300 по полицата, което споразумение дерогира приложението на раздел 3 от глава II от Регламент № 1215/2012, установяващ правила за компетентност в областта на застраховането.

Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:

Частната касационна жалба срещу акта на въззивния съд в частта, с която се потвърждава прекратителното първоинстанционно определение, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред Софийски градски съд е образувано по искова молба, уточнена с допълнителна такава, на регистрирано в България търговско дружество - „А. Н. Л. - България ЕООД срещу търговско дружество - застраховател, което е със седалище и адрес на управление в [населено място], К. И - „А. К и Каусион, С.А де Сегурос и Реасегурос /универсален правоприемник на холандско дружество, чийто клон в Чехия е сключило застрахователната полица, който клон е закрит от испанското дружество след настъпилото правоприемство/. С нея са предявени основен иск за заплащане на застрахователно обезщетение въз основа на сключен между страните договор за застраховка № 521258 от 31.08.2014 г., както и евентуален иск за заплащане на обезщетение за вреди в резултат на недобросъвестност от страна на ответника в преддоговорните отношения по сключване на посочения договор /и за вреди във връзка с изпълнението на договора/.

За да се произнесе, решаващият състав е приел, че с оглед така очертания от ищеца предмет на производството и насочване исковите претенции срещу търговско дружество - застраховател в друга държава членка на Европейския съюз, приложение намира Регламент (ЕС) № 1215/2012г., който предвижда няколко основания за международна компетентност в йерархична структура, които се прилагат при наличието на точно определени предпоставки при спазване на принципа lех specialis derogate legi generali: изключителна компетентност (чл. 24), мълчаливо учредена компетентност (чл. 26), споразумение за избор на съда (пророгация на компетентност по чл. 25), компетентност по застрахователни, потребителски и трудови договори (раздели 3, 4 и 5), обща компетентност (чл. 4), специална компетентност (раздел 2).

За да потвърди първостепенното прекратително определение, въззивният съд също е достигнал до извода, че в застрахователната полица – модул 47500 между страните е налице сключено пророгационно споразумение, съгласно което всички спорове между тях във връзка с процесния договор ще бъдат предмет на юрисдикция на съответния съд, посочен в графика на полицата, където конкретно е посочен като компетентен съд - [населено място], Германия, при приложимо немското право. Намерил е пророгационното споразумение относно компетентността на немския съд за действително от материална и формална гледна точка, доколкото е постигнато между страните съгласие за сключване на споразумението за избор на съд, изразено в писмена форма и инкорпорирано в застрахователния договор (график на полицата, неразделна част от нейните условия - модул 47500). С оглед на това и доколкото основните изисквания относно действителността на пророгационната клауза в застраховката се определят според нормата на регламента, без да се прибягва до националното право, и не е налице изключение по чл. 24 от Регламента, както и не е налице противоречие с нормите за споровете относно застраховането (чл. 15, т. 2), е направен извод, че изключителната компетентност да разгледа спора между страните е именно на съда в Германия, за което е постигнато съгласие между страните.

Съдът е намерил, че пророгационно споразумение е приложимо и по отношение на евентуално предявения иск за заплащане на обезщетение за вреди от недобросъвестност на ответника в преддоговорните правоотношения между страните, тъй като страните са договорили не само приложимото към спора материално право, но и приложимото право за решаване на спорове при или във връзка с изпълнение на сключения между тях договор за застраховка, което несъмнено включва и взаимоотношенията им, предшестващи и довели до окончателното сключване на договора. В този смисъл се позовава на модул 47500, където изрично се посочва, че всякакви спорове, произлизащи от настоящия документ, или „във връзка с настоящата полица ще бъдат предмет на юрисдикцията на съответния съд, посочен в графика на полицата.

Сключването на пророгационното споразумение е предоставило изключителна компетентност на съответния съд, съгласно чл. 25 от регламента, която специална разпоредба изключва приложението на правилата по раздел 3 от същия (чл. 10-16), като съдът е счел, че не намира приложение § 18 от преамбюла на Регламента, доколкото ищецът не може да бъде определен като по-слаба страна.

Същевременно съдът е намерил за неоснователно възражението по жалбата, че следва да се изпрати по компетентност исковата молба. Посочил е, че в случая, първоинстанционният съд не е допуснал неправилно приложение на чл. 28 (1) вр. чл. 26 (1) от Регламент 1215/2012, тъй като е изпълнил процедурата по чл. 26 от регламента и изрично е съобразил, че ответникът се явява, за да оспори компетентността на съда.

Предвид изхода на делото и позовавайки се на чл. 81 ГПК, апелативният състав е възложил на „А.Н.Л. - България” ЕООД да заплати разноски на „А. К и Каусион“ С.А. в размер на 12 546, 62 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроса, като значими за изхода на делото, включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на съда: „1/ Компетентен ли е българският съд да разгледа предявения от жалбоподателя – българско юридическо лице, при условие на обективно евентуално съединяване иск с правно основание чл. 12 и чл. 79 ЗЗД за заплащане на обезщетение на основание недобросъвестно поведение от страна на ответника Атрадиус кредит иншурънс Н.В., със седалище Чешката република, държава член на ЕС, при договаряне сключване и изпълнение на процесната застрахователна полица, съдържаща пророгационно споразумение на страните, съгласно което всички спорове между тях във връзка с процесния застрахователен договор ще бъдат предмет на юрисдикция на друга държава – Германия, членка на ЕС, тъй като главният иск има за предмет претендирано от ищеца обезщетение за вреди от настъпило застрахователно събитие, а съединеният с него евентуален иск –обезщетение за вреди от недобросъвестно поведение на ответника в преддоговорните отношения?; Твърди се постановяване на атакуваното определение в противоречие с определение № 886/09.11.2011г. по ч. т.д.№ 130/2011г. на 2-ро т. о. на ВКС; 2/ Предвидената специална компетентност по дела във връзка със застраховането – раздел 3 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г., дава ли възможност на застрахования, да избере компетентен съд между посочените в чл. 11, 12 и 13 и по-точно чл. 11, параграф 1, б.“б“ от Регламента, съобразно предоставената му с §18 от Преамбюла на Регламента защита на „по-слабата страна“?; Твърди се постановяване на акта в противоречие с актове на Съда на ЕС като решенията по дела С-112/03 и С-368/16, както освен основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 се поддържа наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3/ Длъжен ли е решаващият съд да обсъди доводите и възраженията на страните и в решението си да се мотивира кои от тях възприема и кои не, и на какво основание?; Твърди се постановяването му в противоречие с решение № 101/03.06.2015г. по т. д.№ 1740/2014г. на 1 -во т. о. на ВКС.”

Настоящият състав намира, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол.

Първи въпрос не покрива общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на определението до касационен контрол, тъй като липсата на международна компетентност по евентуалния иск е изведена от обхвата на самото пророгационно споразумение, чрез тълкуване на текста му, а не от факта на обективното съединяване на този иск с главния иск. Следва да се отбележи, че посочената от касатора съдебна практика на ВКС не е относима към настоящото дело, тъй като разрешението в нея е дадено в хипотеза на субективно съединяване на искове срещу няколко ответника и то при липса на пророгационно споразумение.

Във въззивната жалба касаторът е навел оплаквания за това, че страните не са сключили пророгационно споразумение по чл. 25 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г., а единствено са договорили приложимото за спора материално право, с оглед на което се прилага раздел 3 и съображение 18 от преамбюла на Регламента относно застрахователните спорове, като липсва сключено споразумение по чл. 15 от Регламента за дерогиране на разпоредбите на раздел 3, а във връзка с евентуалния иск е посочено, че дори да се приеме, че е налице пророгационно споразумение, извън неговия обхват е искането за заплащане на обезщетение за вреди, които са последица от недобросъвестно поведение при договарянето, сключването и изпълнението на процесната застраховка. Видно от мотивите на обжалвания акт, в съответствие с трайната практика на съдилищата, въззивният съд е обсъдил тези доводите, като в определението си е посочил защо не ги възприема, поради което по отношение на трети въпрос не е осъществена сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Спрямо втори въпрос не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалвания акт до касация, тъй като не обхваща обуславящите изхода на спора мотиви на въззивната инстанция, че изключителната компетентност на съда в Кьолн, Германия произтича от пророгационното споразумение, което не противоречи на нормите на Регламента за споровете относно застраховането (чл. 15, т. 2), с което по същество е прието, че е осъществено предвидено в регламента основание за дерогиране на Раздел 3 от глава II от този регламент.

Съгласно решение на СЕС по дело C-106/17, т. 39, раздел 3 от глава II от Регламент № 1215/2012 установява правила за компетентност в областта на застраховането, предназначени да защитят икономически по-слабата страна по договора чрез правила, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото предвиждат общите правила, съгласно съображение 18 от посочения регламент. В същият смисъл е и решението на СЕС по дело С-112/03, постановено по глава 2, раздел 3 от Регламент № 44/2001, което тълкуване на СЕС е валидно и за еквивалентните разпоредби в раздел 3 от глава II от Регламент № 1215/2012 /С-106/17, т. 36/. Подобно на делата във връзка с работниците и с потребителите, и както произтича от съображение 13 от Регламент № 44/2001, исковете по дела във връзка със застраховане се характеризират с известен дисбаланс между страните /решение на СЕС по дело C-77/04, т. 22/, които разпоредбите на посочения раздел имат за цел да коригират, като предоставят възможност на по-слабата страна да се ползва от правила за подсъдност, които са по-благоприятни за нейните интереси, отколкото общите правила /решение на СЕС по дело С-347/08, т. 40/.

