Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. З. П. от [населено място], подадена чрез процесуален представител адв.М., срещу въззивно решение от 13.03.2020г., постановено по в. гр. д.№41/2020г. на Апелативен съд – Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение от 04.12.2019г. по гр. д.№230/2019г. на Окръжен съд – Разград в частта за отхвърляне на предявения от Р. З. П. срещу П. З. П. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД; след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от Р. З. П. срещу „Д.-ТРАНС-13“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответниците по жалбата П. З. П. и „Д.-ТРАНС-13“ ЕООД, чрез процесуалния им представител адв.С., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване в общ писмен отговор. Претендират разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Р. З. П. срещу П. З. П. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 26 500 лв., представляваща подлежаща на връщане сума по сключен между страните неформален договор за паричен заем от 17.02.2014г., с банкови преводи на 17.02.2014г. в размер на 7 000 лв. и на 26.02.2014г. в размер на 19 500 лв.; след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от Р. З. П. срещу „Д.-ТРАНС-13“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 26 500 лв. – получени без основание суми с банкови преводи на 17.02.2014г. в размер на 7 000 лв. и на 26.02.2014г. в размер на 19 500 лв., като погасен по давност.

За да постанови този резултат по иска срещу първия ответник, въззивният съд е приел, че ищецът, който носи доказателствената тежест, не е доказал наличието на облигационно правоотношение по сключен с другата страна договор за заем от 17.02.2014 г. Установено е, че парите, чието предаване ищецът твърди да е сторено по договора за заем с първия ответник, са преведени по банков път на втория ответник – търговското дружество и първата вноска е с вписано основание „превод за сметки“, което въззивният съд е приел, че противоречи на твърденията на ищеца за възникнало заемно правоотношение с първия ответник. Приел е, че няма доказателства по делото, първият ответник да е получил парите от ищеца и да е поел задължение за връщането им. Съдът е изложил съображения, че не са опора на извод в обратна насока и показанията на свидетелката Д. З. - майка на ищеца и на първия ответник, че в началото на месец февруари 2014г. ответникът П. е искал от брат си-ищеца да му даде заем, за да си закупи още един камион, предоставен след това с два банкови превода в общ размер от 26 500 лв. и поето от ответника П. пред нея задължение за връщането им в срок до три месеца, защото свидетелката е във влошени отношения с този ответник /подала е жалба срещу него по повод на скандал между двамата и е образувана Преписка № 546/19 г. по описа на РП –Р./ и показанията й следва да се ценят в съответствие с разпоредбата на чл. 172 ГПК с оглед нейна заинтересованост, изолирани са и не се подкрепят от останалите доказателства по делото. Приел е, че показанията на свидетеля С., който свидетелства, че е присъствал само на телефонен разговор между ищеца и първия ответник през лятото на 2016 г., също не могат да бъдат опора на извод за възникнало заемно правоотношение, предвид изнесеното от този свидетел като дочуто от този разговор искане на ищеца за връщането на парите и отговора на ответника, че трябва да говори със счетоводителката си колко пари има да му връща и при уточнението на свидетеля, че не помни точните думи на ищеца, с които е поискал връщането на парите. Съдът е изложил съображеня, че свидетелят К. е посочил, че не знае подробности за финансовите отношения между двамата братя, а е чувал за тях от баща им, с когото били в приятелски отношения и също не доказва твърденията на ищеца за сключен с първия ответник договор за паричен заем.

По предявения в условията на евентуалност иск за неоснователно обогатяване срещу ответното дружество, въззивният съд е приел, че е доказан, поради което е разгледал възражението за погасителна давност. Съдът е изложил съображения, че погасителната давност е започнала да тече от датата на преводите и петгодишният срок е изтекъл съответно на 17.02.2019 г. за сумата от 7 000 лв. и на 26.02.2019 г. за сумата от 19 500 лв. и че исковата молба е подадена в съда на 30.07.2019 г., т. е. след изтичане на този срок. Въззивнитя съд е приел за недоказани възраженията на ищеца за прекъсване на срока с признанията на ответника, в съответствие с разпоредбата на чл. 116 ЗЗД, ал. 1, б. „а“ ЗЗД. Приел е че, възприетото от свидетелите Д. З. и С. изявление на П. П. при разговора на братята през лятото на 2016 г. по телефона, включен на високоговорител, не е категорично признание на конкретния дълг, а е уверение, че ще провери какво има да връща след справка със счетоводителя. Посочено е, че освен това, свидетелката сочи, че ищецът е поискал връщане на заема, а свидетелят С. не помни точните думи на ищеца и въпроса за дълга. Поради това съдът е приел, че прекъсване на давността не е сторено с признание на ответника през лятото на 2016 г. Приел е, че такова не е налице и през есента /ноември/декември 2018 г./ при скандала между братята, при който дочуто от майка им – свидетелката Д. З. е изявлението на П. П. в отговор на въпроса на Р. П. кога ще му върне парите, че няма да върне никакви пари и ако иска да го съди.

При служебната проверка настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно и допустимо.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1“Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може ли да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно“; 2“Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, сведва ли съдът да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти /присъствали са при осъществяването им, имат впечетления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантните, узнали са правнорелевантните факти от трети лица или от страните по делото и пр./; 3“Когато правнорелевантни факти се установявават със свидетелски показания, следва ли съдът да вземе предвид способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си“; 4“Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства и в частност – свидетелските показания на очевидец относно условията, при които е сключен договор за паричен заем“; 5“При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по зеама налице ли е забрана за разпит на свидетелите ако с тях се цели установяването на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните“; 6“При изясняване на действителната обща воля на страните може ли съдът да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му, чрез разпит на свидетели“; 7“Допустими ли са гласни доказателствени средства за доказване на смисъла на постигнатата между страните договореност по договор за паричен заем, при наличието на документ за предаване на сумите на ответника“; 8 „Кои са подлежащите на установяване на факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основаниое чл. 240 ЗЗД и следва ли при оспорване на иска ответникът да докаже възраженията си“; 9“За да е налице признаване на вземане по смисъла на чл. 116, б.“а“ ЗЗД, следва ли същото да е отправено до кредитора и да се отнася до съществуването на самото задължение“.

Първият и вторият от поставените от касатора въпроси не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване и не е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с решение по гр. д.№776/2009г. на ВКС, четвърто г. о., тъй като в обжалваното решение въззивният съд не е отрекъл, че съдът би могъл да приеме като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, но в случая като е извършил на тази преценка е приел, че не може да се довери на показанията на заинтересованата свидетелка. Във втората си част първият от поставените от касатора въпроси не е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение и не е стоял за разрешаване. По втория от поставените въпроси въззивното решение също не е в противоречие с посоченото решение на ВКС, тъй като въззивният съд е приел, че при преценка на показанията на свидетелите освен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията и да ги изложи добросъвестно пред съда, следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт. Несъгласието на касатора с изводите на съда при извършената преценка на свидетелските показания не може да обоснове достъп до касационно обжалване.

Четвъртият от поставените въпроси от касатора в първата си част не е разрешен в противоречие с приложеното от него решение по гр. д.№4028/2016г. на ВКС, четвърто г. о., с което е прието, че съдът следва да извъри преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевантните по делото факти. В конкретният случай въззивният съд е извършил такава преценка, а както се посочи, несъгласието на касатора с изводите на съда по преценката на доказателнствата не му осигурява достъп до касационно ожбалване. Втората част от поставеният от касатора въпрос не е разрешен в приложеното решение на ВКС, с което е даден отговор на друг въпрос, а именно: „относно преценката на свидетлските показания на очевидец относно механизма на нанстъпване на увреждането при предявен деликтен иск“. Поради това не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване.

По петия, шестия и седмия от поставените въпроси не се осъществява общо основание, тъй като по конкретното дело е прието от съда, че искът по чл. 240, ал. 1 ЗЗД не е доказан със събраните доказателства, включително свидетелски показания, докато поставеният от касатора въпрос предполага нещо различно - свидетелски показания да са изключени от доказателствения материал поради забрана за установяване на елементи на договора със свидетелски показания.

По осмия от поставентие от касатора въпроси също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Както е посочено и в приложеното от касатора решение по гр. д.№856/2009г. на ВКС, четвърто г. о., в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им. По конкретното дело въззивният съд е приел, че: няма доказателства по делото, първият ответник да е получил парите от ищеца, претендиращ връщането им. След като по делото не е прието за установено предаването на сумата на ответника по иска от ищеца, претендиращ връщането й, неоснователно се сочи от касатора, че въззивното решение е в противоречие с посоченото от него решение по гр. д.№856/2009г. на ВКС, четвърто г. о. Както се посочи, несъгласието на касатора с изводите на съда не обосновават достъп до касационно обжалване.

Последният от поставените въпроси не осъществява общо основание. Въззивният съд е приел, че по делото не е установено отвеникът да е потвърдил съществуването на конкретен дълг към кредитора. Касаторът е предпоставил твърдяното от него противоречие на въззивното решение с посоченото от него решение на ВКС, от неправилност на този извод на въззивния съд и доводи, че със събраните по делото доказателства е установено, че отвеникът е потвърдил съществуването на конкретен дълг към кредитора и с оглед на това въззивното решение е в противоречие с посоченото от него решение, с което е възприето приетото с решение по т. д. № 194/2010г. на ВКС, второ т. о., че за да е налице признание на вземането по см. на чл. 116, б.”а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда, тъй като признаването на фактическия състав само по себе си не означава признаване на последиците от този фактически състав. Както вече се посочи, несъгласието на касатора с изводите на съда, не обосновава достъп до касационно обжалване. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.

Касаторът сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Становището на жалбоподателя е за очевидна неправилност на въззивното решение поради това, че „дадените с него разрешения очевидно не съответстват на действащото законодателство и конкретната фактическа обстановка, установена със събраните по делото доказателства“. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е очевидно неправилно. Съдът не намира, че има правни проблеми, свързани с неточно приложение на императивни правни норми, които да обосноват допускане на касационно обжалване.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 400лв. – за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13.03.2020г., постановено по в. гр. д.№41/2020г. на Апелативен съд – Варна.

ОСЪЖДА Р. З. П. да заплати на П. З. П. и „Д.-ТРАНС-13“ ЕООД сумата 400лв. – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: