О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3929
Гр. София, 21.08.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 3201 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 13146 от 29.05.2023 г., подадена от Д. С. Р. чрез адвокат П. Х. от АК – В., която е насочена срещу частта от въззивно Решение № 510 от 22.04.2023 г. по в. гр. д.№ 312/2023 г. на Окръжен съд – Варна, V състав, с която е постановено, че се потвърждава Решение № 262381 от 27.07.2021 г. по гр. д.№ 20951/2019 г. на Районен съд - Варна, с което като неоснователен и недоказан е отхвърлен искът, предявен от Д. С. Р. срещу Х. Я. Р. и Т. С. Р. на основание чл. 124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик по силата на давностно владение, упражнявано в периода от 1989 г. до 20.12.2019 г. срещу родителите на ищеца, на следния недвижим имот: 5/6 идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-18 от 06.03.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], [община], област В., с административен адрес: ул. „Н.” № 3, с площ от 1 285 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), номер по предходен план: 14, кв. 7, парцел *, при посочени съседи; както и на 5/6 идеални части от сграда с идентификатор ****, с предназначение жилищна сграда, еднофамилна, едноетажна, със застроена площ от 59 кв. м.; на 5/6 идеални части от втора сграда с идентификатор ****, с предназначение хангар, депо, гараж, на един етаж, със застроена площ от 39 кв. м.; на 5/6 идеални части от трета сграда с идентификатор ****, с предназначение селскостопанска сграда, на един етаж, със застроена площ от 32 кв. м.; отхвърлен е искът, предявен в условията на евентуалност от Д. С. Р. срещу Х. Я. Р. и Т. С. Р., за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик по силата на давностно владение, упражнявано в периода от 2009 г. до 20.12.2019 г. срещу останалите сънаследници на баща му С. С. Р. (извън ищеца) на 5/6 идеални части от описания поземлен имот на основание чл. 124, ал.1 ГПК; като неоснователен и недоказан е отхвърлен искът, предявен в условията на евентуалност от Д. С. Р. срещу Х. Я. Р. и Т. С. Р. за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът е собственик по силата на давностно владение, упражнявано в периода от 1989 г. до 20.12.2019 г. само на 5/6 идеални части от гореописаните сгради.
Ответниците по касация Х. Я. Р. и Т. С. Р. са депозирали отговор на касационната жалба чрез адвокат Е. Е. от АК - В.. Оспорват да са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване; оспорват жалбата по същество. Претендират разноски.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:
Страните по делото - Х. Я. Р., Д. С. Р. и Т. С. Р. са законни наследници (преживяла съпруга и синове) на С. С. Р., починал на 24.08.2009 г. С нотариален акт № 87/1978 г. Х. Р., по време на брака си със С. Р., е придобила чрез възмездна сделка процесния поземлен имот, ведно с изградената в него кирпичена постройка.
С нотариален акт № 28 от 05.10.1988 г. Д. С. Р. е прехвърлил на В. П. Й. собствения си апартамент № 154, находящ се на пети етаж в жилищна сграда в [населено място], [улица], с площ 40,25 кв. м., като в замяна е получил от В. Й. едноетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], заедно с 150/387 идеални части от дворното място, съставляващо дворище 3254-а, кв. 30 по плана на 24 подрайон на [населено място]. С нотариален акт № 91/1989 г. Д. С. Р. дарил на брат си Т. С. Р. собствените си 75/387 идеални части от дворно място с площ от 387 кв. м., находящо се в [населено място], ул. „Ж. ” № 43а, както и 1/2 идeални части от постройка, находяща се в североизточната част на двора.
С молба-декларация от 13.10.2015 г., подадена от ищеца Д. Р. и Т. Х. Р., чрез кмета на община Аврен, до нотариус с район на действие ВРС, същите са заявили, че заедно притежават 1/6 идеални части от процесните имоти и желаят да бъдат признати за собственици на целите имоти, въз основа на упражнено давностно владение.
С нотариален акт за собственост на недвижим имот № 51 от 18.10.2016 г. ищецът Д. Р. и двамата ответници Т. Р. и Х. Р. са признати за собственици на ПИ № *** по КККР, одобрени със Заповед РД-1818 от 06.03.2015 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], [община], област В., с административен адрес ул. „Н.” № 3 с площ от 1 285 кв. м., номер по предходен план: 14, кв. 7, парцел *, ведно със сграда с идентификатор **** с предназначение жилищна сграда, еднофамилна, едноетажна, със застроена площ от 59 кв. м.; ведно с втора сграда с идентификатор **** с предназначение хангар, депо, гараж, на един етаж, със застроена площ от 39 кв. м.; ведно с трета сграда с идентификатор **** с предназначение селскостопанска сграда на един етаж със застроена площ от 32 кв. м., при квоти за всеки от съсобствениците: Д. С. Р. – 1/6 идеална част, Х. Я. Р. – 4/6 идеални части и Т. С. Р. – 1/6 идеална част.
С нотариален акт № 12 от 21.02.2019 г., въз основа на постановление от същата дата на нотариус В. П., Д. Р. е признат за собственик въз основа на давностно владение на 5/6 идеални части от процесния ПИ № *** по КККР и трите сгради в него.
Представени са касови бонове и фактури, издадени на наследодателя на страните С. Р. за заплатени ВиК услуги, електрическа енергия и телефон през периода 2002 г. и 2012 г. Приложени са множество фактури за заплатена от Х. Р. ел. енергия за процесния имот през периода 2002 г. - 2013 г.; за заплащане от Х. Р. на данък за недвижим имот и такса смет за процесните имоти за 2007 г., както и такива за 2017 г. и 2018 г., заплатени от Т. Р..
С покана, получена на 04.02.2019 г., ответникът Т. Р. е поканил ищеца Д. Р. да се яви на 15.02.2019 г. в нотариалната кантора на нотариус В. Г., за да предаде ключовете за достъп до съсобствения им имот и сградите, находящи се в [населено място]. Ищецът е уведомен, че в противен случай дължи обезщетение за периода, през който лишава брат си от правото на ползване върху имота, в размер на 300 лв. ежемесечно, считано от връчване на поканата. С констативен протокол от 15.02.2019 г. е установено, че ищецът не се е явил в кантората на нотариус В. Г. за предаване на ответниците на ключовете от поземления имот и сградите.
По делото са събрани и гласни доказателства, посредством разпит на свидетелите, водени от ищеца - К. Г. Д. и Д. К. Д., и водените от ответната страна - В. В. Р. и Н. В. П., всички без дела и родство със страните по спора. Свидетелят Д. заявява, че познава ищеца Д. Р., тъй като са съседи в [населено място]. Знае, че имотът е закупен от бащата на ищеца – С. и тогава там имало кирпичена постройка, а през 1990 г. ищецът и баща му започнали да строят нова къща. По-голямата част от строителството се извършвала от ищеца, който водел работници от [населено място], а свидетелят също е ходил да помага. После построили масивна стопанска постройка. Твърди, че ищецът му е споделял, че е дарил дела си от къща в [населено място] на брат си и баща му често споменавал, че този имот е за М.. Бащата на ищеца идвал в имота по 1-2 пъти месечно. Знаел, че отглеждали някакви овощни дървета в [населено място], като на практика с тях се занимавал ищеца. Твърди, че не е виждал други членове на семейството на ищеца, не познава майка му и брат му, не ги е виждал след 1980 г. в имота. Познава жена му, дъщеря му и сина му. Твърди, че съседите знаят, че имота е на Д..
Свид. Д. твърди, че познава Д. Р. от началото на 90-те години, когато е бил младши районен инспектор на Б. и част от задачите му били да се запознае с хората в района. Твърди, че Д. и баща му купили имот около 800 - 900 кв. м., в който имало стара къща, в която живеели роми. След това съборили тази стара къща и Д. започнал да строи къща на един етаж, около 60 кв. м., а след това в годините построили в двора и стопанска постройка и после в ляво към пътя още една сграда около 20-25 кв. м., като ищецът се ангажирал със строителството. Заявява, че не познава бащата на ищеца и не го е виждал в имота. Не знае, че ищецът има брат и през всички години е виждал само Д. в имота. Знае, че бащата на ищеца е купил имота, а Д. Р. е прехвърлил част от къщата си във В. на брат си, за да може този имот да остане за него.
Свидетелката Р. заявява, че познава семейството на Х. от 1975-1976 г., тъй като са съседи във В., в блок на [улица]и оттогава са приятели. С. и съпругът на свидетелката били строители. В жилището преди живеели и децата им – Д. и Т.. През 80-те години С. и Х. строили къща в [населено място], на [улица]и С. купувал бетон от предприятието, в което свидетелката работела. С. Р. бил майстор-бригадир на строителна бригада. След като построили къщата, Р. продали апартамента и се преместили да живеят в нея. Заявява, че след това С. и Х. строили къща и в [населено място]. В имота имало ягоди, лозе, овошки. Свидетелката твърди, че е посещавала имота и след строителството на къщата и заедно с Р. са правили компоти. Твърди, че в имота първо имало някаква кирпичена къща, като имотът бил на бащата на Х. Р. и той го прехвърлил на дъщеря си. След това С. Р. започнал с бригада и роднини да строят в този имот, след като съборили старата къща. Твърди, че строежа на къщата е започнал след 1981 г. През 90-те години е ходила там и е преспивала в новата къща, като последно ходила с ответниците там през 2019 г.; Д. бил там и им отворил. Видели, че я няма асмата и резервоарите за дъждовна вода, само лятата от бетон мивка стояла още. Заявява, че С. Р. плащал материалите за къщата и за вилата. Купувал бетон за строителството от предприятието, в което свидетелката работела 40 години като счетоводител. С. Р. вземал всички материали, издавали се фактурите на негово име и той ги е заплащал. След като се пенсионирал, С. закарал фургон в [населено място] и започнал да отглежда ябълки и ги е продавал на базар Л., откъдето тя си е купувала от него. Не е чувала от С. и Х. да казват, че този имот в Б. ще го остават на Д.. Ходили са семейно със С. и Х. в къщата в Б. до 2009 г. и С. отварял; никой нямало като са ходили в къщата; съседи наглеждали имота, когато ги нямало Р. Не е заварвала Д. там, когато са ходили в [населено място].
Свидетелят П. заявява, че е съпруг на племенницата на Х. и знае, че тя и С. имат имот в [населено място], който е закупен от бащата на Х. през 1978-1979 г. и след това започнали да строят в него къщичка през 1981-1982 г. Лично е помагал в строителството на гаража към къщата. В строителството участвали роднините на Х. - нейният брат, братовчеди, както и част от бригадата на С.. Заявява, че след това също е ходил през годините в този имот. С. Р. посещавал имота в [населено място], там имало дървета, асма, както и ябълкова градина. Не е чувал от С. и Х., че този имот в Б. трябва да остане за Д., като те много държали и за двамата си синове. Заявява, че е виждал в имота и Д., и Т., както и Х., която отглеждала зеленчуци. Последно ходил в имота пред 7-8 години и там бил Д..
От заключението по назначената и приета от съда съдебно-почеркова експертиза е установено, че подписът, положен срещу „Заявител” в завещания от 10.03.1989 г. е изпълнен от С. С. Р., а подписът, положен срещу „Заявител” в Завещания от 10.03.1989 г. е изпълнен от Х. Я. Р..
Въззивният съд е посочил, че ищецът основава исковата си претенция за собственост на 5/6 идеални части от процесните недвижими имоти на твърдения за изтекла в негова полза придобивна давност в периода от 1989 г. до датата на предявяване на исковата молба в съда – 20.12.2019 г. Твърди, че е завладял процесните имоти след 1989 г. - след като дарил на брат си Т. половината от друг свой недвижим имот, находящ се в [населено място], и родителите им му предали владението със завещания. Прието е, че представените „завещания“, подписани от родителите на ищеца, са нищожни, доколкото не са написани ръкописно от завещателите, поради което и не могат да произведат целеното действие. Нищожността на завещанията изключва възможността със същите да е извършена делба приживе от родителите на ищеца. Не е прието, че изразената в документа воля да е да се надари ищеца, доколкото дарствено разпореждане следва да е в изискуемата от закона нотариална форма (чл. 18 ЗЗД). Дори и родителите да са имали намерение да надарят ищеца, то съобразно закона обещанието за дарение не произвежда действие (чл. 226, ал. 1 ЗЗД). Въззивният съд е приел, че от завещанията не може да се извлече, че волята на родителите е била да предадат владението на описания имот в момента на съставянето на документите. Липсва клауза, с която да е уговорено предаването на владението върху недвижимите имоти, нито са налице данни такова предаване на владението да е било действително извършено.
От показанията на свид. Р. е прието за установено, че в началото на 80-те години С. Р. съборил старата кирпичена къща и с бригада и роднини започнал да строи вила в [населено място]. В този смисъл са и показанията на свид. П., който е участвал в строителството на гаража, което е било след построяване на новата къща. Свид. Р. излага, че гостувала с преспиване в новопостроената къща в Близнаци, обикновено през летния сезон, и не е виждала да има други хора в къщата. С. постоянно ходел в имота и го обработвал. Въззивният съд е кредитирал показанията на водените от ответниците свидетели, като непосредствено придобити и безпротиворечиви. От показанията на свид. Д. също е установено, че С. се е занимавал със строежите в имота, както и с отглеждането на ябълки в [населено място]. Изложеното от свидетеля, че Д. също участвал в строежите на сградите и помагал на баща си, не може да обоснове извод, че Д. е отблъснал владението на действителните собственици на имота към този момент – неговите родители, и да е започнал да свои имота за себе си. Съдът не е дал вяра на показанията на свид. Д., чиито показания са изолирани и противоречиви. Същият знаел, че имотът бил купен от Д. и баща му, не познавал баща му и не знаел, че Д. има брат. По-късно излага, че бащата на Д. купил къщата и знае, че Д. е прехвърлил част от къщата си във В. на брат си. В заключение, въззивният съд е приел, че по делото не е проведено главно и пълно доказване касателно осъществявана самостоятелна фактическа власт с намерение за своене от Д. Р. през периода от 1989 г. до смъртта на С. Р. (24.08.2009 г.) върху процесните имоти в [населено място].
Въззивният съд е направил извод за упражнявано от ищеца владение с намерение за своене на целия имот едва след смъртта на С. Р.. Въпреки несъгласието на ответниците, ищецът съборил оранжериите и по-голямата част от асмата, по всякакъв начин е възпрепятствал достъпа им и ползването на имота, като е поставил нови ключове на входната врата на имота, както и на построените в него сгради. По този начин е демонстрирал пред останалите наследници намерението си да свои имотите, върху които упражнява фактическа власт. Веднъж установена фактическа власт върху недвижим имот се предполага, че продължава да бъде упражнявана от владелеца непрекъснато до момента, в който по несъмнен начин не бъде доказано, че е осъществено прекъсване на владението, а оттам и прекъсване на започналата да тече в полза на владелеца придобивна давност. Съгласно чл. 116 ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника; с предявяването на иск или възражение или със започване на помирително производство и с предприемане на действия за принудително изпълнение. В конкретния казус, през 2016 г., по молба на Х. Р., Д. Р. и Т. Р. е издаден КНА за собственост, вписан в СВ, с който страните по делото са признати за собственици на поземления имот в [населено място], ведно с построените в него три постройки, при квоти 4/6 идеални части за Х. Р. и по 1/6 идеална част за Д. и Т. Р., т. е. правата на собственост на страните по делото са удостоверени в обема, произтичащ от наследственото им правоприемство. С подаването на молба до нотариуса за издаването на констативен нотариален акт на името на всички наследници, сънаследниците, в това число и ищецът, са направили извънсъдебно признание относно това, че имотът е съсобствен между тях и всеки притежава идеална част, съответна на наследствените му права. Индиция, че по това време страните са считали себе си за съсобственици са и представените протокол за трасиране и скица – проект, които сочат намерението им процесните имоти да бъдат разделени на два дяла. Въззивният съд е направил извод, че така извършеното признание на Д. Р. е прекъснало придобивната давност, на която същият се позовава, като от датата, следваща издаването на констативния нотариален акт – 19.10.2016 г., е започнала да тече нова давност. До снабдяването на ищеца с нов констативен нотариален акт през 2019 г., както и до подаване на исковата молба в съда – 20.12.2019 г. не е изтекъл изискуемият 10–годишен срок за осъществяване на владение от ищеца върху процесните имоти.
Въззивният съд е посочил, че съобразно ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, когато и двете страни в правния спор се легитимират с нотариални актове като собственици на имота, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право. В конкретния случай и двете страни разполагат с легитимиращи правата им констативни нотариални актове – от 2016 г., издаден на трите страни по делото, и този на ищеца от 2019 г. Съдът е приел, че ответниците успешно са доказали правото си на собственост въз основа на наследствено правоприемство за втория ответник и възмездна сделка при условията на СИО и наследствено правоотношение за първата ответница. Събраните по инициатива на ищеца доказателства не са установили противопоставеното от него придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС.
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
1. Дължи ли съдът произнасяне с мотиви по всички възражения във въззивната жалба и по всяко твърдение на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно, включително като съобрази заявеното основание на всеки от исковете, като обсъди и твърдението за противоречие в свидетелските показания и съобрази доказателствената тежест в процеса;
2. Следва ли съдът да изложи мотиви по всички искове, които е отхвърлил с диспозитива си, включително по евентуалните такива;
3. Ако недвижим имот е завладян с доброволно предаване по силата на договорка с предишните собственици, има ли значение дали намерението за своене е манифестирано специално по отношение на тези собственици след предаването; Недействителния договор за замяна на имуществени права в полза на трето лице представлява ли доказателство за намерението за своене на владелеца;
4. Следва ли да се зачете изтеклата придобивна давност към момента на позоваването на изтичането на давностния срок, чрез подаване на заявление за обстоятелствена проверка през 2015 г.;
5. Представлява ли доказателство за своене на имота застрояването му единствено и само от владелеца на имота, и преди, и след като е станала един от наследниците на предишния собственик.
Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи и втори въпрос – в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, обобщаващо практика в изброени от касатора конкретни актове на ВКС; трети въпрос – в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 16 от 17.04.2015 г. по гр. д.№ 5652/2014 г. на ВКС, І г. о., Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д.№ 603/2012 г. на ВКС, І г. о., четвърти въпрос – в противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, пети въпрос – в противоречие с Решение № 484 от 04.02.2013 г. по гр. д.№740/2011 г. на ВКС, І г. о.
Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване.
По първия въпрос от изложението следва да се има предвид, че въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства - писмени и гласни, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна. Разгледани са доводите и възраженията на страните. Извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е разгледал и обсъдил показанията и на двете групи свидетели, допуснати по делото, съвкупно с целия доказателствен материал, и е посочил фактите, които се установяват с тях. Изложил е съображения, поради които кредитира или не кредитира показанията на отделните свидетели. Оплакването за несъответствие между фактическите изводи и събраните доказателства представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, разглеждането на което в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Вторият въпрос не е обуславящ за изхода на спора, тъй като въззивният съд се е произнесъл както в мотивите, така и в диспозитива, по целия спорен предмет. При формулировката на третия въпрос жалбоподателят изхожда от предпоставката, че упражняваната от него фактическа власт върху процесните имоти в периода 1989 г. – 2009 г. покрива признаците на владение по смисъла на чл. 68 ЗС. Точно тази предпоставка обаче въззивният съд е отрекъл – в обжалваното решение е прието, че едва след 2009 г. ищецът има качеството на владелец, като съдът се е мотивирал с конкретно установени по делото факти, които несъмнено сочат на намерение за своене. За да се приеме, че началото на давностния срок по чл. 79, ал.1 ЗС е поставено още през 1989 г., следва да се установи по безспорен начин предаване на владението на имота на жалбоподателя към този момент, каквито доказателства съдът е приел, че не са налице. Решение № 16 от 17.04.2015 г. по гр. д.№ 5652/2014 г. на ВКС, І г. о. е постановено по казус, при който по делото е установена предхождаща владението неформална делба. Доколкото посоченото от жалбоподателя решение на ВКС е постановено при различна фактическа обстановка, същото не може да обоснове противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Четвъртият въпрос от изложението не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът не е от значение за изхода на спора, тъй като към момента на подаване на молба-декларация от ищеца до нотариуса през 2015 г., предвиденият в чл. 79, ал.1 ЗС давностен срок, считано от 2009 г., не е изтекъл. Позоваването на давността чрез снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2019 г. не е достатъчно, за да се признае правото на собственост на ищеца, ако констатациите по този нотариален акт са оборени в съдебния процес, както е в случая. Въззивният съд е приел, че направеното от ищеца признание на правото на собственост на ответниците през 2016 г. е прекъснало течението на давността на основание чл. 84 ЗС вр. чл. 116 ЗЗД и от момента на прекъсването 10-годишният давностен срок не е изтекъл. Петият въпрос от изложението също не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Този въпрос не е съответен на установения по делото факт, че ищецът е помагал на баща си в строителството на сградите, като неговото участие не сочи на действия, демонстриращи завладяване на чужд имот.
Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Доводът, че решението е очевидно неправилно, тъй като актът на първоинстанционния съд е постановен от съдия, вече веднъж произнесъл се по предмета на делото и отказал да се отведе от разглеждането на спора при връщането на делото от въззивната инстанция, не обосновава констатация за очевидна неправилност на въззивното решение. Както е подчертано и с ТР № 1 от 21.11.2023 г. по тълк. д.№ 1/2023 г. на ВКС, ОСГТК, институтът на отвода по чл. 22, ал. 1 ГПК е регламентиран, за да се гарантира разглеждането на делото от безпристрастен съд при съобразяване на особеностите на конкретното дело. В практиката на ВКС се приема, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. В случая обаче предмет на обсъждане не е правилността на първоинстанционното, а на въззивното решение. В производството пред въззивната инстанция страната е разполагала с възможността да упражни правата си, евентуално накърнени в производството пред районния съд, включително при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК. Дали от своя страна въззивният съд е процедирал в съответствие или в отклонение от правилото на чл. 266, ал. 3 ГПК е проблем, чието разрешаване не стои в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за защитата им пред ВКС – сумата 1 200 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 49).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 510 от 22.04.2023 г. по в. гр. д.№ 312/2023 г. на Окръжен съд – Варна, V състав.
ОСЪЖДА Д. С. Р. ДА ЗАПЛАТИ на Х. Я. Р. и Т. С. Р. сумата 1 200 (хиляда и двеста) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: