Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Еффект“ЕООД и Л. И. К. срещу решение №.269/24.02.20 по т. д.№.1586/19 на ОС Варна - с което, след частична отмяна на решение №.2573/10.06.19 по г. д. №.5843/16 на РС Варна, предявеният от Л. К. срещу „Ефект“ ЕООД иск за признаване за установено, че не дължи по и. д. №.20167180400310/16 сумата 2179, 18лв. - съставляваща разлика над 9079, 62лв. до 11258, 80лв., по изп. д.№.20167180400107 сумата 6193, 75лв., по и. д.№.20177180400102 сумата 43лв., съставляваща разлика над 516, 20лв. до 559, 20лв., е отхвърлен като неоснователен, а в останалата му част - с която първоинстанционното решение е потвърдено и исковете са уважени /съответно за сумите 9079, 62лв. по и. д.№.20167180400310/16 и 516, 20лв. по и. д.№.20177180400102/, въззивният акт е потвърден.

„Еффект“ЕООД оспорва жалбата на Л. И. К.; последният оспорва тази на дружеството.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивната инстанция е приела, че предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК вр. с чл. 124 ГПК за приемане за установено, че ищецът не дължи на ответника суми по три изпълнителни дела поради факти /извършено прихващане и плащане/, настъпили след приключването на съдебните дирения в производствата, по които са издадени изпълнителните основания, е частично основателен - доколкото вземанията са били само частично погасени. От фактическа страна е изяснено, че след като срещу ищеца Л.К. са били образувани три изпълнителни производства с взискател „Еффект“ЕООД /и. д.№.10167180400107 (1560лв. разноски, 1584лв. разноски и 1800лв. адвокатски хонорар), и. д.№.20167180400310 (6565лв. обезщетение за вреди, 1297, 87лв. разноски, 840лв. адвокатски хонорар) и и. д.№.20177180400102 (360лв. разноски) на ЧСИ С.Д./, той /на 21.09.17/ е образувал такова срещу дружеството /изп. д. №.20178080400422 на ЧСИ З.Д./ за свое вземане /11254, 10лв. разноски/ по влязъл в сила на 20.12.16г. съдебен акт. Изпратил до управителя нотариална покана с изявление за прихващане с насрещните вземания на „Еффект“ЕООД по и. д.№.310/16 и и. д.№.102/17, с която последният се запознал на 14.12.17, а на 3.11.17 платил на дружеството 5650, 87лв. чрез касов паричен превод с вписано основание погасяване на остатъка след прихващането по изпълнителните дела. Въпреки така предприетите действия, искането му до ЧСИ за прекратяване на делата било отхвърлено с мотиви, че все още има неизплатени задължения, като впоследствие и. д.№.107/16 е било прекратено. Въззивната инстанция е приела, че в случая заплащането на сумата 5650, 87лв. от ищеца и постъпването й по сметка на ответника, както и погасителния й ефект за част от сумите не се оспорва. Във връзка с преценката кои вземания са погасени, е намерила, че правилата за преклузията на чл. 133 ГПК не се прилагат по отношение на възражението по чл. 105 ЗЗД, защото от него се извлича императивна правна норма, която съдилищата трябва да съобразят, когато е от значение за разрешаването на спора-дори и без изрично позоваване на страната /в този смисъл реш.№.221/ 8.02.16 по г. д.№.1453/15, І ГО/. Посочила е, че съгласно чл. 105 ЗЗД не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени действия, и вземания за данъци; императивният характер на правната норма произтича от самото й съдържание - и поради това при проверка дали материалноправното прихващане е породило своя ефект съдът е длъжен да изследва всички елементи от фактическия състав, вкл. да извърши проверка дали пасивното вземане няма характер на някои от вземанията по чл. 105 ЗЗД-дори и без да е релевирано възражение от страна на кредитора. В случая вземането срещу ищеца в размер на 6565лв. съставлява такова за присъдено на основание чл. 145 ТЗ обезщетение за вреди, причинени от него в качеството му на управител на дружеството. Съдът е приел, че конкретните действия, които са довели до ангажиране на отговорността, съставляват умишлено деяние /доколкото управленският деликт може да бъде извършен умишлено или непредпазливо/-поради което и предвид разпоредбата на чл. 105 ЗЗД Л.К. не е имал право да прихваща със задължението си в размер на 6565лв. - доколкото не е било налице съгласие на кредитора. Като се е позовала на разпоредбите на чл. 104 ЗЗД, чл. 76 ЗЗД и постановките на ТР 3/17 ОСГТК на ВКС /т. 1/, въззивната инстанция е определила към кой момент и с кои вземания, в това число предвид изразената воля на ищеца, е било възможно да се извърши и е настъпило компенсиране, респективно погасяване чрез плащане.

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът Л.К. се позовава на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите „Следва ли да се прилага преклузията по чл133 ГПК по отношение на възражение по чл. 105 ЗЗД, съобразявайки императивността на правната норма, налагаща съобразяването й от съда, когато е от значение за разрешаването на спора, дори и без изрично позоваване от страната, т. е. безусловно?“/реш.№.382/6.01.15 по г. д.№.1558/14, ІV ГО, реш.№.452/16.11. 11 по г. д.№.621/10, ІV ГО, реш.№.700/6.12.10 по г. д.№.304/10, ІІІ ГО, реш. №.172/31.05.14 по г. д.№.6229/13, ІV ГО/ и „Характерът на „управленски деликт“ припокрива ли се с изискването на законодателя в чл. 105 ЗЗД за умишленост и непозволеност, изключваща възможността за прихващане без съгласието на кредитор?“. Касаторът „Еффект“ЕООД се позовава на основанието на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК и твърди, че атакуваното решение е очевидно неправилно.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

В цитираните във връзка с първия въпрос на касатора Л.К. решения е прието, че съгласно чл. 133 вр. с чл. 131 ал. 2 т. 5 ГПК с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти /т. 4 ТР №.1/9.12.13, ОСГТК/; в срока за отговор той е длъжен да изчерпи всички свои възражения. Тази практика се отнася до общите постановки във връзка с настъпването на преклузията по чл. 133 ГПК. В случая, обаче, въпросът е свързан с по-специална хипотеза - в която се касае за приложение на императивна норма - каквато представлява разпоредбата на чл. 105 ЗЗД. По този въпрос също е формирана задължителна практика, цитирана и от въззивния съд-реш.№.221/8.02.16 по г. д.№.1453/15, І ГО - в която е предвидено, че преклузията на чл. 133 ГПК не се прилага, когато страна по делото направи довод, свързан с императивна правна норма - защото и без изричното позоваване на нея, както първоинстанционният, така и въззивният съд трябва да я съобразят, когато е от значение за разрешаването на спора /в този смисъл и т. 1 ТР 1/13 от 9.12.13 ОСГТК/. Въззивната инстанция не се е отклонила от задължителната практика. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос е неотносим. Това, което съдът е приел, не касае принципно припокриване на хипотези. Изрично е посочено, че управленският деликт може да бъде извършен както умишлено, така и непредпазливо. В случая, обаче, е прието, че в конкретната хипотеза, с оглед особеностите на извършените от управителя действия във вреда на дружеството, заради които е присъдено обезщетение, се касае за умишлено деяние. Именно затова и е намерено, че е приложима разпоредбата на чл. 105 ЗЗД. Предвид изложеното поставеният въпрос не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Касаторът „Еффект“ЕООД се позовава на основанието по чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, изложени са ясни мотиви с позоваване на задължителна практика. С оглед на изложеното не може да се приеме, че се касае за хипотеза на очевидна неправилност.

Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.269/24.02.20 по т. д.№.1586/19 на ОС Варна.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: