Производството е по реда на чл. 209 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от АПК.
Образувано е по касационна жалба от областния управител на Благоевградска област против решение № 685 от 3.12.2009 година по адм. дело № 839/2009 година на Благоевградския административен съд. С него е отменена заповед № ОА-1094 от 3.07.2009 година за оставяне без уважение искането на Ю. С. К. за изплащане на еднократно обезщетение. Релевира доводи за противоречие с материалния закон и необоснованост – отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК.
Ответната страна не изразява становище по жалбата.
Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Мотивира се, че физическото лице е получило веднъж обезщетение за периода на цялата репресия, поради което законосъобразно е отказано определяне на ново такова. Отделно от това заявителката не е била родена към момента на изселване на семейството й.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Производството пред административния съд е по реда на чл. 145 и следващите от АПК във връзка с чл. 5, ал. 4 от ЗПГРРЛ. Образувано е по жалба от Ю. С. К. против заповед № ОА-1094 от 3.07.2009 година за оставяне без уважение искането й за изплащане на еднократно обезщетение по посочения закон. Причините за постановения отказ са, че е родена по време на изтърпяване на репресията от семейството й и в мястото, където то е било изселено. Административният орган е посочил, че за репресирани лица при изселване се считат само изселените лица и техните семейства, включващи пълнолетни, непълнолетни и малолетни деца, но не и неродените такива към момента на изселването. Жалбоподателката е възразила, че изселването е от 2.08.1950 година до 7.02.1954 година. Тя е родена на 19.02.1951 година и от момента на раждането си до края на постановения изселнически режим е била репресирана и има право на обезщетение.
От писмените доказателства по приложената административна преписка е установено, че Ю. С. К. е подала искане за изплащане на еднократно обезщетение на 1.10.2008 година на основание изселване на семейството й през описания период. Приложила е удостоверение за раждане, удостоверение за наложения изселнически режим, периода и прекратяването му, както и декларация, че през 1993 година за изселване на семейството е получила обезщетение в размер на 25000 лева. Административният орган е приел, че тя не попада сред кръга на лицата по смисъла на пар. 1 от, т. 4 от допълнителната разпоредба на Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, наричана в настоящото изложение “наредбата”, тъй като нормата не включва заченатите, но неродени лица към момента на налагане на репресията. За изясняване на въпроса е направил запитване до Централната комисия по чл. 4 от закона. На свое заседание от 27.04.2009 година, тя е взела решение, че родените по време на репресията имат право на обезщетение, като наследници, но не и в лично качество.
При тези данни по делото, съдът е приел, че незаконно репресираните лица заради техните политически убеждения, имат право на еднократно обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗПГРРЛ – при изселване. За да има такова право жалбоподателката е необходимо да е била изселена и заселена по административен ред. Съдът е приел, че решението на комисията по чл. 4 от закона не е задължително. Самостоятелно е изложил доводи, че макар да е родена в населеното място на изселването, жалбоподателката, заедно с родителите си от момента на раждането до момента на прекратяване на изселването също е била репресирана. На това основание е счел, че тя има качеството на правоимащо лице, поради което отказът на областния управител се явява незаконосъобразен и го е отменил. В същото време обаче е съобразил, че решаването на въпроса е от изключителната компетентност на административния орган и му е върнал преписката с указание да събере доказателства дали жалбоподателката е получила обезщетение по досегашния ред и каква част от него подлежи на приспадане. Така постановеното решение е правилно.
В касационната жалба се правят на първо място доводи за противоречие на съдебния акт с материалния закон, доколкото заявителката не попадала сред кръга на лицата, уточнени в допълнителната разпоредба, като члетнове на семейството. Възражението е неоснователно. Изселването от едно населено място в друго не може да се свързва само с момента на постановяването му, като незаконна мярка, тъй като има своята естествена времева продължителност. По отношение на родителите на ответницата по жалбата то е започнало от 2.08.1950 година и е продължило до 7.02.1954 година. До момента на раждането си, Ю. С. К. не е била подложена на тази мярка. Тя обаче е започнала да я търпи от раждането си на 19.02.1951 година до приключването й на 7.02.1954 година, независимо от факта, че е родена в населеното място по изселването. Наред с това за този период тя има качеството на малолетно дете на семейството и попада сред кръга на лицата, посочени в пар. 1, т. 4 от допълнителната разпоредба на наредбата. За посочения период тя има правото по чл. 6 от закона на обезщетение в пълен размер на изселвяането. Съображенията на административния орган, които са в обратния смисъл и са послужили, като единствен мотив за отказ да се определи обезщетение противоречат на законовите разпоредби и са довели до материална незаконосъобразност на оспорения административен акт. След като е било налице отменителното основание по чл. 146, т. 4 АПК, съдът правилно го е отменил.
Наистина по преписката се намира решение на комисията по чл. 4 от наредбата, постановено във връзка със запитване от областния управител, че родените по време на репресията нямат право на лично обезщетение. Характерът и правното значение на това решение следва да се има предвид, като се анализират функциите и правомощията на централната комисия, така както са уредени в закона и подзаконовия нормативен акт. Видно от разпоредбата на чл. 4, ал. 3 ЗПГРРЛ при липсата на писмени доказателства за обстоятелствата по предходните разпоредби, включително и за характера на репресията, комисията ги установява с предвидените в ал. 5 на нормата доказателствени средства. Второто й правомощие съгласно ал. 6 на чл. 4 е при спорни случаи да се произнася дали една репресия е политическа. В наредбата функциите на централната комисия са допълнително конкретизирани. В чл. 10 е определено, че тя се произнася по искания на правоимащи лица за установяване на обстоятелства, за които липсват изцяло или част от изискваните писмени доказателаства и ако липсата им е удостоверена от съответните органи по чл. 3, ал. 3, т. 1. В контекста на това правомощие следва да се тълкува съдържанието на чл. 11 от наредбата, че решението на централната комисия, с което се признава за установено наличието или липсата на незаконна репресия, както и нейното времетраене, е окончателно. Решението й от 27.04.2009 година, приложено по преписката не попада в обхвата на така регламентираните в действащата нормативна уредба правомощия. Доколкото заявителката е представила удостоверение от 5.03.1993 година са изселване на семейството й по политически причини през 1950 година в с. Б. черква, Павликенско, то централната комиксия не е действала в хипотезата на чл. 10 от наредбата. Това дава основание на съда да приеме, че решението й, постановено по повод запитване от областния управител, има характер на указание във връзка с тълкуване на закона. Като такова, то излича извън периметъра на правомощията по закона и наредбата и няма задължителен характер за съда.
На второ място в касационната жалба се прави довод, че дори и на заявителката да се признае право на обезщетяване, то тя вече е получила такова през 1993 година за 36 месеца, което о повече от периода на изтърпяване на репресията, възлизащ на 35 месеца и 18 дни. Подобен довод е направен от представителя на ответната страна в пренията по съществото на спора, проведени в първоинстанционното производство. Наличието на данни за изплатено обезщетение е обсъдено от съда и му е дало основание да задължи областния управител, като компетентен орган по чл. 5, ал. 1 от закона да го съобрази при произнасянето си след отменителното решение. Този извод на административния съд също е обоснован, тъй като от данните по административната преписка е останал напълно неизяснен въпросът за правното основание, на което Ю. С. К. е получила обезщетение в размер на 25000 лева през 1993 година. Тя е представила към искането си от 1.10.2008 година декларация, която е без изписана на нея дата на подаването. Декларацията е неточно попълнена, тъй като редовете, указващи от кого е подавано предходното искане за обезщетение са оставени празни. Неточно попълнени са и следващите редове от нея, където е вписано само, че обезщетението е “ за изселване на семейството от 2.08.1950 година до 7.02.1954 година. В скоби е изписано “родена на 19.02.1951 година в град Дряново, Габровски окръг”. Административният орган не е изпълнил задължението си да установи, макар и с помощта на заявителката /при липса на други данни/ за правното основание за изплатеното обезщетение през 1993 година на Ю. К.. По този начин е останал напълно неизяснен един от основните въпроси – в какво качество тя е била обезщетена и едва тогава да се приложи в цялост нормата на чл. 6 от закона. Поради това правилно преписката е върната на областния управител за ново произнасяне при спазване на тълкуването на закона, направено от съда в отменителното му решение.
По тези съображения касационната жалба, на изложените в нея касационни основания се явява неоснователна. Съдебният акт е правилен и слева да се остави в сила.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 685 от 3.12.2009 година по адм. дело № 839/2009 година на Благоевградския административен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ А. К. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Й. К./п/ Е. М. А.К.