В решението на СЕС по дело С-340/16, т. 34, е посочено, че преценка във всеки отделен случай дали дадено лице може да се счита за „по-слаба страна“, би породила риск от правна несигурност и би противоречала на целта на Регламент № 1215/2012, обявена в съображение 15 от него, съгласно което правилата за компетентността трябва да са във висока степен предвидими. В решение на СЕС по дело С-106/17, т. 41 и т. 42, е пояснено, че защитата, на която почива раздел 3 от глава II от Регламент № 1215/2012, предполага, че специалните правила за компетентност, предвидени в посочените разпоредби, не се прилагат спрямо лица, за които тази защита не е оправдана, като никаква специална защита не е оправдана в отношенията между професионалисти от застрахователния сектор, за никой от които не може да се предположи, че е по-слаб от другия, в каквато насока са и разрешенията по дела С-77/04, т. 20, С-347/08, т. 42 и С-521/14, т. 30 и т. 31, според които специалната защита не е оправдана в отношенията между професионалисти от застрахователния и осигурителния сектор и от тази защита не може да ползва включително и физическо лице, чиято професионална дейност се изразява в събиране от застрахователи на вземания за обезщетения, цедирани му от увреденото лице /С-106/07/.

Според решението на СЕС по дело С-803/18, т. 28, от една страна, член 11, параграф 1, буква „б“ от Регламент № 1215/2012 предвижда, че срещу застрахователя с местоживеене на територията на държава членка може да бъде предявен иск в друга държава членка, на територията на която е местоживеенето на ищеца, в случай на искове, предявени от притежателя на полицата, застрахованото лице или ползващото се от застрахователното обезщетение лице; от друга страна, член 12 от този регламент предвижда, че ако става въпрос за застраховка за отговорност /гражданска отговорност/ или застраховка на недвижима собственост, срещу застрахователя може наред с това да бъде предявен иск в съдилищата, където е настъпило вредоносното събитие. Изведено е, че тези правила гарантират, че по-слабата страна, която възнамерява да призове пред съд по-силната страна, ще може да го направи пред леснодостъпна юрисдикция на държава членка. Същевременно в същото решение /т. 29/ е прието, че регламентът предвижда възможност за дерогиране на правилата за подсъдност в областта на застраховането чрез споразумение по чл. 15 от Регламент № 1215/2012, като конкретно е разгледано споразумението по параграф 5 от този член, приемайки по същество, че всеки параграф въвежда отделно основание за дерогиране на нормите на раздел 3 от глава II от регламента. В т. 35 от посоченото решение е посочено, че за да се противопостави на застрахованото лице клаузата за предоставяне на компетентност по чл. 15 от регламента, това лице трябва да се е съгласило с нея.

Според решението на СЕС по дело С-368/16, т. 36, в материята на застраховането предоставянето на компетентност остава стриктно ограничено от целта на защитата на икономически по-слабата страна, с оглед на което, разпоредбите на чл. 15 от регламента не подлежат на разширително тълкуване.

В противоречие на посочената практика на СЕС въззивният съд е извършил конкретна преценка относно това дали ищецът е икономически по-слабата страна по договора и е приел, че същият няма това качество, въпреки, че ищецът не се явява професионалист от застрахователния или осигурителния сектор. В конкретния случай обаче, този извод на съда не е определящ за крайния изход на спора, който е обусловен от приетото от апелативния съд, че изключителната компетентност на съда в Кьолн, Германия, произтича от пророгационното споразумение, което не противоречи на нормите на Регламента за споровете относно застраховането (чл. 15, т. 2). Възможността за дерогиране на правилата за подсъдност в областта на застраховането чрез споразумение по чл. 15 от Регламент № 1215/2012 е изрично призната в практиката на СЕС, като въпрос относно приложението на разпоредбите на чл. 15 от регламента не е формулиран от касатора и не може да бъде разгледан от настоящия състав с оглед диспозитивното начало на гражданския процес.

Предвид липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК спрямо въпрос № 2 от изложението, безпредметно е разглеждането на наведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Следва обаче да се отбележи, че тълкуването на разпоредбите на актове на Общността е единствено от компетентността на СЕС, като целта е да се осигури точното и еднакво тълкуване на правото на ЕС във всички държави членки на ЕС и да се гарантира, че разпоредбите на законодателствата на ЕС не се тълкуват само в светлината на националните правни системи и националните методи на тълкуване.

С оглед изложеното, обжалваното определение в частта, с която се потвърждава прекратителното първоинстанционно определение, не може да бъде допуснато до касационен контрол.

По отношение на жалбата в частта, с която се атакува постановеното въззивно определение в частта за присъдените с него разноски, същата има характер на молба по чл. 248 ГПК, по която компетентен да се произнесе е съдът, постановил акта по чл. 81 ГПК, поради което делото следва да се върне на Апелативен съд-София за произнасяне по молбата по чл. 248 ГПК, инкорпорирана в частната жалба.

Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1637 от 06.07.2020г. по в. ч.гр. д. № 1337/2020г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено определение № 390/21.01.2020г. по т. д.№ 1875/2019г. на Софийски градски съд.

ВРЪЩА делото на Апелативен съд-София за произнасяне по молбата на „А.Н.Л.-България” ЕООД по чл. 248 ГПК, инкорпорирана в частната му жалба вх. № 73009 от 25.08.2020г. по описа на САС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.